Помните ли онези отвратителни черни шорти тип „пликчета“, с гадните ластици, които се впиваха в горните свивки на краката, дето бяхме задължени да носим в часовете по физическо?! А помните ли как ни караха да тичаме, за да покрием норматива за възрастта, обикновено по двойки, и финиширахме до хронометъра на другарката, а зад гърба ѝ се бе скупчил целият клас, откъдето долитаха окуражителни или дюдюкащи гласове? „Дебелооо! Дебелооо!“ – изкрещя момчето, което смятах за моя най-добър приятел в класа и ми се разхили в лицето, секунда преди старта.
Аз не се харесвах в спортния екип – ластиците на шортите ми се впиваха горе и правеха бедрата ми още по-подпухнали, а когато се затичвах, започваха да се тресат като желе, обаче аз тичах още по-бързо и инатливо. „Дебелооо!“ – изцвилиха и две от съученичките ми – тънки като върбички, и така приветстваха финиша ми в бягането.
Като дете не съм била чак с наднормено тегло, но пък и не бях слаба, слаба като балерина, каквато мечтаех да стана и усърдно се упражнявах в хола, навлякла абитуриентската рокля на майка ми. Помня как подхвърлях дупе под звуците на Щраусовите валсове, които се носеха от „уредбата“ – голям дървен шкаф на тънки крачета, в който един до друг битуваха радиото и грамофонът, не може да не ги помните, имаше ги в почти всеки дом.
Да танцувам беше толкова мечтано за мен,
че нашите се смириха пред очевидната ми липса на всякакви данни и един ден ме заведоха в балетната школа, там имаше всякакви, дори пухкавелки като мен, видях аз, и щастлива се заслушах в откъслечните реплики от разговора на майка ми с треньорката, които се уговаряха в кои дни ще ходя, в колко часа и откъде да ми купят необходимите балерински неща. На другия ден танцувалната ми кариера приключи преди да е започнала, защото малката сестра на майка ми, която трябваше да ме съпроводи на първата тренировка, не успя да намери школата, очевидно подведена от инструкциите, които 5-годишната ѝ племенница (т.е. аз) бе дала: „Търсим голяма зелена врата с изтривалка отпред! На голямата улица!“
После леля ме заведе да ме подстриже, а фризьорката почти отряза ухото ми с ножицата, добре че е била тъпа (ножицата), но бая стискаше (фризьорката), а аз си мълчах, защото ме беше срам да кажа, че ме боли. После ходихме в сладкарница и въобще да се размотавам с леля ми беше по-яко, отколкото да ходя на балет.
И стигнахме до крясъка „Дебелооо!“
в часа по физическо, и после още няколко пъти в големите междучасия, когато, заедно с всички останали, се нареждах за закуска пред лафката и все от същите две момичета – стройни като тополки; приятелят ми повече не се включи, защото се притеснил, че няма да му давам да преписва или ще спра да му помагам с уроците, глупак, пак щях да му помагам – освен че имах пионерско поръчение, много се радвах да си дружа с нарочения за черната овца в класа, пък нали знаете, че лошите момчета са много куул в очите на добрите момичета, пък и той не беше чак толкова лош, даже петнайсетина години по-късно ми писа от затвора, като молеше някой от криминалните репортери във вестника, в който работех, да разследва случая на съкилийника му, виждате ли – не не неговия случай, а на приятеля му, въпреки че и
двамата били невинни и несправедливо осъдени.
И преди да се просълзите за това, че виковете „Дебело!“ непоправимо са увредили детската ми психика (сигурно, но тогава никой никого не пращаше на психолог, а после вече нямаше значение, защото се случиха други работи) или пък да намразите двете ми съученички – тънки като върбички, дето крещяха в лицето ми при пръв удобен случай, да вметна, че пак петнайсетина години по-късно срещнах едната от двете – навремето тя беше по-дребничка от всички ни, приличаше на перушинка от глухарче, та когато се разминахме на главната улица във Велинград 15 години по-късно, видях, че не е пораснала на височина, но пък ширината ѝ определено бе пораснала дотолкова, щото отдалеч приличаше на ходещ квадрат.
Отплеснах се. В гимназията заковах 165 сантиметра ръст и 60-63 килограма тегло, много исках да съм с десет по-слаба, ама джинс или както ме успокояваха най-близките – в нашия род всички сме с едри кокали, отмествайки поглед от майка ми, която винаги е приличала на мъничка птичка, но явно тя е изключението от джинса. За година бях и с нашите в Куба, където чух, че съм gordita, т.е. дебеличка, ама това ми беше казано като комплимент, защото само там съм виждала как трябва да се движи една жена –
като газела, без значение дали е 50 или 150 кила;
само там жените могат да обикалят по цял ден улиците и магазините с ролки на главите, за да ги свалят вечерта и да са красиви за любимия си, когато се прибере у дома; и само там чух, че всяка жена е красива просто защото е жена. Беше прекалено хубаво, за да продължи дълго, затова и не продължи, и аз трябваше да се върна в България и да завърша гимназия.
