На 7-и ноември почитателите на творчеството на Йордан Радичков ще могат да се срещнат с пиесите на автора, оставили траен белег в историята на българския театър.
От 19 часа на сцената на Театрална работилница „Сфумато“ ще бъде представен девети том от „Йордан Радичков. Събрани съчинения“. В него са събрани първите опити на автора за сцена „Желязното момче“ и „Нова библия“ и поставяните в цял свят пиеси „Суматоха“, „Януари“, „Опит за
летене“ и „Лазарица“.
Освен добре познатите текстове, том номер девет от събраните съчинения ще представи на почитателите на Радичков и някои добре забравени пиеси, сред които изключителната „Кошници“, радиопиесата „Добродушните смокове“ и нецензурираният вариант на считана за опасна преди 1989 година пиеса „Образи и подобие“.
„Нова библия“ е първият опит на Йордан Радичков за сцена, когато през 1966 година авторът е въведен в театъра от режисьора Методи Андонов. Построена върху разказа „Суматоха“ от сборника „Водолей“, пиесата се заиграва с притчата за лисицата, която се преструва на умряла, за да достигне своята кулминация в един от най-интересните метафорични образи в българския театър – този на суматохата.
За преживяванията си в театъра Радичков говори с голямо вълнение и вдъхновение. Работата му за сцена се превръща в едно от най-важните събития в творческия път на автора.
„Театърът е игрище на ума. Актьорите играят своя футбол, но ние трябва да намерим такава топка, че зрителят да вика като гледа. Каква огромна грижа е това – да намерите своята парцалена топка! Това напомня играта при децата – дай им една парцалена топка и те вече вярват, че играят истински футбол. Винаги съм гледал на театъра като на празник, като на една извънредно красива игра, залята с много светлина, пълна с музика и пълна с въображение. Зная обаче, че той е страхотно оръжие, като нож без дръжка е, както и да посегна към него, все ще се посека.“
В годините след „Нова библия“ Радичков продължава своята работа върху останалите пиеси, като скоро след това се появява и финалния вариант на „Суматоха“.
Със следващите си пиеси писателят завладява въображението на някои от най-интересните български театрални режисьори, сред които Методи Андонов, Младен Киселов, Крикор Азарян, Юлия Огнянова, Рангел Вълчанов, Иван Добчев, Маргарита Младенова и още много други.
В театралните постановки, които произвеждат невероятен заряд на сцената преди 1989 година, взимат участие някои от най-обичаните български актьори като Григор Вачков, Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Велко Кънев, Антон Радичев и още една неизброима плеяда от безспорни таланти.
Междувременно пиесите на Радичков и историите му за вълците от Турну Мъгуреле, безкрайният човешки опит за летене, лисицата, която се преструва на умряла и Лазар, който е заседнал на едно дърво за цяла година, започват своята обиколка в европейския и световен театър.
Една от най-любопитните истории за живота на пиесите на Радичков отвъд граница идва от Прага. Скоро след завършването на финалния вариант на „Суматоха“, пиесата попада на сцената на пражкия театър веднага след събитията от 1968 година. Суматохата в пиесата е представена със зловещите звуци на танковите вериги, а постановката тутакси е свалена от сцената.
Заедно с това все повече режисьори се изкушават да посегнат към прозата на Радичков и да я преоблекат в подобаващ костюм за сцена. Появяват се всевъзможни опити върху творчеството на автора, което събужда и интереса на множество самодейни трупи, които експериментират с текстовете му и се влюбват в героите на автора.
Малко преди 1989 година се появява и един от последните театрални текстове на автора „Образ и подобие“. Историята за крал Ричард, който успява да замени кралството си срещу коня на един прост селянин привлича вниманието на все още действащата цензура в страната. Опасенията, че Радичковият прост селянин, който много обича да се „фотографирва“ изключително прилича на държавния глава по това време, задействат машината и пиесата излиза от печат с множество изрязани пасажи.
В настоящия девети том „Образ и подобие“ се появява пред българския читател за първи път в своя нецензуриран вид.
