Въпреки, че вече все повече хора се обръщат към психотерапевти за помощ, все още съществуват много митове и неясноти, които се оказват и пречка за първата крачка към вратата на терапевтичните кабинети.
Ще започна с разликата между психиатър, психолог и психотерапевт. Психиатърът има медицинско образование, той назначава медикаментозни лечения – поставя диагноза, преценява продължителността и дозата на прием на лекарства. В неговата област влизат предимно психотичните заболявания, но се приемат и клиенти с невротични разстройства. Важно е да отбележа, че с медикаментите се лекуват симптомит, не и причината.
Психологът дава консултации, работи краткосрочно по конкретно поставени казуси от клиента. Ориентиран е към помощ при вземане на решения, при колебание в избори, дава техники, предложения, насочва към разглеждане на различни варианти, обсъждат се силните страни на клиента-ресурс, от който да черпи опора.
Психотерапевтът работи с клиента си по-дългосрочно и в дълбочина. Търсят се причините за симптомите и проблемите, а веднъж осъзнал ги човек, те изчезват, защото има разбиране на причинно-следствените връзки. В процеса на психотерапия човек се опознава, освен, че има възможността да разреши основния проблем, с който влиза в кабинета, той подобрява самооценката си, връща опората в себе си, става по-гъвкав, уверен и смел да вземе от живота всичко онова, за което копнее.
Чувала съм от много хора
„На мен психотерапията не може да ми помогне“.
Психотерапията може да помогне при наличието на всякакъв вид невротично разстройство (паничеси атаки, обсесивно-компулсивно разстройство, генерализирана тревожност, посттравматично разстройство, хипохондрия, депресия, анорексия, булимия, хиперфагия, орторексия, всички видове фобии, зависимости, психосоматични разстройства), при всеки душевен дискомфорт, при всякакви житейски въпроси и търсения, при нуждата от яснота за важни наши избори, при липсата на усещане за радост и удовлетворение.
Психотерапията не може да помогне при психотични заболявания – тогава човек няма изобщо съзнание за болест. А дали ще помогне и в каква степен зависи от подготвеността и личността на терапевта, както и от мотивацията, ангажираността и отговорността на клиента – и двете са еднакво важни.
Клишето „Само лудите ходят на терапия“
предизвиква чувство на срам и дефектност – и от страх да не бъдат сложени в това определение, много хора потискат и крият нуждата си от помощ. Истината е, че колкото повече човек е претъпкан и подвластен на подобни клишета, предразсъдъци и стереотипи, толкова повече му е необходима именно терапия, защото ограниченото, осъждащо и заклеймяващо мислене е затвор за самия човек.
Психотерапията не е враг, тя е наука за душата, тя е в подкрепа на Човешкото у човека, неговите чувства, преживявания и копнежи. Широко скроеният, т.е психическият здрав индивид, не заклеймява и не съди, той отхвърля ненужното на база опит, знания и аргументи, а не по презумпция, т. е не е здраво да твърдим, че психотерапията е само за лудите, ако преди това не сме си набавили нужната информация за това. А да не говорим, че в това клише се съдържа и отхвърлящо отношение спрямо хората, наречени „луди“, но това е друга тема, в която сега няма да навлизам.
За много хора да искат и да заявят нуждата си от помощ и подкрепа се
възприема като признак за „слабост“.
Да идат до личния си лекар или на зъболекар, кардиолог, ендокринолог и други специалисти, които помагат с грижа за тялото ни, сякаш се приема за нещо нормално, но да потърсят лек за душата си, когато тя вие от болка – не, тя може да търпи, да се заглуши вика й, но до кога… докато страданието стане непосилно тежко. Тогава вече някои хора, най-после, биха потърсили специализирана помощ, а други-отново не.
Още от малки се сблъскваме с жестокостта – не на чувствата, не на уязвимостта, не на нуждата от ласка, грижа, утеха.., да помолим-едно от най-ценните поведенчески модели, остава дълбоко забранено, душата постепенно се дресира и става една непонятна територия, естествеността и импулсите – грозни и лоши. В колко ли хора копнежът да споделят и да се разкрият се свързва с
усещането, че досаждат, че са в повече, че обременяват?!
Е, точно първата стъпка към търсенето на специалист по психотерапия е влизане в самата терапия. Може би за първи път човек позволява на чувствата си да надделеят над вечния контрол и изглеждане, позволяват си да получат и приемат да им се даде.
Също не малка пречка се оказва и незнанието какво представлява терапевтичният процес, какво се случва, при много хора се активира страха от непознатото. Хора за които да се чувстват осъдени, порицавани и „малки“ е до болка познато още от ранното им детство. Именно кабинетът на психотерапевта е мястото, където човек може да се изправи срещу този си страх и да го преодолее.
