Имам един спомен от детството ми. Много ярък спомен. Затварям очи и… Благоевград. Зима. Температурите навън са някъде 20-25, но минус. В блока, в който живеех като дете, имаше много плъхове и това, че бяхме на 8-ия етаж изобщо не ги спираше да се покатерят на терасата, дори имаше случай на един влязъл в апартамента.
Та точно в тази година, за която ви говоря, имаше страшна напаст. Плъховете се ловяха в капан, а майка ми, типична македонка, в зелен пенюар на вафлички, боса, по чехли и къс ръкав насред зимния студ, ги изнасяше до контейнера пред блока. В този си вид, не само като облекло, но и с обезумяла, незнайно защо физиономия, събираше погледите на всички съседи. Съжалителните погледи. А аз, аз някак си се срамувах, че мама я гледат така.
Тогава не разбирах защо мама не изпитва студ при тези минусови температури и защо в нас се проветряваше насред януари месец така, че ние с баща ми си седяхме с вълнени чорапи, пуловери и родопски одеяла. Спомням си как татко бе толкова несигурен във всичко, което прави, казва, дори и да мисли. Тогава не знаех. Сега вече съм наясно.
На 48 разбирам какво е да те тресне хормонът.
Ама такова като от 9.9 по Рихтер. Това да те заливат топли и студени вълни през 3 минути и 55 секунди си е просто песен. Друго си е мъжът ти да те погледне и нищо да не каже, а ти да си помислиш: ето – дебела съм. И да се разревеш. Друго си е да си говориш с кучетата (не че нещо, те отдавна си ми отговарят) и в същото време да се разплачеш, че не те обичат, защото така са те погледнали. Докато плачеш, да изпаднеш в истеричен смях, само защото на стената в хола си забелязала две мухи една върху друга, и ти искрено им завиждаш за мерака, който межу другото те е напуснал някъде през Първата световна война. Друго си е през нощта да се будиш през два часа и да пресушаваш бутилката с кола, стъкленицата с шоколадови бонбони, каната с вода, стъкленицата, бутилката, стъкленицата… и така, докато уморените и дебели крака не се сковат.
Усещането, че си в парна баня, солариум и сауна в едно
биха се понесли по-леко, ако не виждаше всеки ден жалния, почти насълзен поглед на мъжа ти тогава, когато проветряваш спалнята и лягайки си, дъхът му да се превръща в кристалчета. Въздишки, уф и оф… ти стават абсолютно задължителни в ежедневието. Започваш да следиш стриктно всички реклами по телевизора и след като свършат, но само като свърши рекламният блок, защо иначе би пропуснала нещо, слизаш до аптеката в блока и започваш масово запасяване с всичко, което са рекламирали, с надеждата тези „уф” и „оф” да станат „ех” и „ах”. Да, ама не. И така до следващия месец, когато купуваш нова порция хапчета, сиропи, билки, илачи. Нищо.
Но нека да не ви стряскам. Има си и предимства. Вече не се притесняваш в кой период си от месеца, когато става въпрос за секс. Просто защото не ти се прави. Вече не даваш излишни пари за тампони – даваш тройно повече за хапчета. Имаш огромна енергия за всичко и 12 минути по-късно ти трябвата 4 часа и половина да си починеш от този ентусиазъм. Абе, какво да ви кажа, неизбежно е. Стига да не ви гледат с онзи поглед, с който си спомням, че гледаха мама, всичко си е ок. Понася се.
0 Коментара