П Паулина Георгиева В Тема на броя

991 ПРОЧИТАНИЯ ОТ 06 юни 2021 Брой 05 2021

65 удара в минута

Самолетът се плъзна по пистата. Гривната на ръката му показа пулс 65 и кръвно налягане 120/80. Индикатор „Емоция“ беше на ниво 2 от 10. Константин завиши с една единица, както го беше посъветвал лекарят от Територия на Ума. „За по-добра адаптация ще е нужно да променяш показателите за чувства постепенно, но не трябва да надвишаваш 5. Ако рязко вдигнеш нивото, сърцето ти ще спре – каза д-р Джеронимо, замълча за миг и продължи – Няма да спре, ще се пръсне, Константин. Не си ползвал емоциите си от десет години, няма да го понесеш.“

За да се види с адвоката, му трябваха съвсем ниски нива на чувства – малко емпатия и още по-малко количество носталгия. Д-р Джеронимо му беше дал описание на настройките. За следващите три дни, колкото продължаваше престоят в Територията на Сърцето, препоръката бе да не рискува с импровизации.

Стюардът отвори вратата на самолета, вътре бяха не повече от двайсет души – всичките жители на

Територията на Ума.

Нямаше как да ги сбърка човек – в еднакви тъмносиви костюми с изряден ръб на панталона и искрящо бели ризи. Сред тях имаше и три жени – в същия цвят и модел костюми. Жените от Територията на Ума не носеха рокли, нямаше нужда – там никой не прелъстяваше никого, хората не се влюбваха, сексът ставаше по график – за поддръжка на здравните показатели и за възпроизвеждане на вида. Рядко си спомняше жените отпреди Схизмата, освен когато в сънищата му се появяваше Клара – с роклите й на цветя. Тя тичаше към него по ливадата край фермата –

косите й танцуваха,

подхванати от вятъра; ръцете й – разперени, за да го прегърнат. Усещаше прегръдката, още преди да се е случила. И в този момент се събуждаше. Докато осъзнае къде е, му бяха нужни няколко секунди. Първото, което достигаше до съзнанието му, беше пищенето от гривната, светнала в червено – цифрите й показваха тревожния пулс от 120 удара в минута. Ставаше от леглото, влизаше в банята и наплискваше лицето си със студена вода. От огледалото го гледаше трийсетгодишен мъж, макар да беше вече на четиридесет. Всички в Територията на Ума бяха по-млади, по-здрави и по-успешни от жителите на

Територията на Сърцето.

След тези сънища, за които не споделяше с д-р Джеронимо, Константин се качваше на пътеката за бягане и тичаше, докато откъсне тялото си от ръцете на Клара, от времето, когато животът беше пълен с любов, рокли на цветя и зелени поляни.

Десетте години доказаха успеха на Територията на Ума – в държавата нямаше престъпност, здравната система работеше за контролирано възпроизвеждане на вида и за евтаназия на най-възрастните. Хората, достигнали до 100 години, бяха хуманно умъртвявани. Държавата можеше да поддържа само

определен брой жители.

Икономиката работеше безотказно, нямаше нито бедност, нито свръхбогатство. Системата, напълно освободена от грешки, породени от емоции, тиктакаше в съвършен ритъм.

Какво става от другата страна на океана, в Територията на Сърцето, Константин знаеше малко – новините рядко отразяваха тамошните събития и показваха общество, проядено от гняв, насилие, кражби и лъжи. Вероятно имаше останала любов и радост, но тя не се виждаше в репортажите. „Чувствата са сложна тъмна материя – казваше д-р Джеронимо – никой не може да я управлява. Затова най-сигурният начин е да бъдат изключени“. Константин не спореше с него, макар че в тези моменти си спомняше сънищата с Клара и тогава гривната му

изписукваше като птиче,

показало за първи път главицата си от гнездото. Константин поемаше дълбоко въздух, за да върне учестения си пулс обратно – към железните 65 удара в минута.

На летището ги посрещнаха жени в зелени униформи, с поли два пръста над коляното. Усмихваха се, насочваха ги към гише Пристигащи. От стройната им група само двама-трима плахо отговориха с усмивка, останалите изобщо не бяха включили настройките си за „Емоция“. Константин потърси с поглед дали някой го чака на терминала. Мъж с дънки и кадифено сако му махна с ръка. Имаше симпатично лице с тридневна брада –

леко посивяла.

Три ясни бръчки насичаха високо чело. „Вероятно е на моите години – помисли си – а изглежда много по-възрастен“. „Очаквай всички да ти изглеждат амортизирани“ – беше го предупредил д-р Джеронимо.

Здравейте, Константин – поздрави го мъжът – Аз съм Вахан.