В началото масово клиентите прехвърлят върху личността на терапевта очаквания за реакции и поведение, които са им познати от миналото, ще търсят в него
„всемогъщите“ роли на собствените си родители.
Отговорност на терапевта е да помогне на клиента да види тези проекции и да разбере как те му пречат и в други взаимоотношения и от тук вече да се върви към преосмисляне и промяна.
Зная, че и много хора се страхуват да не попаднат на недобър терапевт, недостатъчно обучен, който да им навреди. Познавам хора, които след несполучлив опит при един терапевт, си вадят заключения за психотерапията въобще. Така, както след поставена диагноза при посещение на един гинеколог (който посещаваме за първи път, т.е не познаваме качествата му отпреди) например, е нормално човек да отиде за поне още едно мнение преди да предприеме мерки и стъпки за лечение, така е нормално да опитаме и при друг терапевт, ако с първия виждаме, че не постигаме подобрение и развитие.
Всеки човек може да усети дали се чувства добре
със специалиста срещу себе си, на едно инстинктивно ниво ние усещаме кога можем да се доверим, кога някой наистина ни чува, разбира и приема.
Не малко хора не търсят помощта на терапевта, защото за тях тази услуга е скъпо платена. Самата аз преди години съм била също клиент, повече от половината ми доходи за месеца отиваха за терапия. В началото ми се струваше непосилно, но много скоро разбрах, че това са най-добре и разумно инвестираните ми пари. Освен, че се справих с основния проблем, за който отидох, започнах да градя самочувствието си, придобивайки нови умения за справяне и осъзнавайки това коя съм аз, кои са моите ценности, приоритети и смисъл и как да ги следвам. Успехите, в това число и парите, започват да стават следствие от изграждането и следването на личността ни, а не са цел.
Дали нещо ни е скъпо или евтинозависи от това каква стойност ние му придаваме, от това какво то ни дава.
Психотерапията е дълъг процес, който изисква ангажираност, сътрудничество с терапевта и
поемане на лична отговорност –
неща, които не на всеки се харесват. Идеята на много хора е, че отиват на терапия, някой нещо им казва или прави с тях и с това всичко приключва. Процесът по оздравяването на клиента включва активното участие и на двамата. Работата на терапевта е да създаде необходимата атмосфера за доверие и споделяне от клиента, а това става, като му даде усещането за незастрашеност, т.е чувството за приетост, разбиране, ангажираност, че е готов да чуе всичко, че нищо няма да го възмути и няма да осъди.
Добрият терапевт ще осигури на клиента си необходимото време и пространство да изкаже всичко онова, което може би е премълчавал с години. Терапевтът следва да провери и да е наясно с мотивацията на клиента, неговите очаквания и заявки. Той е този, който води и насочва, но винаги следвайки актуалните потребностите на клиента си. Вижда защитите, но помага на клиента да се отърве от тях, когато усети, че той е събрал достатъчно личностна сила.
Основна работа на терапевта е да води клиента
си към осъзнавания чрез насочващи въпроси, обратни връзки, проективни, телесни опити и много други техники, с които разполага и е запознат. Да види кои са липсващите поведенчески модели и да помогне на клиента си да ги възстанови, да го научи да разпознава чувствата си и да ги изразява, да идентифицира потребностите си и да ги задоволява, да вижда причинно-следствените връзки между мисъл-тяло-чувство-поведение. Терапевтът е този, който очертава границите, изяснява отговорността и на клиента, ако усети, че клиентът има проблеми с това-учи го как да разпознава своите граници, да не допуска нахлуване от други хора, както и той самият да не нахлува , защото това е изключително необходимо условие за наличието на пълноценни и хранещи взаимоотношения.
Отговорност на клиента, за да има успех терапевтичният процес и клиентът да върви към оздравяване, е той самият да е ангажиран, да е в помощ на терапевта, а не в съпротива, а това включва и определена цикличност в посещенията. Клиентът следва да пренася наученото в кабинета и в живота си извън него. Така
той не само упражнява новите си умения,
но би могъл да прави и собствена проверка за валидността и ползата от новите знания. Също така трупа увереност, пробва, наблюдава, прави изводи. Тъй като терапията е продължителен процес, клиентът следва да не се отказва при първата трудност, да прави необходимите крачки и да е търпелив към собственото си темпо, но от опит знам, че когато човек започва да вижда резултатите-те го мотивират и му вдъхват сили за следващата крачка към себе си.
Онзи, който иска да намери истината, здравето и щастието, ще търси и ще опитва, този който не иска-ще намира оправдания. Смятам, че за да предприеме човек крачка към нещо, независимо какво, той следва да има мотивация, а за да има мотивация-следва да вижда смисъл. За този, за когото смисъла се изразява в обичта, свободата, щастието, човещината- психотерапията може да му помогне да ги превърне в център и движеща сила на живота му.
Още статии от авторката – в личния й блог.
0 Коментара