Йордан и Димитър – режисьорското дуо, което развълнува Бродуей

Режисьорите Димитър Касабов и Йордан Славейков, които публиката познава покрай успехите на  авторската им пиеса „Паякът“, са интересно дуо. Пишат и поставят заедно пиеси. Всеки на своя лаптоп, един срещу друг, или в скайпа в различни точки по света, говорейки и натискайки бутоните на клавиатурите в реално време в пълен синхрон.

Колеги са, но наричат себе си духовни братя. Дали поради това, че са една кръвна група (Б+), или просто защото между тях има една перфектна творческа симбиоза, вселенски дар за малцина – текстовете и режисьорските им решения въздействат на клетъчно ниво. Бръкват ти в душата и те държат за гърлото дълго след края на представлението. Двамата са възпитаници на едни от най-големите български режисьори – Йордан е ученик на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ, а Димитър – на проф. Леон Даниел. Дими има две участия в два сезона на „Сървайвър”, като в последното издание на формата спечели вота на публиката и стана един от тримата финалисти. Йордан Славейков е автор на романа „Последна стъпка“.

Освен всички общи проекти, двамата водят групи с курсисти в МОНТФИЗ, на които преподават актьорското майсторство.

Спектакълът им „Паякът”, който беше показан на Бродуей,

оглави Топ 10 на Ню Йорк Интернешънъл Фриндж фестивал преди 2 години. „Паякът“ донесе отличие за актьорски тандем на Анастасия Лютова и Пенко Господинов от фестивала на камерните театрални форми в Москва. Заглавието получи признание и на международния фестивал за театър Петербург.

През октомври се състоя премиерата на новата постановка на творческия тандем – „Стъклената менажерия“ по Тенеси Уилямс – с участието на Албена Георгиева и с нейни студенти.

Следващите дати, на които се играе представлението, са 8 и 28 януари.

Двамата режисьори скоро се завърнаха след кратко театрално пътуване до Беларус, където в Националния Академичен драматичен театър във Витебск вече две години се играе техният спектакъл „Домът на Бернарда Алба“ по Лорка. Поводът беше да се запознаят с новия директор на театъра, за да му представят проекти за бъдеща реализация.

В Беларус публиката по-различна ли е от българската?

Д.К. Не бих казал “различна”. Дотолкова, доколкото изповядваме едни и същи човешки ценности и чрез тях сме свързани в единна, обща тайна, струва ми се, че сме еднакви, още повече и като славянски народи. Те са много дружелюбни и гостоприемни… освен това жените им са прекрасни. Публиката е особено същество навсякъде. Ние с Йордан сме разглезени от нея, свикнали сме да ни казват, че ни харесват, което е и малко подвеждащо. Накрая ръкопляскат, но никога не зная, дали е защото искат по-бързо да си ходят, или ги сърбят ръцете, или просто им е харесало представлението.

Й. С. Различна е, защото е беларуска. И не е различна, защото обича театъра. Ние поставяхме в Националния им Академичен театър, където се  правят пиеси само на беларуски език (другият официален език е руският). Това  е културна институция с национално значение, огромна чест е чужденец да бъде поканен да работи там. Има интерес, може би и защото сме чужденци.

Какъв е съвременният зрител?

Д.К Съвременният зрител въобще е шизофренно същество, т.е. трудно може да бъде поставян под общ знаменател, защото също както и публиката, е без надежда за дефинитивна изчерпателност. Същата фраза е валидна и за съвременния театър.

Д.К. Съвременният зрител е наясно с по-скоро елитарната потребност, наречена Театър, и влиза в залата, която често не го заслужава. Той има намерение да се похвали пред себе си като за някой, който ходи на театър, като достъпна норма на престиж. Има право да бъде взискателен и заслужава своя театър – точно такъв, какъвто той е. Съвременният зрител понякога се спасява в театъра, когато не му се наложи обратния ход, да се спасява от него и поради тази причина естествената партньорска игра на привличане и отблъскване, е възможна заедно – театър и зрител. В дъното на съзнанието му обаче искри една огромна и трудноосъществима мечта за постигане на пълнота, която го прави надежден.

Хората обикновено предпочитат комедии, а вие им представяте дълбоки ситуации и отношения и пак пълните залите. Защо ходи българинът на театър?

Д.К. Това е нашият начин да издърпаме чергата към себе си. Възможността за катарзис е нефелна в комедийния жанр. Там може да се постигне мускулна треска или напикаване. Визирам типът комедии, които пълнят зали и празнят сърца. Разнородни са мотивациите за ходене на театър. Понякога се ходи насила, друг път – от суета, а може би и от скука и снобизъм… Аз ходя на театър, защото очаквам нещо да се случи.

Й.С. Българинът ходи на театър, защото е гладен. Ако ние, които приготвяме тази духовна храна,  му даваме театър като седемстепенно меню, той ще яде това, ако му даваме баничка с боза, той и нея ще яде.

„Стъклената менажерия“ е новият ви проект. Кое беше водещото, докато работехте по него, какво казвате чрез него?

Д.К. Водеща беше любовта към работата ни. И двамата приемаме този текст твърде лично. Разпознаваме се в героите на тази пиеса. Аз специално в Том и Лора. Работейки такъв текст, даваме шанс първо на себе си и след това на тези подир нас, които ще го гледат, шанс за свобода на съзнанието и утеха на душите или обратното…

Й.С.  Личната ни нужда като човешки същества да се върнем назад, да направим ревизия на поведението си, да се опитаме да простим, да разберем, да простим на себе си.

Идейният проект за „Стъклената менажерия” започна преди две години в Ню Йорк и Масачузетс, САЩ, където с Димитър бяхме поканени да направим тренинг с техни театрални актьори. Падна ни се да работим този текст и се влюбихме в него. Буквално. Преди две седмици изпълнителният директор на The Drama League , Gabriels Shanks долетя оттам , за да гледа спектакъла, и ни свърза с директорите на два фестивала, театрални в САЩ, които са само за пиеси от Тенеси Уилямс. В това е смисълът, българската култура да търси и намира начини да бъде конкурентна и видяна не само на месна почва.

Кое е най-важното за съществуването на едни здравословни отношения в двойка, било тя романтична или приятелска?

Д.К. Много неща са важни и могат да се окажат във всеки един момент недостатъчни. На първо време е важно да виждаме човека отсреща като равен на нас, говоря за онова, което наричаш “романтика”. След това е желателно да си осигурим с него една приятна несигурност, в която да може да расте любов. Що се отнася до приятелската… достатъчно е едно-единствено обещание, което да дадем на себе си, без оглед на времевите измерения – завинаги. Изборът на кого е само наш.

Й. С. Трудно ми е да давам рецепти. За мен най-важно е способността ми да се влюбвам периодично в обекта на любовта си, ако говорим за романтични отношения. Ако говорим за приятелски: най-важно е да не ме предават.

Как творите заедно? Близки приятели сте, наричате се братя?

Д.К. Разбирателството е невъзможно без конфликти. Ние оцеляхме заедно в онези, които създадохме сами помежду си, и онези, които ни посрещнаха в тандем… Това калява.

 Й. С. Държи ни заедно вярата, убедеността в силата на приятелството  ни, и другата вяра, че имаме още какво да напишем, изиграем, режисираме, че има смисъл от това да сме двама.