Адвокатът го изгледа, сякаш виждаше ендемичен вид. „Явно взаимно сме си интересни“ – отбеляза Константин. Пътуването между двете територии беше ограничено, искаха се специални разрешения – най-вече при изпращане на делегации за сключване на спогодби за въвеждане на още по-големи рестрикции в междудържавните отношения. За продажба на собственост отдавна беше установена процедура. Много от жителите на

Територията на Ума

продадоха жилищата си след Схизмата. Тя не позволяваше обмен на хора, стоки и знания. Разбира се, в първите години се появи контрабанда – най-вече на леки амфетамини, но след като се въведе наказание за обратно експулсиране на нарушителите, търговията секна. Никой не искаше да се раздели с живота, лишен от тревоги, скръб и съжаления. Особено когато се доказа, че чувствата правят човека податлив на болести. В Територията на Сърцето средната продължителност на живота беше 65 години. На тази възраст жителите на Територията на Ума подържаха жизнените си показатели в норма.

За идването в старата държава Константин използва положението си на ръководител на Института по биоинженеринг, където

разработваха нови земеделски култури.

Те можеха да дават реколта няколко пъти в годината, без да изтощават почвата. Това осигуряваше достатъчно храна за населението, без инфлация и дефицити.

Вахан го поведе към изхода, навън го чакаше стар модел Опел, покрит с прах. Константин отвори вратата и огледа купето – беше разхвърляно, на задната седалка се въргаляха празни кенове от бира, хартиени опаковки от Макдоналдс и дори сив плюшен заек с откъснато ухо.

На дъщеря ми е – обясни адвокатът – взимам я през уикендите. Разведох се наскоро.

Константин предпазливо седна в изтърбушената седалка и потърси колана.

Няма колан – вметна Вахан. – Женен ли сте? Знам, че във вашата територия хората не се развеждат.
Не съм – отговори Константин и усети леко раздразнение. Странно чувство. Не беше го срещал от толкова време – като пълзене на насекомо по ръката. Гривната тихо изпиука. Не искаше да сключва брак, макар от Ръководството да му намекваха, че е време. Вероятно щеше да се наложи да го направи, но докато можеше, щеше да отлага.
Искате ли да отидем до фермата? – попита Вахан
Да – кимна Константин – бих искал да нощувам там тази вечер. Ще подпиша всички документи за продажбата и утре елате да ги вземете.

Вахан се подсмихна, сякаш отгатна скритите му мисли и Константин отново усети въображаемото насекомо по ръката си.

Вътре къщата изглеждаше по-добре отколкото отвън. За десет години дворът беше обрасъл с издънки от дървета и храсти, които вече не помнеха произхода си. Каменните алеи бяха погълнати от многократно прегoряла трева;

борът, който украсяваха по Коледа,

бе изсъхнал. Едва си проправи път до входа на къщата, дървената веранда беше прогнила; докато пристъпваше внимателно по нея, отдолу нещо изшумоля – явно къщата имаше нови обитатели. Бравата заяде, но след няколко опита ключалката щракна. Побутна вратата и тя се отвори със скърцане. Сигурно халюцинираше, но усети как отвътре го посрещна ароматът на Клара – нейният парфюм с хавайски цветя и карамел. Уханието се задържа в носа, после се спусна в дробовете и накрая заседна в сърцето му. Гривната изписука, но той не я погледна. Пристъпи напред, в своя някогашен дом.

В сумрака всичко изглеждаше като преди. Огромният орехов бюфет и трапезна маса си бяха на мястото, различните столове около нея; креслото честърфийлд на баща му, лавиците с книги. Отвори дървените капаци на прозорците; следобедната есенна светлина се

плъзна по первазите и се разходи из стаите.

Константин се върна на верандата и седна на един от двата люлеещи се стола. Дървото под него въздъхна, но не поддаде. Облегна се назад и притвори очи. Можеше да седи тук, на същия този стол, да чува далечния лай на кучето Рой, което преследваше диви зайци из полето, и припевите на птиците, накацали по дърветата. От кухнята щеше да се разнася потракването на прибори; Клара щеше да приготвя нещо вкусно за вечеря. Всичко можеше да е точно така. Ако не беше Схизмата.

Замина с втората вълна емигранти.

Редът в новата държава беше вече установен, институциите работеха; имплантите за нулиране на емоциите действаха безпроблемно. За изненада и на самите създатели, нямаше никакви странични ефекти. Хората общуваха без напрежение, разбираха се бързо и всеки си вършеше задачите със старание, прецизност и минимален процент грешки.

