Влюбваме се в тези, с които сме обречени на духовен ръст и придобиване на вътрешни сили, и онези качества, които са ни нужни за постигане на съвършенство.
Душата сама намира тези хора въпреки здравия разум.
Животът винаги ще продължава да върши своето дело…
Това е основа за развитие, но в същото време и илюзия.
Ние се влюбваме в самите себе си, такива каквито ще станем в бъдеще…
Хората, които харесваме, отразяват същите качества, за които жадува нашата душа…
Всичките недостатъци на човека, в когото се влюбваме, се стопяват по времето, когато се случва процеса на трансформация.
Вътрешната трансформация се случва болезнено, а ние придобиваме онези качества, които сме обикнали в другия човек за себе си…
Всичко това е свързано с преживяването на много вътрешни промени, които трансформират разбирането ни за света, отношенията ни с другите, с нас самите…
Това става особено видимо след раздялата, когато се озоваваме в нов свят, когато можем да се обърнем назад без емоции и обективно да погледнем на събитията в живота си…
Илюзията се е разсеяла и е останала само обективната реалност.
Затова не е нужно да обвиняваме никого за своите неоправдани очаквания.
За някого другиго, ние самите сме станали повод за промяна…
И напира въпросът: „Кога цялото това влюбване ще свърши?“
За всеки от нас има човек, близък по дух, този, който ще се превърне в постоянна част от неговия свят.
Но нашият вътрешен свят по това време трябва да е пълен, за да не се налага повече да търсим липсващите частици, а да започнем да създаваме новото заедно.
Източник: Webstage
0 Коментара