40 на екс

Преди няколко месеца навърших 40 години. През последните седмици преди рождения ми ден се чувствах  като във вакуум, от който нямах идея как да изляза. В самия ден се събудих, изпих кафето си, оставих съпруга ми с детето вкъщи и отидох на разходка сама. Изключих телефона. Спомних си как като студентка прекарвах с часове по столичните улици и паркове и си бях самодостатъчна. Направих си дребни подаръци, които желаех, изпих бавно скъпо кафе и се прибрах вкъщи. Бях си самодостатъчна за няколко часа за първи път от години. Хем ми беше хубаво, хем се чувствах  като героиня от „Сексът и градът“, която не знае какво да прави с живота си, освен да го профука в обувки и в търсене на нещо, наречено може би „любов“.

Тогава осъзнах, че не знам какво правят жените след 40-ата си година. Как се справят? Как продължават, след като „вече не си млада, както казва баба ми“, след едно-две деца, брак или развод, изтощителна работа, кредити, любов назаем или завинаги?

Баба ми се е сдобила с първата си внучка на 42.

Аз напуснах дома на родителите си на 18-19 години, когато майка ми беше на около 42 години. Оставих я да преживее своята пред-, и същинска менопауза в компанията на сестра ми, която тъкмо навлизаше в пубертета. Това се оказа неочаквано добра и лоша комбинация, от която аз се измъкнах навреме. Пропуснах топлите и студените й вълни, кривите сутрини заради недоспиване, борбата с килограмите в следствие от хормоналните промени. По-късно майка ми направи успешна диета, с която свали толкова килограми, че днес наследявам прекрасни дрехи от нея, но с 10-ина години разлика. Аз съм на 40 и тепърва ще уча сина си да си връзва сам  връзките на обувките и ще срещам същите предизвикателства като моята майка и баба, но с отложен старт.

През последните месеци тялото ми се промени рязко. Оказах се с нов бюст, без хирургическа намеса, с няколко килограма повече, които се лепнаха като марка с надпис „40“. Майка ми тъкмо сменяше гардероба си. Събра няколко торби с хубави тениски, рокли, панталони и каза: „Мери!“. Всичко ми стана. Тогава си спомних, че тя носеше тези дрехи доста по-късно, отколкото аз.

Огледах се, намусих се

и се реших да постъпя като друга моя любима жена-вдъхновение. Тя ми беше шеф преди няколко години. Когато се запознахме, беше от т. нар. късни първескини. Започнахме нова работа в международна организация по едно и също време. За да се справи с постродилната депресия и стреса от новата кариера, тя тръгна на йога, промени рязко храненето си и днес, едно десетилетие по-късно, е….“гадже и половина“, както казвахме преди време.

Тя превъртя възрастомера и днес е по-добра версия на себе си и външно, и като човек. Реших и аз да опитам така: не да стана отново 20-тодишно гадже (всъщност бях смотана), а да сменя батериите на възрастомера: качих си мобилно приложение, което ми брои крачките, ходя пеша с километри и се грижа по-добре за себе си.

Това е нещо, което всички 40-годишни желаем, нали… Да правим челна стойка като Хали Бери на 52… Или да имаме тялото на Виктория Бекъм, която позира с булчинската си рокля отпреди 20 години например. И това може да се случи, но по-вероятно да изпитаме сладкото (раз)очарование, че вече не сме готиното гадже от снимките от 2001-а, а жена с история. Харесвам една тв поредица със супермодела Рейчъл Хънтър, която обикаля света в търсене на рецепти за красота. В един от епизодите тя се срещна с един от агентите си от близкото минало. Той я подложи на стандартната фотосесия при избор на модели. И след това Ѝ каза: „Скъпа, все още си красива, но вече не си момиче. Ти си прекрасна жена, но няма как да ти предложим договор. Може да опиташ в агенция за по-закръглени модели“.

