Беше привечер в една пицария на ул.“6-ти септември“ в центъра на София преди почти четири години, когато по имейла на телефона си получих неоспорими доказателства, че заболяването ми е именно рак. Помня този момент ясно и до днес. Бяха излезли резултатите от кръвните ми изследвания, които показваха, че туморните ми маркери са силно завишени. Толкова много, че не можеше да има никакво съмнение. Случи се, докато хапвахме пица с моя партньор и един приятел, с когото по това време бяхме в разгара на организацията на концерта на Лили Иванова в Националната опера. Наистина грандиозно събитие, което трябваше да се случи на 14 февруари. И дума не можеше да става в този момент да се занимаваме с рак.
Разтърсването у всички нас беше толкова голямо, че просто мълчахме. Стори ми се невероятно и невъзможно, защото всичко започна много невинно, до този момент мислех, че имам просто бъбречна криза. Оказа се рак на яйчниците. Е, не можах да отида на концерта, защото първата ми операция беше на 18 февруари 2014 г.
Почти четири години по-късно, след три операции, в това число за отстраняване на матка, яйчници, един бъбрек, 44 лимфни възела, две метастази от гръбначния стълб и 30 химиотерапии, съм жива и със сигурност знам, че ракът не е заболяване. Ракът е временно състояние на организма, което представлява неспособност на собствените ти клетки да функционират нормално. И като че ли това е най-влудяващото, защото става дума за собствените ти клетки, на които не можеш да заповядаш да се държат съгласно наложените „правила“.
Ракът е просто нов начин на живот,
който ти дава възможност да гледаш на себе си и на света с очите на откривател. Тази диагноза позволява да опознаеш себе си така, както нищо друго или друг, и да вникнеш в необятните възможности на човешкия организъм и дух. Извън преживените неблагополучия, оперативните травми и ефектите на химическите „коктейли“, да имаш такава диагноза носи много позитиви.
Макар и по трудния начин оценяваш:
Семейството – Със сигурност за близките от семейството ми съжителството с моето състояние и лечение е много по-трудно, отколкото за мен самата. Никаква болка не е по-силна от тази на майка ми, баща ми, децата, партньора ми, които се чувстват безсилни да помогнат на любимия си човек. И да, няма нищо по-важно от семейството в толкова необичаен и тежък момент като живот с рак. Това са хората, които буквално ме вдигат в редките моменти, когато си позволявам да загубя иначе бодрия си дух. Излишно е да се заблуждаваме, такива моменти има, умора има и тогава, когато те настъпят, именно семейството и приятелите са онази сила, която не ти позволява да се откажеш да понасяш повече. Ракът не е състояние, през което можеш да преминеш сам, или поне аз не мога. И макар че
в крайна сметка си сам със своята диагноза
и всички решения, свързани с нея трябва да вземеш сам, семейството са хората, които стоят зад теб и споделят с теб каквото и да решиш.
Приятелите – Диагнозата рак е прекрасен повод да оптимизираш приятелските си връзки. Това е време, в което разбираш, че не е необходимо да се разпиляваш в множество контакти, които до преди това са ти се стрували неизбежни или много важни. Някак поради неудобствата, причинени от различните етапи на лечението, в крайна сметка се концентрираш около наистина важните за теб хора. Разбираш, че са важните по това, че те са онези, на които се обаждаш първо, за да споделиш хубави или лоши новини. Те са тези, които не се притесняват да стоят до мен на публични места, когато съм с гола глава в резултат на химиотерапията, и даже твърдят, че съм красива. Аз съм от хората, които никога не са носили, и никога няма да носят перука, защото смятам, че това е излишно наказание, което сам си налагаш, и нещо,
което ме кара да изглеждам фалшиво и нелепо
А най-приятното от всичко, свързано с приятелите, е, че когато някой ми звънне по телефона, спокойно мога да не вдигам, ако не ми се говори или нямам какво хубво да кажа, защото знам, че те никога няма да ми се разсърдят и винаги ще ми простят този и всеки друг каприз. И не се налага да лъжа.
