Антитела „от добрите“

Не мога да свикна с тая дуа “антитела”. Не я харесвам. Представям си нещо, което е против тялото ми, при това не едно, а много. Никой не употребява “антитяло” – винаги се говори за цяла група, за множество – антитела. Някаква армия от малки, ужасяващи в представите ми дребни, вредни частички, които имат всички перфектни функции на тялото, но ги ползват със зла енергия.

Представям си ги съвсем наистина като някакви микроскопични, гнусни човечета, направени от неразбиваема, непромокаема, нестопяема, противошокова материя, които се движат винаги в пакет. Като в онези анимирани реклами на препарати за чистене на тоалетни, в които бактериите са на събрание и мислят как да се справят с новия супер вид белина. И точно тогава супер видът белина ги залива и те с ужасените си грозни личица се разбягват във всички страни на екрана.

Та искам да кажа, че

още ми е трудно да свикна с антителата като такива.

Или по-скоро трудно ми е да ги пренастроя в представите си като да са “от добрите”. Малко като баба ми съм – тя едно време идея нямаше какво значи резултатът ти от едно изследване да е положителен или отрицателен, та когато й казах, че моят резултат от изследване за туберкулоза е отрицателен, тя изпищя “мале, какво ще правим сега?!” Просто приемаше отрицателния резултат през емоционална призма – щом той е отрицателен, значи новината е лоша, ерго, болна си от туберкулоза. Голямо усилие положих, за да й обясня, че механизмът е друг и че в този случай

отрицателният резултат е положителната новина.

Всъщност тази делнична философия за отрицателното, което е положително, се оказа ключова в живота. Нямането на нещо, несъществуването на лошото, на притеснителното, на разболяващото, е част от диалектиката на доброто. Онзи баланс на доброто и лошото, на плюса и минуса, на тъмното и светлото и изобщо на противоположностите, който е по-важен от тях самите поотделно. Защото ги прави отличими,

пълни ги със смисъл и логика.

От позицията на човек в своите петдесет години си мисля, че една от основните житейски задачи е да осъзнаеш този баланс. И така самият да се балансираш. Никак не е честно, че това се случва толкова късно, чак във втората половина на живота. Но пък за някои изобщо не се случва. Така че – ето ги моите основни жизнени притеснения в хармонична връзка с техните антисъщности. Антисъщности, които за удобство тук ще наричаме антитела. Антитела “от добрите”.

Търпението Vs Нетърпението

Толкова бях припряна, че се препъвах в очевидностите, докато търся доказателства, че съществуват. Ставах два часа преди училище, не знам точно какво ги правех тия дълги минути, но никога не закъснявах, винаги бях първа, всичко знаех точно тогава, когато е предвидено да бъде узнато. Не търпях празни моменти, затова винаги правех нещо. В едни ранни тийнейджърски години се бях записала на четири кръжока – бродерия, готварство, литература и математика. Денят ми беше разписан по минути и изпадах в истерия, когато нещо в този ред се обърка. Някъде на 14 стигнах и до личната си буря. Спомням си как набирах домашния телефон на най-добрата си приятелка.

Тогава телефоните бяха с шайби,

така че забождах пръстче в дупчищата на съответната цифра и завъртах – чкшшшш, чкшшшш, чкшшшш… На предпоследното завъртане обаче започна да дава заето. Набирам пак, пак чкшшш, чкшшш и… отново на предпоследното заето. Не знам колко пъти опитах, сигурно десетки. Накрая се осъзнах как чувам гласа на баща си зад мен да ми казва “ей, ей, ей, спокойно, бе, спокойно”, а аз истерично рева, забивам пръсти в тая шайба и издавам някакъв животински гърлен звук. Грабнах телефона и го ударих в земята. После осъзнах, че стоя пред лицето на татко, а той ме гледа без да мигне. Беше миг на вакуум – не знаеш какво ще се случи в следващата секунда.

Миг след това на мократа си буза усетих топлата ръка на баща ми.

