Агресия блика отвсякъде

Агресията – какви са нейните измерения през очите на едно дете?

Има ли разлика между агресия, породена от агресия и агресия, провокирана от подражание? Къде са границите, които имаме ние самите като възрастни и които да поставим пред децата си чрез личния пример?

Чия е отговорността за този пример – на родителите, на училището, на обществото?

Всичко започва отвътре навън – излюпването на птиче, раждането на дете, промяната на съзнанието – това е общовалидно правило, доказана във времето философия. В такъв случай всичко добро или лошо се корени в семейството като най-малка „клетка“ на обществото, нали? Но семейство ли е семейството днес? Съществува ли в него изградена ценностна система, която да бъде пример за децата ни?

Животът тече на бързи обороти и родителството вече не е мисия. За твърде голяма част от родителите то се е превърнало в досадно задължение между работата и личното пространство. Децата се гледат „между другото“ и смисленото, активно време, прекарвано с тях е сведено до минимум. По-важно е да се гледа някой зомбиращ формат по телевизията, вместо да се поговори с децата за нещата, които ги вълнуват по техния начин, на техния език. Липсата на истинско внимание от родителите категорично води до натрупване на напрежение у детето, а потискането – до избиването му в неподходящо време и на неподходящи места.

Нехайството на възрастните води до агресия у децата,

тъй като те имат нужда да споделят, да обсъждат, да бъдат посъветвани как да постъпват адекватно в конкретни ситуации, касаещи техния свят, тяхната среда. Разбира се, всичко това може да се случи само при адекватни родители, чиято ценностна система е съхранена и чието възприемане на действителността е обективно и преминало през критичното мислене.

В противен случай детето често е жертва на своите собствени родители – или на тяхното безразличие, или пък на тяхната свръхамбиция чрез постиженията на децата си да компенсират собствените си пропуски или провали.

Такива деца не умеят да общуват адекватно с връстниците си, не могат да преценяват кое е правилно и кое не и в някакъв момент конфликтът е неизбежен и агресията, независимо дали е насочена към другите или е „авто“ –налице.

Като учител на деца в начална училищна възраст, за мен е от първостепенно значение да прекратя още в зародиш и да следя ежедневно за прояви на агресия във всички нейни проявления – психическа, вербална, физическа.

За жалост, през годините, наблюденията ми водят до едни и същи изводи –

агресивните деца винаги имат „ангажирани“ родители –

или са твърде заети с професионална реализация, или са заети със себе си – все хора, които не осъзнават собствената си отговорност спрямо децата, които са създали и чието его им пречи да се погледнат отстрани и да приемат, че най-често те самите или съответно децата им имат някакъв проблем.

Отговорността е част от ценностната система, която се гради с личен пример в семейството, въпреки че обществото би трябвало да съществува, основано на общовалидни правила, които също така „общовалидно“ не се спазват, защото „рибата се вмирисва винаги откъм главата“, независимо за коя „риба“ иде реч – родител, учител, институция, държава…

Когато моделът е сгрешен, той съответно дава дефекти навсякъде по мрежата. Не само в България, но и в световен мащаб към този момент на съществуване моделът е много дефектен и води след себе си като следствия проявления на агресия на всички нива и във всички нейни форми.

Агресия блика отвсякъде –

телевизия, социални медии, игри, отношения – тя  е модел и огромна част от хората го следват съвсем доброволно и сляпо.

Винаги обяснявам на учениците си, при всеки удобен случай или възникнал конфликт, че у всеки човек, без значение на пол, възраст, социален статус и образование, има два полюса, две страни на медала – доброто и лошото, плюсът и минусът – и че само от личния избор зависи кое ще изберем и какви ще бъдем.

Вярвам в този избор и в това, че той има огромна сила да променя съдбата ни във всички нейни проявления.

Обаче, каквото и да говоря, в каквото и да вярвам, какъвто и личен пример да давам, както и да се опитвам да балансирам взаимоотношенията в клас, по-важният пример за всяко дете е отново там, в семейството му. И отново се връщаме в изходна позиция – всичко добро или лошо започва у дома и никой външен човек, ничий пример няма по-голяма тежест за едно дете от този на неговите родители.

Всяка емоционална травма на възрастните се корени в детството им.

Всяка агресия е проявление на някаква травма.

Лечението на възникнала агресия е трудно, защото в най-общия случай потискаме само симптомите, а не търсим причините, което, разбира се, води до хронифициране на проблема и до все повече нови симптоми, които в един момент не могат да бъдат овладяни и все по-често водят до фатален край.

Какво е решението? Профилактика. Профилактика на съзнанието. Профилактика, правена от осъзнати и добронамерени хора, които искат да излязат от „матрицата“, да счупят „модела“ и да го поправят. В глобален мащаб това е изключително трудно, защото светът ни се движи от алчността и агресията, тъй като те служат на „матрицата“, а както казах – „рибата се вмирисва откъм главата“ – на всяко ниво.

Решението какви да бъдем можем да го взимаме само в личен план и да правим най-доброто, на което сме способни, за да даваме добър пример на децата си, избирайки модел на поведение, който следва баланса между крайностите и ги учи на критично и самостоятелно мислене.

В противен случай „кучето“ (пострадалите) ще продължава да си лае, а „керванът“ (матрицата) да си върви и всяко „чудо“ пак ще си бъде „за три дни“ и изцяло в полза на потърпевшите.