4 причини да не съм напълно щастлива като самостоятелен родител

Самосвалът на паниката

2003 година. Часът е около 12 през нощта. Летя с колата със 120 по междуселски път някъде в Пазарджишко. Взимам завоите на магия. В главата ми е късо съединение. Дъщеря ми е на 4 месеца и се нуждае от спешна медицинска помощ – не може да диша.

И аз не мога да дишам.

Влизам в Пазарджик и разпитвам местните алкохолици, единствените навън по това време, за болницата. Прегазвам през калта до някаква барака, нещо средно между трафопост и временен бежански лагер. Вътре има само роми и скоро разбирам защо. Седя на леглото с детето в ръце и се старая да не докосвам нищо. Навсякъде има хлебарки. Лазят по мен и по шишето на бебето.  По ъглите е засъхнало нещо жълто, не знам какво, а прозорецът е покрит с тънък бял слой прах. Нямам представа какво да правя – няма причина да повярвам, че ще получа компетентна помощ тук, а човекът в бяла престилка ми казва, че по пътя за София детето може да умре. Крача по балатума в коридора – трябва да взема решение дали веднага да избягам,  или да остана…Трябва да го направя сама – и да взема решението, и да карам до София през нощта с детето. И двете може да са фатални. Всъщност, всичко в този момент ми изглежда фатално, защото

липсва рационално, доброжелателно, спокойно второ мнение.

Липсва онова „всичко ще е наред“ или пък „ не се втелясвай толкова“, както казваше баща ми в подобни моменти. Пиша паникьосани есемеси на познати лекари с описание на предписаните лекарства. Те не ми отговарят, защото, по дяволите, вече е 2 часът през нощта. А в главата ми пълният мрак се редува с истерични виелици, които влекат всякакви кошмарни образи и предположения. От време на време се появява някаква мисловна пътечка, но светлината по нея бързо угасва и пак се губя в страхове. Успокоявам се за малко, избистрям за кратко ситуацията и после отново потъвам в тревоги. Не, не ме е страх, изпитвам вцепеняващ ужас, че ако не направя точно каквото трябва, и то по перфектния начин, детето може да пострада. Опасността лети като самосвал срещу мен и аз трябва да взема решение в коя посока да избягам. Но не е лесно – вкочанена съм от шок, натоварена с тонове съображения от различен характер. Ето така, вкопана в гранитния постамент на ужаса да не сбъркам, седя на болничното легло и гоня хлебарките. Накрая, сутринта, получавам от д-р Иванова  едно

„веднага се махни от там, по най-бързия начин“.

Следва кратка разправия с лицата в бели престилки си тръгвам – сама, адски изтощена, адски притеснена, в адски съмнения. И това беше първият път, когато  разбрах какво вгорчава живота на самотния родител – паниката. Но не само тя.

Могъщият саботьор

Чувството за вина определено е звездата в цирка на самотното родителство. Вина така, по принцип, за всичко – че не си това и онова, което се изисква от идеалния родител. Всички майки и бащи в някаква степен носят това усещане, но при тези, които отглеждат сами децата си, е на квадрат. И това чувство не е някакво невинно, безпроблемно и безгласно състояние, а тотален тиранин, който диктува всяко действие и бездействие. Може да бъде идентифицирано във всяка минута от дневния график, маскирано като свръхактивност в обгрижването на детето: започва се от сутринта с перфектната закуска, забъркана призори, и се стига до вечерта с двучасовото четене на приказки.

Чувството за вина отнема повече на детето,

отколкото на родителя – отнема му свободно време и пространство, самостоятелност, свобода. Егоистичното преизпълняване на родителския дълг всъщност е в полза на спокойствието на самия родител. И ето как изглежда в детайли: винаги, винаги напълно обезопасена, перфектно почистена и подредена стая, винаги сготвена здравословна храна сутрин, обед и вечер, винаги най-хубавите дрехи и играчки, винаги дълги почивки и много забавления през уикендите, театри, книги, образователни игри, други игри, уроци по изкуства и езици, поучителни разговори, внимателно разследване на ситуации, внимателна преценка на приятели, внимателно разглеждане на местоположения… Никакво отклоняване от целта детето да бъде перфектно обгрижено, никакво разсейване, никакъв релакс, да не говорим за развлекателен социален живот.

Всичко това е прекрасно, ако не беше свръхчовешко.

А когато се вкараш в ритъма на толкова активности и не оставиш нито секунда за себе си, тогава твоят перфектен план е саботиран отвътре. Защото ти се рушиш. И докато се опитваш да бъдеш от желязо, градиш дете от памук. Защитено от твоите ангелски криле, то расте сред пух и перушина. Докато другите деца ходят до супермаркета на 7 и мият прозорци на 9, на 12 то все още не може да си връзва обувките. Има претенции на принц, свръхочаквания към себе си и живота, нетърпимост към околните, неустойчивост на неудобствата, неспособност за адаптиране в този свят, в който нещата често опират до кръв и сълзи. И ето, твоят най-голям кошмар – да се провалиш като родител, вече е реализиран, защото чувството за вина ти е изиграло лош номер.

Но същото може да се случи и в добрите семейства с двама родители. Даже още по-успешно.