С днешна дата пиесите на Йордан Радичков продължават да обикалят българската театрална сцена. В средата на октомври се появи постановката на Маргарита Младенова „Луда трева“, в средата на ноември месец Иван Добчев ще представи своя прочит на първия вариант на „Суматоха“ – „Нова библия“, а Народния театър ще покани публиката си на „Опит за летене“ с постановка на Стоян Радев. Междувременно в театралните салони все още препускат вълците от „Януари“ с постановката на Ованес Торосян, а самодейната трупа на село Антон продължава да търси отговора на въпроса умряла ли е тая лисица или не е умряла с тяхната „Суматоха“.
Слово на Йордан Радичков по случай 60-годишнината на Григор Вачков:
Хей, Гриша!
Нашето приятелство започна от пиесата „Суматоха“. Млад, черен като циганин, напет и въодушевен, Григор Вачков излизаше на сцената на Сатиричния театър със знаме от неостригана свинска кожа, за да извести, че: „Една суматоха не може без знаме! Няма нищо по-хубаво от това, да се развяват знамена и да се скандира. Ако аз бях началник на държавата, щях да наредя половината от държавата да скандира, а другата половина да развява знамена и да бие барабани и ще излезем на първо място в света!“
Рядко съм срещал човек, който така радостно да обича живота и да се радва като дете на успеха на другите! Но и рядко съм срещал човек да вярва на хората, с които работи, така дълбоко, както Гришата вярваше.
Не обичаше пустотията Григор Вачков. Обичаше той красивото и приветливото в природата. Беше се научил, ако види красиво дърво, да ръкопляска, както се ръкопляска в театър. Ако видеше красива природна картина – ръкопляскаше.
Ако минехме край ливади с дъхави откоси и косачи, присламчваше се към косачите и почваше да коси. Пчелин ако видеше, кладенче, вързана за дръвце коза, воденица или щъркел, който токува в гнездото – подвикваше одобрително и ръкопляскаше.
Цъфнала трънка ще види, цялата бяла като невеста, ще я обиколи отвсякъде да й се радва. Обичаше и огъня – не тлеещата жарава, а свистящите пламъци.
Беше общителен. Но когато поради популярността му се струпваха повече хора да го гледат, а някои да го посочат с пръст, се притесняваше. Беше силен физически, обаче почти постоянно изпитваше душевна несгода и притеснение. Стараеше се да надмогне притеснението с работа.
Работеше и за умрелите, на високи, изтощителни обороти в онзи ужасен триъгълник, затворен между театър, кино и телевизия. Ужасен бермудски триъгълник!
Предчувстваше, че няма да е бегач на дълги разстояния през живота, а че ще пробяга само една скъперническа отсечка и че то е предопределено. Като говореше за това, се разплакваше. Връщайки се назад в годините, мога да кажа, че той пробяга тази своя отсечка едва ли не на един дъх, вдишвайки дълбоко както цялата сладост, така и цялата горчилка на живота.
Отиде си рано, без да се сдържа и спира по пътя си…
Ако приятелството ни започна с монолог от „Суматоха“, то съдбата реши да завърши с монолог от „Лазарица“.
Не така млад и напет, както в началото, но все така черен и въодушевен, Григор Вачков се появяваше на сцената на Сатиричния театър в последна роля, съпротивлявайки се на смъртта: „Животът изтече под дървото, войници отгърмяха с марш, деца с песен минаха оттук, запътени към своята зора, а аз стоя в сврачето гнездо и виждам вече студения си залез. Моторен шум, войска и весел кос, летящите в небето жерави, меланхоличният кърпикожух – как всичко в спомена остана!…
Виелицата иде, дочувам зловещия й вой. Виж я вещицата как хвърля сняг право в лицето ми! Почти ме заслепява, задавя ме!… Постой, мръснице! Спри, невежество, не виждаш ли, че пред теб човек стои“!
Обаче невежеството не спря, то идваше тъкмо за човека.
0 Коментара