Когато стане дума за телеса, пропищявам от объркване. Започвам да се губя в лабиринта на мерки и теглилки, мода и култове, озовавам се в центъра на полесражението между диети, фитнеси, глад, водопой и прочее суета. Медии, приятелки, форуми и клюка се надцакват кой има най-доброто ноухау за телесно моделиране. И абсолютно винаги някъде по средата на разговорите за тялото се присещам за вица, в който жабата се разчекнала, защото не знаела при красивите ли да застане или при умните. Откак се помня, и аз като нея се лутам опаковката ли ми е по-важна или съдържанието. Ако човек колекционира опаковки, ще заложи на външния вид. Но ако държи на продукта и качествата му, не е фатално и да е сляп. Всеки сам избира какво да го развълнува, впечатли, очарова или разочарова. Само дето, както и да увъртаме, днес продуктът върви задължително с опаковката.

Ако тялото можеше да говори, какво ли щеше да чуем от него, когато го пристягаме с колани, корсети и прочее запаси от левъла „търпи, бабо, за хубост“. Или когато го третираме с епилации, безпощаден секс или друга болка, примерно възпитателен бой. Ами когато му се надсмиваме, че е грозновато и го коригираме със силикон или му инжектираме какво ли не, само и само да сме пощадени откъм младост. А тази портокалова кожа, ами стриите, ами бенките, ау, какви са тези бръчки, ама защо тези бричове, коленете не можеше ли да са по-ръбести, аман от тези топузести глезени, ех, да нямах копченца, ами едни истински цици… Моето тяло играе ролите си и реагира безмълвно, но красноречиво, на всеки натиск върху него. Едва ли може да забрави някогашния отблъскващ допир на нагли ръце, крака или каквото там в бутаницата на градския транспорт. Тогава в тарапаната нямаше накъде да мръдне, подпряно от дъха и мерака на случаен извратеняк, вързано на фльонга, безпомощно и гърчещо се в ярост. Преди много години на един такъв в трамвая

му предложих на всеослушание да си откопчая полата, че да му е по-удобно да пипа

Другите пътници се възмутиха, а той се сви в засраменото си тяло и сведе поглед. Четох някъде, че в Япония обарването на жените в метрото било станало почти национален спорт. Че и все по-смели ставали мераклиите – тайно снимали с телефон под полите и увековечавали гледката за youtube. За да противодействат на това издевателство над женското тяло и самочувствие, японците обаче бързо се окопитили и измислили вагони само за жени. А пък у нас се возим само в краен случай на градски транспорт, караме си автомобилите и си се усмихваме мило по светофарите, ползвайки пръсти за обещания и закани.

Ако тялото ми можеше да говори, щеше да вие срещу луната в протест срещу цялото излишество, с което го тъпча. Бас ловя, че малцина са онези, които се замислят какво всъщност вкарват през устата си и какви биха могли да са последствията от това. Докато тялото им не изпищи. Както се случи и с моето. Ежедневно го тормозех с ментово-евкалиптови бонбони. Не с кафе, не с шоколад и не с цигари, ами с бонбони. Не беше като да ме боли гърло и да посмуча един-два бонбона, за да ми мине, ами си бях направо наркотично зависима от тези бонбони. Увеличавах приема, познавах всички марки, различавах опаковките, знаех кои бонбони са по-силни, кои още по-силни и кои горят дъха. Купувах като търговец на едро. Трябваше винаги да имам някакви подръка. Паникьосвах се, като ги свършех. Ядях ги навсякъде, дори и в леглото. Лягах с тях и ставах с тях. Мислех си, стрес, работа, хайде, още един бонбон, хайде два, хайде пет-шестнайсет. Бях стигнала на ден до две големи опаковки, тоест 800-900 грама. Кой каквото правеше, аз зобех. Хората наоколо пушеха, пиеха, тровеха се културно, а мен ме теглеше сладкото. Смучех, хрупах, чупех си зъбите. Друг глад не признавах.

Нямах засищане, нямах спирачки, нямах мяра

Докато тялото ми не изкрещя. Грохнах, повалена от някакъв стомашно-чревен вирус или пък си беше чиста и проста реакция на организма. Повръщането обаче се оказа полезно. Отказа ме от бонбонената лудост, преборих се с нея и спасих тялото си от участта да бъде кошче за отпадъци (да ме прощават производителите и търговците на ментово-евкалиптовите бонбони).

