.jpg)
Според изследване за нежността българите сами преценяват, че не са достатъчно нежни към близките си и околните въобще. Какво ни пречи да бъдем по-внимателни?
Според това изследване всеки втори българин твърди, че причина за това е стресът. На пръв поглед като че ли няма връзка между стреса и способността да сме нежни, но в това заключение има логика. В състояние на стрес човек реагира основно по два начина, близки до животинските. Грубо казано – или бяга, или напада. А в състояние на „бягство” е трудно да спрем, да забележим другия и да отчетем потребността му от нежност. За „нападението” имам предвид агресивността като стратегия – не само физическа, но и вербална, поведенческа… Тя очевидно е диаметрално противоположна на нежността…
Изследването също отчита, че всеки четвърти не го прави, защото „не е подходящо време за това”. В това заключение прозира една чисто културна особеност. В нашите ширини нежността често се свързва със слабостта. Тя като че ли е подходяща предимно за жените и по отношение на децата и страдащите хора. Не и като нормална ежедневна потребност или жест. В този смисъл нежността е „подходящо” да бъде демонстрирана само насаме и при „осезателна” потребност на човека, към който я проявяваме.
28% от мъжете твърдят, че проявяват нежност само „понякога”, каквото и да значи това… Ясно е, че патриархалният модел е все още силен в нацията ни. Мъжът не дава обяснения и има „собствена” логика за прояви от този род…
Една трета от младите мъже между 18 г. и 24 г. пък не проявяват нежност, защото „не е уместно”! Ясно е, че тук отново откриваме местния модел за мъжественост, която се затвърждава най-ярко в тази възраст, но резултатът насочва и към стратегиите за оцеляване на най-младото поколение. Сред тях все по-силно се открояват отчуждение, себедостатъчност, оцеляване по принципа „сам срещу всички” и „доверие никому”…
Защо се наложи нормата, че грубостта е някак престижна? Това страх от нараняване ли е? Превантивна защита?
Има едно правило в психологията, че най-активно нападаме и отхвърляме това, от което най-много се страхуваме или опасяваме, че може да бъде приписано на нас самите. Вижда се ярко при най-ревностните хомофоби или пък хора от провинциални градчета, които изведнъж започват да реагират най-ревностно на диалекти и други прояви от собствения им регион…. Ако отнесем това правило към грубостта, ще видим, че най-груби са хората, които изпитват най-много страхове, които са преживяли травматичен опит. Имам предвид простия факт, че ако много пъти си тръгнал към другите с усмивка и си получил шамар, рано или късно решаваш, че това е безсмислено и глупаво и само ще те нарани… Приказката за красавицата и звяра показва най-добре този механизъм. Във всеки звяр живее един наранен човек, който иска някой да извади на светло нежната му страна…
Според изследването мъжете са по-малко нежни, а точно мъжката нежност липсва на жените. Срамно ли е да си нежен? Гейско ли е да си нежен? Не мина ли времето на този стереотип?
Стотици години мъжете са били култивирани да не са нежни. Било е необходимо, за да оцелеят във войни, лов, трудности, нечовешки натоварвания… Тенденцията към човеколюбие, равенство в изявата на чувствата между двата пола е миг на фона на човешката история… Съвсем естествено е такава поведенческа промяна да изисква повече време. Мисля, че промените в тази насока са огромни през последните десетилетия, но трябва да мине още доста време, за да се махне знакът на равенство между нежността и слабостта.
Кога и как един човек се научава да бъде нежен, мил, внимателен? Не е ли въпрос на домашно възпитание и пример? А стресът е само предтекст.
Факт е, че способността за проява на нежност се култивира в човека от ранното му детство. Малкото дете се успокоява от прегръдката на майката, разстроеният човек намира повече надежда, когато някой хване ръката му… В този смисъл нежността има силата да „лекува” – с нея можеш да преодолееш страха от самота, страха от отхвърляне… Така че, да – стресът блокира нежността, но нежността може да редуцира стреса! В мига, в който видиш, че заслужаваш да бъдеш обичан, разбиран и подкрепян, силите ти за справяне се покачват неимоверно.
Интервюираните все пак твърдят, че повече внимание в отношенията между хората би направило страната ни по-добро място за живеене. Съгласна ли сте?
Приказката за красавицата и звяра е само една от многото, които показват на човека още в детството му по-лесния начин да е щастлив. Неслучайно агресорът не може да нарани човек, за който смята, че е добър. А е трудно да откриеш зло в човек, който проявява нежност и грижа към теб. Да не говорим за радостта от върнатия жест, когато не си го целял и очаквал… Такива отношения наистина има и хората, които живеят с тази философия, са наистина щастливи.
0 Коментара