Защо искаш да заминеш на работа в чужбина? Ще ме оставиш. Защо са ни пари, нали си ми казвала, че най-важното е да сме добри, да сме здрави и да се обичаме?
Беше на 9 години и нямаше как да обясня, че добротата и добруването само привидно са думи с един корен. Но ми помогна да изградя стратегия за възпитаване върху триадата (спонтанна импровизация на самотното отглеждане на дете), че ако си добър човек и си добър в работата си, вселената непременно ще събере тези две линии в пресечна точка на добруване. Около 15 години по-късно, под самотните облаци на Албиона, синът ми осъзна, че
добруването е по-скоро състояние на духа, а не на банковата сметка…
Но за самотното майчинство е темата. При мен то започна в края на миналия век, с албума The Moment на Кени Джи и с двете позастарели сиамки Сандра и Саманта, великодушно харизани от приятели, за да запълнят зейналата празнина в семейството. Първото ни самотно жилище беше гарсониера със съмнителна чистота, по-скоро с несъмнена занемареност, но бюджетно приемлива, която пак с помощта на приятели заприлича на място за живеене. Сиамките пък поставиха началото на серия от домашни любимци – последваха заек, рибки, няколко вида птички и други, без да броим случайно влетелия през прозореца временно пребивавал жако Чоко и покатерил се по асмата плъх, решил да се засели за постоянно.
Така или иначе, със или без животни, синът ми свикна да прекарва по-голямата част от времето вкъщи сам.
За чужбина не заминах, но и не отказвах никаква работа – на парче или паралелна на основната. Към днешна дата ми е малко смешна проява на суета изборът на прогимназия за детето, тъй като моят избор бе сведен само до това
синът ми да може да ходи и да се прибира сам от втори клас нататък
Най-тегавите моменти, свързани с училището, бяха родителските срещи – необяснимо защо, след като синът ми в крайна сметка завърши Първа английска гимназия със златен медал, а за 12 години учене ме бяха викали в училище общо три пъти. Но вечерите след родителските срещи се превръщаха в мои монолози (понякога се хващах, че се опивам прекалено от собственото си красноречие), в които повтарящият се мотив беше, че най-големият грях е лъжата. Е, разбира се, и паленето на първа цигара (в 4-и клас) и бягането от час (в 7-и клас). Тогава прехвърчАха и няколко епизодични шамара, които не оставиха трайно лоши чувства у никого и отдавна вече са повод за смях. Младежът от своя страна също се извъди стратег от малък и започна да ми съобщава най-фрапиращите преживявания с 4-5-годишна давност. Така наскоро разбрах за пушенето на трева в 12-и клас…
– Как се прави секс, кажи ми? Притеснявам се, че ще ми се наложи да правя, а няма да знам как. Разкажи ми какво сте правили, например, ти и тати, докато бяхте заедно?
Беше на 12 години и нямаше как да пробутвам пчелички и щъркели, но пък беше твърде рано да се впусна в технологични детайли. А и въпросът беше конкретно какво прави мъжът в такава ситуация, а не по принцип. Тогава май за първи път говорихме за любовта като основна движеща сила, поток от безкрайна енергия и най-висш житейски смисъл. Философстването ме извади от ситуацията, а
любовта се превърна в нов опорен стълб на възпитаването
За десетте години, които прекарахме само двамата (аз от 29 до 39, а той – от 8 до 18 г.), графата с приятни и споделени преживявания се пълнеше далеч по-бързо от тази с моментите на тъга (като изключим загубата на прекалено много близки хора през този период).
Крещяхме заедно от възторг или разочарование на десетки мачове от Шампионската лига, изгледахме стотици филми – неизменно заспивах от елейния пролог на „Властелинът на пръстените”, но пък се научих да гледам до затъпяване тийнейджърски комедии от рода на “Тя е пич” и “Позабременяла”. Заедно научихме репликите на “Оркестър без име” някъде след 17-ото гледане, а Хю Грант с неустоимия си британски акцент ни научи, че любовта наистина е навсякъде, а не само в Нотинг хил.
Пътувахме толкова, колкото ни позволяваше бюджетът
(който с годините и с помощ от вселената беше подхванал неизменна възходяща градация), но не толкова, колкото бихме искали. Повече мечтаехме и най-много от всичко си говорехме. Самотното майчинство си има и екстри – вечерите, в които всеки разказва на другия как е минал денят му, вместо двама родители, отдадени един на друг и зомбирано пред компютъра дете в съседната стая (не, не че седенето пред компютъра липсваше).
Заедно събрахме смелост да си купим жилище,
след като през година-две се налагаше да се местим от квартира в квартира. Кой знае защо най-много потръпвам от спомена за поредното увиване на безкрайно количество чаши и чинии в стари вестници, а не от сизифовското мъкнене на пералня, хладилник, легла, шкафове… Не знам и с кой акъл съм изтеглила ипотечен кредит с месечна вноска от 403 лв. при заплата от 800, но определено подкрепата на 14-годишния тогава юноша ми е дала необходимото усещане, че постъпвам правилно (човек вярва в това, в което иска да повярва).
Какво наистина е самота разбрах, когато го качих на самолета за студенството му във Великобритания. А хем тогава вече в живота ни наистина имаше много любов и много любим човек, когото дарявахме с цялата обич и доброта, които заслужава, и на които взаимно се бяхме учили през предишните десет години. И въпреки това онази септемврийска сутрин краката ми отказваха да ме изведат от залата за заминаване, а след като някак се довлякох по изгрев до вкъщи, ме втресе неудържимо въпреки лятната жега. Беше свършил един период от живота ми, за който и днес изпитвам огромна благодарност, че се е случил. Че ни е направил такива, каквито сме – добри и отдадени на любовта.
– Защо не ми звъниш по-често?
– Прекалено много те обичам и всяка твоя дума е като пътен знак за мен. Искам вече да вървя сам.
0 Коментара