За да оцелее един брак повече от десетина години, то или жената е ангел, или мъжът е мъж. За мен жената е ангел, ако има чувство за хумор и не помни вицове, а със сигурност „мъжът е мъж“ не е това, което първосигнално сте си помислили. Според жените, макар че едва ли го осъзнават, истинският мъж трябва да е като чекист: „Хладен ум, чисти ръце и горещо (моногамно) сърце“ (Феликс Едмундович да ме прощава за допълнението). Ако не сте напълно сигурни за значението на думата „чекист“, моля проверете си я в речника. Та – чистите ръце и това за сърцето ясно защо, а за хладния ум ще стане дума в края на този материал. Разбира се, кой съм аз, за да споря с жените какъв трябва да е истинският мъж, но нека споделя и своето виждане: „Истинският мъж не трябва да очаква от жените нищо повече от това да проявяват вродената си глупост с известна доза чар“ (Оскар Уайлд да ме прощава за перифразата).
A la guerre comme a la guerre.
Първото условие за безметежно съвместно съществуване е мъжът философски да претръпне към определен набор от типични женски фрази – за по-голяма нагледност и конкретика, ще коментирам своя „скромен“ точно 30-годишен опит.
„Ама колко ме обичаш?“ и „Ще ме обичаш ли вечно?“
В този случай не е добра идея да се измъквате с вица за онзи, дето заявил на жена си: „Не те обичам повече от ЦСКА, повече от „Левски“ те мразя.“ Аз лично ползвах кръстосан подход – на първия въпрос отговарях с „Не зная колко, но ще те обичам вечно!“, а на втория – „Не зная докога, но те обичам безгранично!“
„Ти никога не споделяш”
Тук е използвано типично женско пристрастие към обобщения и крайности, характерно с повсеместна употреба на думичкие „винаги”, „никога”, „изобщо”. В случая се критикува нежеланието ми да споделям всичките си проблеми, при това в подробности и с коментари, за предпочитане – не фактологични, а чисто емоционални. Тоест – не „какво” и „кой”, а преди всичко „защо” и „как”. „Шефът не прие предложението ми” не се брои, трябва да бъде поднесено във вида: „Чувствам се съсипан и унизен, тъй като по ужасно гаден начин тъпият ми Шеф отхвърли моето блестящото предложение, просто защото адски ме мрази.“ И най-добре с хлипане.
„Няма какво да облека…”
„Нищо не обличай, прекрасна си по сутиен, това Wonderbra ли е?“ (намек, че все някога съм бил разточителен).
„Хайде само да надникнем”
Не сме тръгнали на пазар, а само на „разходка”. Надникваме методично във всички магазини на мола, тръгвайки отгоре надолу и от ляво на дясно, но за сметка на това хаотичното ни движение между щендърите не подлежи на математическо описание. Не търсим нищо конкретно, „Нямам нужда от нищо, ей така само…” – което е съпътствано с толкова посещения на пробната, че най-сетне казвам: „Добре ти стои това, вземи си го.” „Мислиш ли, е щом толкова настояваш …” Но все пак съм доволен, защото не сме във варианта: „Добър ден, в рекламата ви пише, че имате в магазина си 3000 чифта обувки – ще ги пробвам!”
„Така добре ли съм?“
Въпрос уловка, както повечето въпроси, задавани от жени към съпрузите им. Няма правилен отговор – ако е „да“, а трябва да е, защото не ми се мисли за последствията от „не“, то следва: „Да бе да, с тия гънки около кръста.” „Ами не се вайкай, а вземи направи нещо по въпроса“ – мисля си, но казвам мило: „Моника Белучи също е излязла от детеродна възраст.” Обаче тя знае, че Моника ми е любимка и цялата вечер минава във възхвала на Раян Гослинг.
„Казах ти аз, че така ще стане”
При всяко решение, което касае семейния бюджет, трябва да сте готови да чуете този мек упрек. Дори да съм поискал предварително мнение, то никога не е еднозначно, което не пречи да се счита, че е било „за” в случай на успех и „против” – в случай за неуспех. Когато направили анкета сред жените, пазаруващи в голям магазин, с въпроса: „Лесно ли вземате решения?”, най-честият отговор бил: „Да, разбира се …. мммм … май не, всъщност не знам.” Но това не пречи на жените да се мислят за решителни и винаги прави.
„Нали сме се разбрали!“
В колата сме, чакаме на пешеходна пътека, минава младо, доста закръглено момиче. Жена ми се възмущава „Как може да си толкова дебела и да се облечеш в розово?!“ Въпросът само изглежда риторичен, ако не се включа в разговора, ще излезе, че не я слушам, затова вметвам безстрастно: „Да, прилича на розово облаче…“ И тук капанът щраква: „Моля ти се! Нали сме се разбрали да не се подиграваме на хората!“
„А помниш ли ти какво направи по-по-по-….по-миналата година?”
Помнех, докато по-по-тата бяха няколко, а сега са толкова много, че само предполагам какво бих могъл да съм направил. При това, най-вероятно не съм, но тя си мисли, че съм, а аз от мъжка суета съм се съгласил. Това си е чиста форма натякване. В средновековието натякването е било приемано за оправдание на мъже, убили жените си. Едва ли съвременните жени натякват по-некачествено – чувствам се ощетен и лишен от иманентни права. Но моята съпруга е направо цвете, вижте следната изповед: „Жена ми е бахти досадната. Осем месеца повтаря едно и също. Осем месеца! Как па не й писна. Изхвърли елхата, изхвърли елхата …”
„Вдигни си краката”
Само да има нещо интересно (за мен) по телевизията, жена ми пуска прахосмукачката. Докато бръмчи из другите стаи, е поносимо, после обаче идва все по-близо, по-близо, нищо не чувам, но все пак виждам, което – предполагам – я дразни зверски. Застава пред мен и прочитам по устните й „вдигни си краката“. Чудесна фраза, казана от мъж на жена, но обратният вариант е съсипващ. Което ми напомня… следния диалог: „Лягам си, ти?“ „Ей-сега, само да видя нещо на компа.” „Няма какво да гледаш, лягай си.” „Спи ли ми се?” „Не, иска ти се!”
Казват, че животът на жената започва, а на мъжа завършва с брака. Не съм съгласен. Животът си е живот, нито започва, нито завършва с този акт на „необмислено движение с дясната ръка”. Само става по-интересен, стига да гледаш философски на нещата. Ако не ти е по възможностите, поне гледай откъм веселата страна. Тогава ще изпиташ истинско удоволствие от общуването. „Нека си спомним младите години – нямаше аз, нямаше ти, бяхме ние…“ – казвам. Шофирам по острите завои от Бистрица към околовръстното, тръгнали сме на почивка. „Хайде да не си мърморим, да не си правим забележки за щяло и нещяло.“ „Добре, но как точно си го представяш?“ – пита подозрително жена ми. „Виж сега, приеми, че сме любовници, а не съпрузи.“ Известно време мълчим. Аз започвам да си проверявам документите, парите и телефона – да не съм забравил нещо. Тя ме гледа с укор: „Любовнико, сега ли е време да си бъркаме по джобовете и да си ровим в портфейла? Вместо да си вземаме завоите както трябва!”
Факт е, че жените дават хиляди поводи да им се ядосваш, докато от своя страна ние ги дразним само с две неща: с това, което говорим, и с това, което вършим. А относно външния ни вид, то жените са истински великодушни – биха ни простили всичко, освен липсата на пари. Така де – това е „хладният ум“, за който ви споменах в началото.
0 Коментара