Дали само от бонбоните, дали от стреса и неконтролируемото ядене, дали от липсата на движение, обаче в един момент тялото ми се превърна от стегната мечта в заоблен гняв. На какво ли не бях го подлагала през годините. Като се почне от тренировките по лека атлетика и волейбол, мине се през ежедневното плуване и се стигне до годините народни танци. Така го бях свикнала на натоварвания и режим, че му липсваха, ако ги спирах. Всичките калории, които му вкарвах, изваждах овреме с пот. Ядях като разпрана, но не дебелеех. И си мислех, кой е като мен – стегнати мускули, гърди – два дена напред да разузнават, чупка в кръста и дупе за завист, никакви бричове, кокалести рамене и четири дупки между краката – всеки танцьор знае за кой идеал говоря.

ПО ТЕМАТА

Но ето, че се излигавих и спрях движението. Озовах се внезапно в групата на жените, които в заведение получават допълнително хляб. Жените, които като се разхождат през турските пазари, дочуват зад гърба си „Оооо, добър материал“. Жени, за които е изобретена универсалната веревна кройка. Колкото обаче и да са налице закръглените факти, в главата си съм все още с онова тяло. Ето защо, като минавам между два стола в заведение, ги поразбутвам, подценявайки габаритите си. С времето положението някак взе да става все по-сериозно и започнах да усещам, че трябва или да се примиря, че не съм лека жена, или да се взема в ръце и да предприема нещо радикално.

Като например да отида на концерт на Gossip. И го направих преди време. Логично, в публиката не бяха рядкост както хеви-женолюбките, така и хеви-лакомиите с мащаб а-ла-фронтгърлата Бет Дито. Така, между музиката и купона, взеха да ми попреминават някои и други екзистенциални мисли по отношение на тялото ми и по отношение отношението ми към него. Сигурно сте чували, чели или гледали какви ги върши въпросната Бет Дито по концерти. Ако не знаете как изглежда, може да ви обясня, но знам, че сте добри с гугъл и сами ще научите, че Рубенс не е трябвало така бързо да умира. Защото ТЯ е неговият човек. Овална навсякъде, с добронамерен блясък в очите и озарена от желание за живот. Изпълва сцената и звуком, и телом. Онзи наш лаф за гладната мечка и хорото тук не важи, защото, ако съдим от видяното, не е като в хладилника й да има само ехо. Единственото, което я стяга тази жена, е евентуално някакъв колан от онези, дето смаляват размера с два номера. Обувки и бижута няма и й е леко на душата.

Дотук добре, скачах с нея и аз на концерта, а японците да ме прощават, ако в тоз момент ги е разтресло. Евала, мислех си, това е да не ти пука какво ти е тялото.

Докато някои пазят линия, ти пазиш окръжност, радваш си се на купона,

не ти трябва ни зумба, ни фитнес-инструктор да ти се пъчи с плочки, камо ли пък да се лишаваш като приятелките си и да си броиш залъка. Лесно е – само трябва да му отпуснеш края. Все тая, че коремът ти прави сянка на венериния хълм, все тая, че на краката ти от вътрешната страна при ходене грейват червени петна като хилки за тенис. Важното е, че на теб не ти пука, вилнееш, дзопаш, тропаш и си царица на положението. Потиш се от достолепието си, ама кой ли не се поти. Плезиш език от умора, но пък после спиш като къпана. И напънът, и тропотът си струват.

Гледах я тази Бет Дито и си мислех: е, това и аз го мога. Не ми пука ни за килограми, ни за грим, ни за прожектори или зрители. Само дето не съм чак толкова смела като нея, че да си разхвърлям трикотажа в края на концерта и да се пецна по телеса. Тя обаче може да си го позволи. Тя е муза на Лагерфелд. Аз съм обикновен естет. Или, както в този момент би скръцнало тялото ми, ако можеше да говори – „Голям корем глътни, голяма дума не казвай, ти, робиньо на суетата! И имай милост. Обичай тялото си, за да те обича и то.“

Facebook Twitter Google+

0 Коментара