ОФП

Самотното родителство  има и един чисто физически аспект, който си е сериозно предизвикателство – липсата на достатъчно физическа сила и технически умения в семейната единица. За първи път се сблъскваш с него още на излизане от родилния дом, когато трябва да пренесеш и натъпчеш всички аксесоари на новороденото в колата. След това трябва да ги изнесеш и преместиш у дома. Следват разходките с количка, които често са свързани с повдигане и преместване на съоръжението, тътрузене по стълби и тротоари, също така поправяне на неработещи части, нагласяне на височини и наклони на дръжката и други дейности, които не са приятни, когато на рамото си имаш чанта, пълна с шишета, памперси, кърпички, дрехи за преобличане и куп други нужни, според теб, неща.

За седмичното пазаруване няма какво да говоря – всеки в квартала е запознат с уменията ми да жонглирам с портокал и зелка, докато в същото време нося торба с тегло на трабант, говоря по телефон и държа детето за качулката да не се хвърли в някоя локва.

Седмичното чистене е малко по-интимен акт, на който съседите отчасти са свидетели, защото винаги има поне по един крак, висящ от перваза на прозореца, докато

търкам дограмата в някаква мазохистична йога поза.

Чудя се, за какво, по дяволите, служи фитнесът, след като минаването с парцали и четки на цялата кубатура на апартамента си е сериозна, ама много сериозна физзарядка. Разтягане, вдигане, клек, мах, напад, подскок – има си всичко.

Когато детето поотрасне, тежкият физически труд се удвоява, защото вече в парка се ходи с ролери и тротинетка, а после и с колело. Овладяването на уменията да се карат всички модерни детски превозни средства изисква сериозна ОФП – тичане, прикрепване, бутане, влачене… Ските пък са вече съвсем за напреднали – при първите уроци мама е влек – дърпа нагоре, та пушек се вдига, буквално.  След това мама тича надолу, отваря ръце и чака да поеме детето, което все още не може да спира. На по-късен етап мама ходи нагоре по склона с два чифта ски и два чифта обувки, плюс раница. Мама натоварва ските на багажника, разрива колата от снега и кара на слалом между камъни и лед на връщане от планината. Обиколката на бицепса на мама нараства и по време на море, където плажът се покорява с два чадъра, шезлонг, надуваем дюшек, плавници, шнорхел и маска, топка, кутия с храна, шишета с вода и още един куп дреболии. А когато детето се качи за първи път само на кану, мама плува до хоризонта след него, защото откъде да знае човек. След километър плуване, правене на жабки, игра на плажен волейбол, търсене на мидички, по пладне мама свива панаира и се отправя наобратно, за да релаксира привечер с федербал, люлеене на люлки, побутване по пързалки и, ако няма късмет –  с блъскащи се колички.

Добрата новина е, че мама е в супер форма без фитнес, лошата – че от много, ама от много време й се иска просто да помързелува.

Пари, много пари

И като изреждаме всички тези занимания, си напомняме, че повечето забавления опират до пари, даже много пари. Самотният родител никога не работи само едно нещо, той просто не може да си позволи този лукс, защото трябва да изкарва по две. Затова пред него има две възможности – да работи много или да работи страшно много. Третата – да получава подаяния от бившия, от роднини и познати, е разумно да бъде навреме отхвърлена като ненадеждна. След периода на самосъжаление, гняв и приемане на този факт, идва етапът, в който трябва да се мобилизираш и да се превърнеш в нечовек – ставане в  6, започване на работа в 7 и приключване към полунощ. И всичко това, разджуркано с домакинска работа, пазаруване, игри и забави. На въпрос как го постигам, ще отговоря – има си начини, тактики и технологии, но най-вече – с дисциплина, концентрация, мотивация и инат. Има една приказка „да се изгърбиш от работа“ – е, вярвайте, това не е метафора, ами си е реална физическа деформация, до която достигаш след 16 часа пред компютъра. Тяло и дух страдат, притиснати под дебелия тефтер с ангажименти, срещи, напомняния, задачи, телефони…

Мултитаскингът активира и разни странни механизми в мозъка,

като например започваш да помниш с точност сложни числа или напълно заличаваш факти и обстоятелства, които не ти влизат в работата. Мозъкът става машина в буквалния смисъл на думата  – активира се под команда, работи до подаване на сигнал „свободно“, изхвърля всичко ненужно – спомени от бъбренето с приятелка, името на последния гледан филм, марката на шампоана, който ползваш, въобще всяка информация, която не обслужва служебните ангажименти. И когато си измиеш зъбите два пъти, защото си забравил, че вече си го направил, за миг преди да припаднеш в леглото, ти светва лампичката, че нещо не е наред. Но на следващия ден си го забравил и хайде пак.

И един съвет към работодателите – хора, самотният родител – мъж или жена, е вашият човек, защото е нечовешки мобилизиран и има за какво да работи.  Той е машина. Пангарът на самотното родителство е истински път към съвършенството.

Това са моите четири причини да не съм напълно и завършено щастлива като самостоятелен родител.

С тях май се изчерпват нещата, които понякога ми развалят за кратко настроението, но наистина съвсем за кратко, защото имам много по-важни работи – да измия тавата от огретена, да подредя чантата за утре, да изгладя розовия суитчер… Всъщност, никога нямам време да съм нещастна.

А всички останали стотици и хиляди неща ме правят безкрайно щастлива и горда от факта, че съм в живота на едно прекрасно създание и съм свободна и отговорна да му дам най-доброто, на което съм способна.