Не, не беше това моментът, в който спрях да съм нетърпелива. Но след това винаги, когато бях, си спомнях за татковите пръсти по насълзеното ми лице. И спирах, за да се осъзная. Да се огледам и да видя защо някъде по трасето дава заето. Правилно ли въртя шайбата. И изобщо има ли смисъл да упорствам, ако така и така някоя връзка не може да се осъществи. Пък и ако ще упорствам, може би е добре да се науча на други важни неща. Да чакам. Да се озъртам. Да се ослушвам. Да напускам, когато не мога да издържа и да се подготвям, когато знам, че ще мога. Да продължавам. Така търпението ми полека се превръща в моето антитяло срещу нетърпението.

Смисълът Vs смъртта

Не се замисляме за тленността си, докато не пораснем. Аз пораснах, когато баща ми умря. Бях само на шестнайсет. Беше болен три години, последните шест месеца от които буквално се разпадаше, не, разкапваше се на малки неравномерни частици от себе си. Местата им оставаха празни, тялото му полека се предаваше и изтъняваше, докато накрая се изтри съвсем от лицето на живота. Не съзнавах какво се случва по време на това тлеене – бях тийнеджър и това определяше твърде голямата ми заетост със самата мен. През това време аз пък се градях. От големи, плътни, равномерни парчета, които животът ми предлагаше. И моят личен строеш полека се издигаше в сянката на рушащия се татков.

Дадох си сметка какво се случва и какво се е случило вече с него и мен, в деня, когато разбрах, че е спрял да диша. Вървях по улиците и си мислех как хората продължават да дишат, а между техните

незабележими вдишвания и издишвания,

между смеха и дълбоко взетия дъх, между едно “ох” и едно “хаааа” се е плъзнал последният дъх на баща ми. Полетял е в света, слял се е с атмосферата и се е разтворил във вечното “нещо друго”. Не можех да си дам сметка за плътността на времето, не знаех кратък или дълъг е човешкият живот. Крачех, сърцето ми биеше, дишах и осъзнавах съществуването. А то се осъзнава заедно със смъртта. Ако не я познаваш, не можеш да разбереш какво е животът. И понякога, да ви призная, да си все още част от това незнание, е ужасно щадящо. Затова и чудесно.

После същият този живот услужливо ме пое и ме вписа в това, което ми беше измислил. То започна да ми се случва, да ме залива, да ме дави, да ме носи на ръце, да ме приспива или буди с вик. Живеех го през призмата на онова усещане за последния дъх. Все някога, някъде съотнасях случващото се с него, с края. На практика това означава, че и най-светлото нещо, което може да ти се случва, бива помрачено от сянката на

тази твоя твърде рано придобита мъдрост.

Не се живее ведро, когато идеята за края ти крачи в стъпките. Когато превалиш половината от земния си път особено силно си даваш сметка за това. Баща ми почина на петдесет и една. Аз съм точно на толкова в момента. Този факт неминуемо ме тегли в черната дупка на черногледието. Знам си го, боря се с него, но нощем, в онези гадни часове на твърде ранното утро, сяда до мен на леглото, втренчва се в челото ми и чака да усетя студа му. Усещам го. Тогава пак си задавам онзи въпрос за смисъла. Защо е всичко това, след като свършва така бързо, така рано, така нечестно?

Наскоро разчиствах един натрупал се с години домашен багаж. Изпод задънените в ъглите на къщния организъм неща открих разни някогашни свидетелства за съществуването на моите родители. Чаршафи с дупка за юрган, които майка ми е приготвяла за “като се омъжиш”. Мраморната мастилница на баща ми, донесена от Истанбул някъде в началото на миналия век от дядо му.

Карирана кърпа за кухня с етикет от 1982 година

с избродирано “С” от ръката на майка ми. Писмо извинение от татко към мама след някакъв домашен техен скандал, в което той я моли да му прости с аргумента “та нали заедно ще стареем?!”. Пък не остаряха заедно. Само тя остана тук да свърши тази работа за едни две десетелития. И после отлетя и тя – явно, за да му разкаже.