Константин беше поканен да оглави Програмата по биоинженеринг – нещо, за което тук не можеше дори да мечтае. Тромавите процедури и връзкарството в стария институт го обричаха на години застой. В деня, в който получи предложението за работа в Територията на Ума, се прибра у дома в еуфория. С Клара живееха

заедно от три години,

планираха дете и брак, само още малко да можеше да напредне в института. Тя го изслуша права, с всяка негова дума отстъпваше със сантиметър назад. Накрая, когато той свърши своята разпалена реч за бъдещето им в новата държава, се беше свила до бюфета със скръстени пред гърдите ръце.

Знаеш, че за да заминем, ще ни сложат имплантите, нали?

Очакваше тази реакция и въпреки това не беше готов за нея.

Няма данни за странични реакции, никой не се е завърнал обратно. Всичко показва, че моделът на новата държава е успешен, Клара. Трябва да опитаме! – настоя той
Константин, това не е опит. Не е решение, от което можеш да се откажеш. Завинаги е. Няма да имаме втори шанс.

Разсърди се като дете,

макар да знаеше, че е права. Никой заминал нямаше втори шанс. На сутринта не остана да пият заедно кафе. Грабна чантата с лаптопа, на вратата се обърна и хладно й каза:

Днес ще потвърдя, ти имаш още няколко дни да решиш.

Когато се прибра вечерта, Рой го посрещна с вяло размахване на опашката. Къщата беше празна. Клара си беше отишла.

През първата година в Територията на Ума се сещаше често за нея. Имплантът работеше успешно, защото не чувстваше съжаление, нито тъга. Денем споменът се появяваше в съзнанието му като задача, която не беше разрешил. Но нощем не беше така. Технологията не достигаше подсъзнанието и там Клара се настани.

Не беше сама,

доведе и Рой, и къщата, и аромата на хавайски цветя, зелените ливади и своите рокли. След една сутрин, която посрещна на пътеката за бягане, Константин поиска от свой колега услуга, необичайна за него.

Искаш по време на работното ми посещение в старата държава да потърся съпругата ти? – попита колегата. Ако имплантът му не работеше, в гласа му щеше да има почуда, но всички импланти бяха перфектни, затова във въпроса дори нямаше повишен тон.
Не ми е съпруга – уточни Константин – Моля те да потърсиш някаква информация за нея. Вероятно някъде в интернет има неин профил, всичко там е лесно да се провери и проучи.
Защо да го правя? – попита колегата.
Искам да затворя тази глава от живота си – отговори Константин.

Онзи примигна, бързо анализира отговора, явно му се стори приемлив и кимна в съгласие.

Посрещаше следващите дни до завръщането на колегата на

пътеката за бягане.

На контролния преглед д-р Джеронимо отбеляза, че има сенки под очите.

Спиш ли добре, Константин?
Да – излъга той – просто напоследък до късно работя.

Същия ден се появи колегата му. Видяха се край кафе машината.

Как беше командировката? – попита Константин и усети как по лицето му тръгва червенина.

Колегата му безизразно разказа:

Клара, по съпруг Вернер, живее в столицата, в малък апартамент в предградията. Има две деца. Домакиня е. Съпругът й е известен телевизионен журналист с негативна позиция към Схизмата. Направил е документална серия за нашата територия, в която ни обвинява в геноцид на хуманността. Видях техни снимки в интернет. Знаеш какви са хората там – демонстрират семейно щастие. Имаше кадри от рождени дни и Коледа. Накратко – можеш да затвориш страницата с Клара.
Да – потвърди след кратка пауза Константин – Мога да я затворя.

Сънищата обаче не спряха.

Вахан изгаси фаса в дървената колона на верандата. Отвътре излезе полицейският инспектор. Двама парамедици изнесоха тялото с носилка. Инспекторът махна няколко клони, които висяха над стрехата и се приближи.

Проклети импланти – изръмжа той – Сигурно е станала някаква грешка с настройките за емоция. Бяха на максималното ниво и сърцето му не е издържало.

Каква е процедурата сега? – попита Вахан

Сложна – навъсено отговори инспекторът – ще изпратим импланта и епикризата до неговия лекар, някой си д-р Джеронимо и ще ни уведомят дали искат разследване. За мен случаят е приключен – техническа грешка.

Вахан огледа със съжаление запуснатия двор. Инспекторът проследи погледа му.

Все пак къщата е още в добро състояние – отбеляза той – Какво ще правите с документите?
И това е сложна процедура. Не знам дали има правен прецедент. Завещал е фермата на Клара Вернер. Проверих досието й. Само преди седмица е емигрирала в другата държава. Оставила е тук две деца и съпруг – оня журналист Вернер, който пропагандираше срещу Територията на Ума.