В последния клас дойде нова съученичка, която никога няма да забравя, защото тя ядеше във всяко междучасие, наистина не пропускаше и впечатляваше с количествата, които поглъщаше – две банички бяха само началото. В същото време пърхаше наоколо лека като перце, как да не я намразиш такава?! Вместо да я намразя обаче, аз я попитах каква е тайната ѝ,
а тя просто ми отговори: „Повръщам“.
И аз се научих. На 18.
Никога не съм допускала, че това е проблем, който не мога да контролирам, първо – дори не смятах, че това въобще е проблем и второ – какво толкова, е, неприятно е, понякога дори досадно, но чак пък да е страшно. Бонусите бяха налице – постигнах си желаното тегло, без притеснение носех джинси, а на плажа можех да се снимам, без да се увивам в шалове, ей така – само по бански.
Годините минаваха,
а аз почти след всяко хранене дискретно отскачах до банята и това беше и вкъщи, и в редакцията, и в парламента, където по силата на служебните си задължения трябваше да прекарвам част от работното си време, там има и нещо като стол и бюфет, които по мое време бяха достъпни за журналисти; в някой ресторант, ей така – набързо, между двете основни и десерта, а после пак у дома, защото не можех да заспя, ако в корема ми е останало нещо.
После ми се случи Сляпата неделя и
след месец вече бях бременна,
това са най-страхотните месеци в живота на всеки с подобни на моите хранителни разстройства, поне при мен беше прекрасно – не се притеснявах какво и колко хапвах, чувствах се чудесно и се радвах на всеки грам отгоре, пухкавината ми приличаше. И така до момента, в който влязох в един магазин за дрехи, за да подновя гардероба си, а отпред ме чакаха вече двумечната ни дъщеря и татко ѝ, а аз напразно се опитвах да вляза в едни джинси, които на закачалката ми се сториха огромни като палатка, а впоследствие се оказа, че не мога да ги вдигна повече от коленете нагоре. И тогава, потънала в сълзи и самосъжаление, в средата на скъпия бутик в центъра на сърцето на пустинята, чух:
„Красива си като ливанска матрона!“
Аз ги знам тези, за които ми говореше той, таткото на нашето дете – много закръглени (няма да кажа дебели, защото мразя тази дума, но вие спокойно може да си ги наречете и така), обвити и окичени отгоре до долу в лен, парфюм и злато, те се носеха по въздуха и сякаш не стъпваха по земята, наистина са много красиви, и аз сега бях като тях… красива.
Дълги години след това бях като ливанските матрони, защото скоро след първата се роди и втората ни дъщеря, после поисках да си направя липосукция,
започна да ми тежи толкова красота,
а известният пластичен хирург, при когото отидохме на консултация, ме погледна и каза, че не изглеждам толкова зле „за възрастта си“ (бях на 35!), и че той е „оправил“ „знаете ли колко жени, дъщери и любовници на депутати и министри“, и това беше моментът, в който решихме, че не, благодаря, няма нужда, ние и сами можем да се „оправим“.
И така започнахме да се „оправяме“, не беше лесно, минахме през куп диети (най-любима ми остава една, дето цял ден нещо все ядеш и пак отслабваш, ама не хрупаш ябълки и зеле, а си приемаш съвсем човешка храна, даже и вкусна).
И така стигаме до самото начало – защо „10 лайка“? Да ви призная, за мен най-важно е заглавието, без него навремето не сядах да напиша и 10 реда новина. Имам ли заглавие, думите сами потичат от пръстите, сигурно и при вас е така. Та обаждат ми се скъпите приятели от „Жената днес“ и ме канят да напиша нещо за тялото, и в този миг таткото на моите момичета се връща от редовния си крос, и още от вратата казва:
„Получих 10 лайка!“ Моля?! Човекът, който така ненавижда джаджите,
че отказва да чете електронни книги, в резултат на което още пренасяме зад граница куфари с хартиени издания, бил получил лайкове? Къде, от кого, как? Ами по пътя бил застигнат от група маратонци – млади момчета и те, докато прелитали покрай нашия герой, вдигнали по един одобрителен палец, ето ти ги 10 лайка поне – и за прошарените, да не кажа бели, коси, и за спортната стойка, и за хъса на тези години (не на 20 или 30, нали?) да излезеш в дъжда и да тичаш. Защото това беше също част от нашия начин да се „оправим“.
Колкото до онова другото, което научих от моята съученичка в последния клас на гимназията, то не си е отишло съвсем, мисля че ще е с мен до края. Но вече не му позволявам да командва живота ми и да разваля настроението ми след хранене, понякога със седмици го забравям, а когато надигне змийската си главичка, просто пропускам вечерята. И утре е ден.
0 Коментара