Лекарите – След една операция в България, две в Турция и химиотерапии, които практикувам и до днес в България, знам, че всеки лекар, до когото съм се докоснала, ми е дал най-доброто, на което е способен. Не знам дали е въпрос на късмет, на моя нагласа, или нещо друго, но до този момент не съм попадала на лекар, който да не ми е дал всичко от себе си – от добро отношение и съпричастност до огромен професионализъм. Затова се прекланям пред всички тях, които и в момента са с мен и в хубавите, и в лошите моменти, неизбежна част от пътя, наречен рак. Затова не разбирам лошите неща, които се говорят понякога за българските лекари. Може и да съществуват груби и нехайни лекари, но аз никога не съм срещала такива. Тъкмо обратното. Моето разбиране е, че ако има някакво неблагополучие в контакта с лекарите, то е по-скоро резултатът на нашето негативно отношение или недоверие към тях.
Лечението – Нямам отговор и до днес на въпроса дали е по-добре да си информиран в детайли за лечението си или не. Аз съм от много информираните пациенти, които четат непрекъснато всякакви източници, свързани с диагнозата ми, и общо взето, знаят в подробности както позитивите, така и негативите от всеки етап на лечението. Знам всички препарати, които ми се слагат, както и точните им количества.
Знам и всичките им странични ефекти
Разбира се, повечето хора си казват, че това е естествено и важно. Разговарях с един от лекарите, които водят лечението ми с химиотерапия на тема кое е по-добре – да знаеш или да не знаеш с какво те лекуват. Той ми каза, че може и да звучи парадоксално, но хората, които не знаят какви медикаменти им слагат, както и какви са негативните им странични ефекти, се справят по-добре от „знаещите“ пациенти, защото сляпо се доверяват на своите лекари и вярват, че те ще ги излекуват. Именно тази сляпа вяра ги превежда по-лесно през тежкото лечение. Факт, виждала съм го с очите си.
Не вярвам в „алтернативното“ лечение. В мрежата можеш да прочетеш какви ли не небивалици за различни „панацеи“ за лечение на рак. Хората, които твърдят, че са се излекували от рак чрез диета, чесън, глухарче, белина, сода, кислородна вода или не знам още какво, или никога не са били с такава диагноза, или просто са поредните кандидати за слава, за да не употребя по-тежки думи. За мен истината е, че за произхода на рака знаем все още малко и затова няма измислено лекарство за него. Обаче т. нар. конвенционални методи, или традиционната медицина, дават по-добър резултат засега. С очите си съм виждала хора, които са лежали до мен и вече са излекувани. Има и такива, които просто си отиват от нас, но в края на краищата хора си отиват и от най-обикновен грип.
Аз практикувам съчетание между конвенционално лечение и подпомагане на организма и имунната си система с препарати, които се причисляват към алтернативната медицина, но които задължително консултирам с лекуващия си лекар. Тъй като съм все още жива и в добро състояние, мога да твърдя, че лечението ми е 100% успешно.
Работата – Поне за мен е невъзможно да се върна към обичайната си работа, защото животът ми се дели на 21-дневни периоди, колкото е промеждутъкът между химиотерапиите. От тях 7 съм out of space и останалите 14 дни съм относително ОК. После идва новата химиотерапия. За това за мен
ракът е full time job
Но пък това обстоятелство отново има своите позитиви, тъй като ми дава възможност във времето, когато съм добре, да се занимавам с истински любимите неща, както и да размишлявам. Поради физическа липса на време, общуването и преживяванията от всякакъв характер са много по-интензивни и пълноценни.
Времето – По силата на това, че времето е единственият параметър, който ние, хората, сме измислили сами, за да можем да живеем и оперираме по-лесно в света си, то е единственото, което можем да кажем, че притежаваме. Нищо друго в Света, създаден от по-висша сила (умишлено не искам да определям каква или чия), не ни принадлежи, дори и собствените ни тела. Затова си мисля, че най-скъпият подарък, който един човек може да направи на друг човек, е да му подари част от времето си. Независимо каква е формата – среща, разговор или просто като мисли за него.
Изобщо, когато човек заживее с рака, е важно да не забравя да живее пълноценно, колкото и ограничени да са възможностите за това. Важно е да не слага знак за равенство между себе си и някакви резултати от изследвания, написани на лист хартия. Всички резултати са временни и утре те ще бъдат различни от днешните. И най-важното е да не губи вяра, че собствените му клетки все един ден ще си припомнят какво точно трябва да правят така, че иначе съвършеният ни организъм отново да заработи по „правилата“.
0 Коментара