Всеки удар на човешкото сърце е цяла вселена от възможности… В каквато и игра да попаднеш, какъвто и да е късметът ти, добър или лош, ти можеш напълно да промениш живота си с една-едничка мисъл, с една-едничка проява на обич.
Грегъри Дейвид Робъртс, „Шантарам”
Играехме на стражари и апаши. През топлите вечери. Между блоковете. Всеки път теглехме чоп кой ще е стражар и кой апаш. „Апаш, апаш, апаш…”. Така си повтарях наум. Нито веднъж не поисках да съм стражар. Нито веднъж. И бях истински щастлива, когато ми се паднеше отборът на апашите. Бягахме, криехме се. Много бягахме. И много се криехме. И ни преследваха. И беше хубаво. Безгрижно. Това беше отдавна, много отдавна. Чудна банда хлапета. Детството усмихва.
Днешните деца едва ли знаят за тази игра. А и те не тичат между блоковете. Вероятно така и трябва – всяка игра с поколението си. Обаче и преди, и сега – играта е забавление. Това се оказа ключовата дума, която определя щастието, според 7-годишната ми дъщеря. Цитирам едно към едно нейната моментна представа: „Да си щастлив означава да цениш желанията си, за да може да се забавляваш, когато ги постигнеш. Ако искаш нещо много силно, но не го цениш, не се трудиш, за да го имаш и си правиш някакви други неща, когато все пак това, което искаш се сбъдне, няма да умееш да се забавляваш. А как ще си щастлив, ако не можеш да се забавляваш?” А!? Значи щастието е забавление. Но изработено забавление.
В игрите за големи не е като при стражарите и апашите. В тях
бягащият човек не е щастливият човек. Но може би търсещият е.
Щастието е търсене. То е липсата на лутане, то е знание за къде и по кой път пътуваш и увереност какво да правиш, когато пристигнеш.
Мисля си и, че щастливият човек е този, който създава. Затова щастието е раждане – на дете, на идея, на обич, на мисъл, на спомен, на къща, на смях, на красота, на нежност, на история… Щастието е живот.
Щастието е миг, то е тук и сега. Но какъв миг само!
Щастието е книга, филм, песен, танц, стих, разговор, стар албум, рисунка, целувка, мирис на препечени и намазани с масло филийки, 2005 година – Истанбул – финалът на шампионската лига – Ливърпул-Милан, сметанов сладолед и черен шоколад с лешници, спагети, игра на карти с приятели, музиката на Бийтълс, петък вечер, сутрешно кафе, ваканция, море… Щастието е едно. Но не е егоист.
Щастието е СПОДЕЛЯНЕ. Общуване. Заедно. То е многоточие, оставя следи и предава нататък.
И е заразно, стига да искаш да се заразиш.
Щастието е време. За всичко, което си поискаш, а все не ти стига.
Щастието е свобода. То е избор – да отидеш или да останеш, да си или да не си…
Щастието е умение. Умението да мечтаеш цветно.
Щастието е приятел. Разговор. Рамо.
Щастието е красота. Всякаква. И винаги.
Щастието е детски смях. Най-чистата и силна енергия. И зарежда. О, как зарежда само.
Щастието е семейство. Коледната питка на мама. И начинът, по който дъщеря ми прегръща брат си. И моите прегръдки. И мама, и татко, и моята сестра, и нейните хора, и моят човек.
Щастието е пристан. Уют, топлина.
Щастието е обич. Няма щастие без обич. Убедена съм. Всяка проява на обич рано или късно създава щастие. И още обич. А всеки опит за лишаване от любов разрушава щастие.
Щастието е Blue Spanish Eyes.
И начинът, по който бащата на децата ми я пее.
Щастието е: „Мамо, обичам те от тук до луната и обратно. И после пак на зигзаг”. Любимите ми думи. Никога няма да ми омръзне да ги чувам. Никога.
Щастието е СМИСЪЛ. Моят току-що се събуди. И си има име – София и Филип!
0 Коментара