„Чинечита” по текст на белгийския драматург, режисьор и актьор Тиери Дебру, е едно от най-новите заглавия на театър 199 „Валентин Стойчев”. Постановката е на режисьора Емил Бонев и може да бъде видяна тази събота, 22 ноември, от 19.30 ч.
Пиесата, която за първи път се поставя у нас, е открита от актрисата Виктория Колева, съпруга на режисьора. Тя случайно среща заглавието в столична книжарница и не се поколебава да го предложи на директора на театър 199 – Анна Монова.
Виктория Колева играе спътница в живота на главния герой Анри, образ, брилянтно изигран от Стефан Мавродиев. Младият актьор Милко Йовчев, завършил НАТФИЗ в класа на Ивайло Христов, пък е един от 10 внуци на Анри – Антоан. Само той отговаря на писмата на дядо си, който в продължение на няколко години се опитва да се свърже със семейството си. Единствен Антоан отвръща с разбиране и дори заминава за Рим, за да запознае с него. В младостта си Анри зарязва съпругата и децата си, преследвайки една мечта – да стане актьор. Успява да стигне само до статист в легендарното римско киностудио „Чинечита” и никога не му се удава шансът да застане пред камерите.
„Чинечита” е свят, в който се сблъскват славата и проваленият блян. Там творят Федерико Фелини и Франко Дзефирели; безброй звезди като София Лорен, Джина Лолобриджида, Марчело Мастрояни, Роберто Бенини. Гениални сценаристи, режисьори, композитори и сценографи.
„Главният герой в пиесата казва: „Да, качих се на влака и зарязах семейството си. Само този влак имаше значение за мен. Бях на 35, все още неизвестен. Да остана – от това всички щяха да станат по-нещастни, цял живот щях да ги упреквам, че са ми попречили да осъществя мечтата си.”, казва режисьорът Емил Бонев. „Аз никога не се бях замислял кое е по-правилно: да тръгнеш и да нараниш близките си или да останеш и цял живот да ги правиш нещастни. Дадох си сметка, че всеки сам избира на кой влак да се качи в живота си и според мен е много важно, когато слезеш на последната гара как ще бъдеш посрещнат и от кого. В пиесата „Чинечита” на Тиери Дебру ме впечатли равносметката от живота на един неудачник през неговия внук. Наскоро аз също станах дядо и често започнах да си задавам въпроси за смисъла за личния пример, за цената на компромисите, които всички ние правим в името на мечтаното живеене. „Чинечита” е голяма пиеса, написана за изключителен актьор. И когато разбрах, че Стефан Мавродиев се е съгласил да изиграе тази роля, изобщо не се поколебах да вляза в това творческо приключение. В хода на репетициите се уверих, че тази пиеса е написана за него. Сигурен съм, че и зрителите ще се съгласят с това.”
Главният герой Стефан Мавродиев казва:„Това е едно особено харакири и се отнася за всеки един на тази земя. Моят герой разбира мечтата като онова, което го интересува лично него. И понякога това е безкрайно егоистично, жестоко към другите. В този смисъл – хем изглежда романтично, хем има опаката, трудната страна на луната. Голямата забава е, че човек никога не може да си даде сметка кой е и какво се случва с него самия. Той просто не вижда много неща около себе си, но вижда едно – идеята, че нещо може да се продължи, че може да се направи още и това е смисълът на тази история. Може да виждаме един човек напълно провален, но самата идея, която идва чрез внука му, е голямо вълнение и радост. А той вината я носи в себе си, той я знае, но се прави на ударен за нея и я избягва. Прикрива някои неща, за да не гръмне. Независимо своите грехове и незаисимо това, че е вновен, чрез внука си вижда, че има шанс. От една страна той е вапцан до ушите, а от друга е съвсем луд човек. Мечтата му го довежда до лудост. На човека му се иска да е някой, но не успява и съдбата е виновна. Ето това е човекът – всеки живее с надеждата, че може да се направи тепърва нещо. Това е животът, истинският живот – че има шанс и шансът е най-важното нещо. Да се изяви, пак е егоистично, но това е начинът на живот на човека навсякъде по света.
Аз тук изграя себе се, моята логика не се различава по нищо от логиката на моя герой. Много внимавам да не съм в тежест на някого и да нямам вини. Винаги съм се старал такъв да бъде животът ми дотук, не зная доколко съм успял. Анри е човекът на нашето време и понеже историята се развива в края на живота му, има възможност да се направи равносметка. Отново преживяната равносметка за нещата, които са му се случили, чрез внука . Отново се чувства жив благодарение на внука си. Това е вечната история. Всичките му тарикатлъци, преобразявания и начинът, по който се оправдава, всичко това е присъщо на човека и е адски забавно. Това забавлява и това живее у всеки един човек на тази земя.”
Виктория Колеваказва:„Тази пиеса ме грабна с цялата си чистота и неподправеноест, толкова е човешка и истинна. Главните герои са хора, вкопчили се един в друг и колко самотни биха били един без друг! И целият свят въплъщават един в друг! Много са им смешни и мили взаимоотношенията. И това може да бъде всяко семейство зад всеки прозорец, който свети вечер. Обичат се, джафкат се като кучето и котката, имат своите тревоги за своя живот, своето неудовлетворение. Помагат си, да вървят напред. Тази жена ми е много любима, имам чувството, че много я разбирам и много я усещам. Тя е просто чудесна, подкрепя този мъж, обича го. Зарязва всичко заради него, посвещава се на него. Като че ли мечтата на всяка жена е да намери своята половинка, любовта на живота си. Въпреки че в цялата пиеса никъде не се изрича „обичам те”, това се чувства във всеки техен жест. И е много мило да ги гледаш как се карат за щяло и нещяло и да усещаш колко много се обичат.”
Милко Йовчев казва:„Моят герой има много общо с мен, едно младо момче, което мечтае да стане актьор и което търси един вид одобрение на своя дядо да направи тази крачка. Тъй като семейтвото му не му е дало тази подкрепа. Аз съм толкова в началото на пътя, че срещата със Стефан Мавродиев на сцената е един вид утвърждаваща, подобно на срещата на моя герой с дядо му. Пиесата разказва за това как човек трябва да има смелост да се опитва, независимо какво му се е случило досега. И ако има някаква мечта, да направи крачката. Единствен Антоан от цялото семейство се решава на тази среща с дядо си. Човек трябва да е честен най-вече със себе си, само така, с малки крачки, ще стигне там, накъдето е тръгнал.”
0 Коментара