Не броя себе си за патологично страхлив човек, просто защото хилядите ми страхове никога не са ме спирали да направя каквото съм си наумила. Макар и някои от безпокойствата ми през годините да излизаха от рамките на нормата и направо да си плачеха за терапевтична намеса.
Когато бях на 10, месеци наред треперех как ще живея, ако по някаква причина ми ампутират крайник (след запознанството ми с Артър Хейли и неговата „Окончателна диагноза“, ужасно четиво за впечатлителни детски умове).
Към четиринайсетата ми година ампутацията отстъпи място на ужаса от рак и безкрайни профилактични прегледи. В по-зрелите ми времена хит беше паниката, че няма да се науча да съм достатъчно „оправна“ в живота, ще си остана безработна и ще умра от глад.
Страховете ми винаги са били не екзистенциални, а базисни, примитивни, на ниво физическо оцеляване.
После обаче се появи синът ми и след като прекарахме известно време заедно, всичките ми страхове изчезнаха. За жалост, на тяхно място се намести един, по-голям от всички предишни, взети заедно: че ако с мен се случи нещо, няма да има кой да го отгледа като хората, детето ще страда и въобще – тъжна история.
Не знам дали страховете формират проблемите ни
(каквото викаш, такова се обажда), или проблемите ни стават основа за развиването на определен тип страхове, но при мен тези притеснения не са съвсем лишени от основание. Не съм измежду най-болните хора на света, но все съм на някакъв тъничък ръб и аха да се преметна в наистина лошата болест, дето ще ме отнесе. От появата на сина ми насам минах през три операции с пълна упойка и брах доста страх.
Преди детето имах някакъв метафизична фобия от упойки с приспиване – крадат отрязъци от живота ми, в които мен на практика ме няма, нямам контрол над случващото се и прочее луксозни паники. Последните три операции обаче бяха концентрирани около един и същи ужас – какво ще прави синът ми, ако не се събудя. Носех бутилки на анестезиолозите и им казвах: „Докторе, имам малък син, виж там, гледай да прескоча трапа“. Преди интервенциите пък пишех дълги писма до бившия и настоящия ми съпруг с инструкции как да отгледат детето, ако аз нещо… Дано никога нямат повод да ги прочетат.
Страховете около физическото ми оцеляване започнаха в детството ми като резултат от дълбоко усещане, че светът е опасно място, всеки се оправя сам и никой няма да се погрижи за мен, ако се случи нещо. Тъжно е – опасенията, че няма кой да направи нужното за мен, сега се трансформираха в ужаса, че няма да има кой да се погрижи да детето ми. Вече съм голям човек и знам поне това – страхът ми от физическо унищожение е плод на дълбока детска невяра в разумността и безопасността на решенията, които родителите ми вземаха за моя живот. Аз не израснах с усещането, че светът е гостоприемно и добронамерено място, но ми се иска синът ми да го има. Затова се боя
да не би той да усети моята паника, че може да умра,
преди да го видя достатъчно пораснал, и на свой ред да развие ненужни тревожности. Нямам научни доказателства, че страховете се наследяват, затова пък практически потвърждения за това срещам всеки ден. Не знам какъв е механизмът за предаването на страховете през поколенията: дали е чрез ежедневен контакт с уплашен родител, или някак си информацията се просмуква генетично.
Знам само, че аз се страхувам със страха на моята майка, тя – с този на нейната, и така до безкрайност. Иска ми се моето дете да се откачи от тази мрачна верига и затова се старая да не му показвам страха ми, че утре може да не съм тук. Искам той да живее с усещането, че ще съм до него, докато има нужда от мен, че няма да вземам опасни за живота му решения.
Страхът в здравата му функция би трябвало да предупреждава за опасност, но когато стане натрапчив, изгубва продуктивния си елемент и се превръща в обикновено мъчение. В моя има по малко и от двата елемента. Понякога минават нощи, без да мигна, в терзания „какво става с детето, ако аз…“. Все по-често обаче усещам положителния ефект от активното страхуване – живея по-себещадящо, грижа се повече за себе си, оценявам живота си по-високо. В крайна сметка, страхът не е само капан, а и стимул.
0 Коментара