Албусчо

„Какво правиш, моето момче, хапна ли? Каква сладка главичка, какви мили очички, и това езиче, ела да те разходя…”. Някой ще каже, че се радвам на кученце или на котенце. Но истината е невероятна, а за някои гнусна, направо страшна, дори зловеща. Преди година не съм си представяла, че ще лигавя така една змия. Че ще я галя, разхождам, ще оглеждам цвета и консистенцията на люспите й, ще си правя хербарий от сменените й кожи, ще се притеснявам, че може да се задави, да се отрови, да се нарани, че може да изпадне в депресия, че може да я опека или да я простудя….

Как започна всичко ли? Невинно, както се случва често да подценяваме решения с дълготраен ефект върху живота ни. Една внезапно хрумнала идея на дъщеря ми и едно лекомислено съгласяване от моя страна.

После срещнахме и Него – малък, сладък розов червей, не повече от 10 см, който спокойно се побираше в кибритена кутия. Кротък, копринен и ленив, розов, с модерната в момента леко тигрова окраска. С огромни, нежно опулени червени очички. С леко заострена главичка и невидими прозрачни зъбки. А езичето – ето това е самото съвършенство – нежно като крило на пеперуда. След като подържахме Албусчо и се убедихме, че е

най-очарователният смок-албинос на света

– фин, крехък и прекрасен, твърдо решихме да стане част от нашето семейство. Капарирахме го и една седмица се гърчихме от притеснение дали случайно не го държат на течение и дали няма да се стресира от близостта на оная черна грозна змия в съседство.

И ето, настъпи денят на осиновяването. Първи уроци по държане, без да го изпуснеш и да му счупиш нежното черепче. Първо показно как да не ни ухапе змията. В магазина ни убедиха, че се гледа лесно, а инвестицията е малка. Е, инвестицията започна от малко наистина, но до ден-днешен набъбва.

Албус влезе в нашия живот със стъклен апартамент, обзаведен с цял куп аксесоари – термометър, отопление, камъни, дървета, постелки, купички и купи, пинсети… разположихме го в хола, на бюрото ми, което вече никога няма да бъде използвано, защото малкият Албусчо нараства с часове, а с него и терариумът.

Последваха снимки с Албус като ченгелче, като въпросителна, като кравайче, опашчицата на Албус, муцунката, езичето, Албус с шапчица, с панделка, с мартеничка… Разбира се, Албусчо има фейсбук, последователи, както и чат, в който споделя със своите фенове подробности от живота си.

Дотук е розовата част.

Малкото червейче светкавично бързо стана змей с дължина почти метър. Толкова е силен, че трябваше двама човека да го дърпаме за опашката, за да го извадим от ръкава на приятел.

Албус е вече пубертет, при това изнервен пубертет.

Той опасно се ядосва, ако бръкнеш в терариума, когато не е на кеф. А той често не е на кеф. Като всеки тийн има нереалистични представи за себе си и се смята за гърмяща змия и затова силно тропа с опашка, когато иска да те предупреди. Като всеки пубер иска невъзможното и затова се опитва комично да съска, но вместо това излиза едно кратко „С”, придружено с рязко движение на главата в посока пръстите на непредпазливия досадник, който бърка в тетариума. Като всеки подрастващ той е позьор и прекарва половината от деня в подходящи за снимка, но неудобни пози с агресивно  – заплашителен характер.  С две думи Албусчо вече е Албус и е нацепен батка отвсякъде. И вечно гладен….

Съзнателно оставям за накрая най-зловещата част – храненето. Ето това никога, ама никога не съм си представяла, че ще ми се случи – да държа в хладилника си замразени мишки  – бели, с розови крачета и опашчици, много на брой, подредени в торбички до пакетите с грах и моркови. Обективно погледнато доста по-симпатични от самия него. Никога, ама никога не съм подозирала, че на средна възраст ще обикалям София, за да търся подходящ размер мишки, че ще ги нося в пликчета, които ще крия в чантата си, когато влизам в супера.

Ако има нещо по-ужасно от купуването на мишки, то е „сготвянето” им.

Не мислете, че просто вадиш и даваш – а, не! Вадиш, размразяваш, притопляш. След това идва същинската част.  Храненето става с асистент, защото иначе Албусчо подушва плячката отдалеч и е готов да ни изяде заедно с обувките. Значи единият отваря бавно и с нещо широко прибутва освирепелия Албусчо вътре, другият хваща мишката с щипки и бавно я вкарва в терариума. После нашият смок с един скок се хвърля, захапва я и се увива безмилостно около нея. Стиска с всички сили, за да я „удуши”.  Понякога след като се е увил на фльонга няколко пъти, трудно се разплита, но не смеем да му помагаме, все пак змия е. Тук вече Албусчо се променя до неузнаваемост – сладката устичка се отваря на 180 градуса, милите червени очички стават черни, а главата почервенява. Той поглъща плячката за секунди.

Така, нахранен е. Сега ще спи няколко дни в любимия кокос, който вече отдавна му е умалял и в него прилича на първокласник, легнал в бебешко легло. След 3 дни той пак е гладен и при всяко приближаване на човек светкавично се премества до стъклото, да не би да пропусне някоя мръвка. Или някоя разходка.

Да, Албусчо обича да се „разхожда”, което означава вадене от терариума и половинчасова борба с това да не ти се пъхне в ръкава, под мишницата, в процепа между диваните… Държим го здраво с две ръце, докато той прави гимнастики  – прав възел, двоен възел, рибарски възел, рифов възел, кръстовиден, с намотка… да, умее ги всичките и здраво стиска. Тук е мястото да опровергая един подъл и злонамерен слух, а именно, че змиите били неприятни на пипане. Не е вярно  – те са

нежни, копринени създания, без никаква „слуз” и „студенина”.

Такааа, след като се е облекчил върху постлания за целта памперс, връщаме го обратно в терариума. Но не е лесно. Албусчо не иска! Иска вън, в ръкава, под килима. Набутваме го обратно с чувство на вина.

После седмица не излиза от кокоса – какво му е, ужас, депресия, настинка, друго…? Всъщност, Албусчо се готви да си сменя кожата. Подмяната на гардероба става всеки месец и е свързана с големи терзания за него и за нас. Защото, ако не е подходяща температурата и влажността, Албусчо няма да успее добре да си свали кожата и ще ходи месеци умърлушен и нещастен, обелен и рошав до неузнаваемост. Затова вече знаем – скрие ли се в кокоса за дълго, започваме пулверизиране на терариуам и така до новия моден сезон. Първата кожа – белезникав калъф за чадър от люспи, прибрахме за спомен в една книга. Втората подарихме на приятелче. И след това вече ги хвърляхме с притеснението, че някой съсед може случайно да надникне в боклука ни и да разбере истината за нас: роби на розов смок!

Мина една година. Албусчо е почти метър дълъг, див и страшен, но все така любим и скъп. 20 години ще бъде с нас. Ще стане по-дълъг от любимата братовчедка, но нищо. Ще си го гледаме, ще му чистим и ще го храним, вероятно вече с по-едри животни. А може пък дотогава нещо да му се случи?