На детската площадка, на която синът ми играе, веднага можеш да познаеш жените, които наближават или а-ха са прехвърлили 40-те години. Носим къси панталони и къси потници, понякога и на инат.

Любовните ни дръжки имат повече история,

отколкото тези на тийнейджърите, които преяждат с дюнери. Косите ни са хем младежки, хем с прокрадващи се бели корени, и изискват ежемесечна поддръжка. А те побеляват, дори и на места, на които се правим, че не ги виждаме. Добрата новина е, че знаем как да овладеем неприятните прояви на възрастта и се плашим по-малко от невероятностите на живота. И, о, да, носим си дрехите със самочувствие и с удоволствие, което стои високо над консуматорската суета и модна истерия.

Пием хранителни добавки и обсъждаме нови диети, които да ни задържат във форма. Движим се повече, за да сме здрави. Не можем без кремовете против разтежение на мускулите или за борба с мимически бръчки. Пазим се от яркото лятно слънце, за да не остави следи на времето. Гледаме с насмешка на рекламите срещу спукани вени с 25-годишни мацки с млечнобели бедра. Развитието на медицината ни позволява да създаваме деца още поне 10 години, но дали искаме… Можем и без това – вече не е проблем да си останем секси мацки без деца, които живеят живота, който майките мечтаят… Все още на върха на вълната. Твърде млади сме да се отказваме от секса, децата, бара и дискотеката до ранни зори, но вече се събуждаме по-трудно сутрин. И ценим както хубавата гурме вечеря с любимия, така и претоплената пица с децата късно вечер след цял ден в парка. Сутрин сме като героя от „Ах, този джаз!“

Капки за очи в зениците сутрин и „Време е за шоу!“.

Твърде стари сме за евтини питиета, преживявания, за неверни приятели и неподходящи партньори. Искаме нещо истинско. Въпрос на вкус и на време. Тик-так.

40-те са новите 20 и никой не ни спира, освен ипотеката, кредита за колата, грижите за майката или бащата на 70 години, които са ни вече като деца… Най-голямото предизвикателство е да спрем да се състезаваме с другите, а да започнем да работим над себе си. Допреди една-две години мечтаех силно за напълно материални признания за своята работа и професионализъм. Исках да вляза в една, две класации за успели българи до 40-годишна възраст. Е, не стана. Завиждах, понякога дори със скърцване на зъби, на мои връстници, които успяха да уловят момента и уцелиха десетката. Осъзнах, че това няма да се случи, поплаках малко, и замених спринта към успеха с маратон в това, в което съм най-добра. Понякога съм първа. Друг път – не. Също както казва Ариана Хъфингтън, спринтирам само при нужда, също като газелите.

И все пак времето е пари.

Тази година с най-добрата ми приятелка си обещахме, че за юбилея си ще си подарим пътуване само за нас двете – без деца, без планове за маршрут, нещо като „Телма и Луиз“ без драматичния завършек.

За съжаление не успяхме: тя се оказа в капана на няколко кредита и с две деца без помощ при отглеждането им. Аз – в първа фаза на ново начинание, което засега само гълта пари и време. И двете сме разочаровани, но си простихме. Отложихме мечтата си за следващата година или две. И двете понякога се самосъжаляваме, умеем да изкараме месеца с 2 и 200 и сме бойни мацки. Опитваме се да влезем в 40-те, ако не с пълни банкови сметки, то с достойнство. От няколко месеца най-омразната ми фраза е: „Не мога!“. Аз нямам време за „не мога“. Разчитам много на това, че това, което Малкъм Гладуел пише в книгата „Изключителните“, е вярно: с ум, посвещение и при подходящо стечение на обстоятелствата, никога не е прекалено рано или късно да успееш или да се провалиш с трясък. А ние сме опитвали вкуса на пръста и сме се смели истерично от разредения въздух високо в небето. Ние сме прецакано, но изключително поколение от нахъсани 40-годишни, което скача в бездната на това десетилетие с вик на радост и ужас едновременно. Няма „не искам, не мога“.