Тогава, докато преоткривах тези малки документи от техните животи, докато докосвах плата на онези древни чаршафи, докато разчитах бродираната буквичка, докато четях разкривения от вълнение почерк на баща ми, разбрах какъв е смисълът на живота. Поне този, който на мен ми се яви. Смисълът е да предаваме един на друг историите си. Да не спираме да разказваме случките си, душите си, мислите си. Да разговаряме чрез думите и жестовете, чрез погледите, чрез дневните неща, които правим, за да поддържаме огъня на този разговор. Така този вечен, неумиращ, свещен диалог става единстветото антитяло срещу смъртта.

Суетата Vs Изкуството

Знам, че звучи странно това подзаглавие, защото суетата е част от изкуството. Нали е суета да вярваш, че от него има смисъл и си успял да го предадеш така, както никой друг не може? У нас не е прието да си хвалиш творческото произведение. Ако произвеждаш хавлиени кърпи, кашкавал или пирони, можеш да ги хвалиш колкото поискаш – нарича се маркетинг или реклама. Но ако похвалиш картината си, книгата си, ролята си, песента си, това се приема за самохвалство, надуване, хвалипръцкане.

Наскоро си говорих с един известен български писател точно за това. За извинителния режим, в който влизат българските артисти, когато публично ги питат за качествата на техните произведения. Винаги започват едно витиевато обяснение за думата на публиката, за вкуса на аудиторията, за енергията на зрителя, който трябвало

да каже хубаво ли е това, което си сътворил или не.

Пък то как да повярвам на някого, че произведението му е хубаво, ако самият той някак не изглежда убеден в това?

Като станеш на половин век, се разделяш с неудобството от добрата самооценка. Защото вече не ти пука толкова какво ще кажат хората – разбрал си, че те, хората, много неща изговарят, но много малко реално казват. Разбрал си още, че в цялата тази говорилня разказът трябва да бъде опазен автентичен и истински и за да може това да се случи, трябва да вървиш напред така, както ти диктува онази топка в корема. Имаш толкова много неща за правене и реално толкова малко останало време, че нямаш намерение да го

губиш в игра на криеница със суетата си.

В края на пътя остава това, което ще разказва твоята лична история. То е малкото твое произведение на изкуството във вид на снимка, картина, песен, рецепта, роля, сграда, проект, идея, дете, запазен чаршаф с дупка за юрган или бродирана кухненска кърпа, върху които някой в бъдещето ще пресъздава и реконструира твоя личен смисъл, твоето отминало време, твоя живот. Така дребният акт на сътвореното от теб изкуство става антитялото срещу житейската суета.

Аз Vs Другите

Имам една ученичка по литература. Започнахме да се виждаме онлайн по време на пандемията, когато трябваше да й помогна да се справя с литературните анализи. Понеже е умно момиче, тя усвои бързо логаритъма за изкарване на добри оценки, но въпреки това продължихме да се виждаме в името на смисления разговор по принцип. Наскоро четохме “В лоното на Рила” от Иван Вазов, беше в програмата й за 11 клас. Разбира се, че

подходих с лека досада – пак ли Вазов

с неговите леко нестройни рими и малко дървени поетични фигури, когото някак трябва да харесваме, защото нали е патриарх на българската литература… Нищо, че съм филолог – то литературното клише за модното нехаресване на Вазов идва точно от такива като мен. Зачетох се обаче в стихотворението. И прозрях ценността му – в едно време на писане на величествена, героизираща поезия, да се осмелиш да поставиш в центъра на света и природата себе си, е дръзновение. Да говориш за чувствата и

осмислянето на своя живот и битки, е смелост.

Да се видиш сам, откъснат от т.нар. Други, обграден единствено от вечната, всичко преживяваща и всичко смиряваща природа, е лична среща с онзи самичък твой аз. Тези срещи са важни. И винаги са били – отпреди вазовото време и след него. Дори за достолепни, мустакати литературни авторитети, които ни гледат от портретите в училище и по чиито текстове се учим да бъдем, да сме. Срещата с другите може да се случи истински само, когато сме се запознали със самите себе си. Така разбрах, че антитялото срещу адът на Другите, е аз-ът, когото отглеждам у мен самата.