.jpg)
Прибирам се от поредната група и усещам как започвам да капитулирам пред набезите на умората. Умората е онази психическата, дето разгражда мозъчните дворове и аксоните ти увисват халтави в пространството – така капацитетът ти осезаемо се свива до гледане на неангажиращ филм по телевизията.
„Групата” е астро-арт-терапевтична група, в която мощно се разгръща преживелищния себепознавателен процес на арттерапията през символите на астрологията. Аз я водя и обичайно след това съм в еуфория, чувствам се като енергиен котел, в който се е забъркала лековита отвара от инсайти, случвания, обмен, споделяния и освобождавания. Обичайно, но не винаги.
Този път напрежението да поддържам нивото, да следя думите си, да не сгафя, да не се изложа, се оказа свръх. Твърде много се старах и не остана място за удоволствие. Аз на това състояние му викам „комплекса на гласа в пустиня”. Отдавна не беше нахълтвал в личното ми пространство, но както е известно, човек никога не знае в кой конкретен момент
ще изскочи проклетникът от мишата дупка като малък злокобен и пакостлив гном,
който ще обърне къщата ти с главата надолу. Критичната точка беше една забележка, която веднага ме хвърли в смут и се „закачи” за онези спомени от миналото, когато са били поставяни под съмнение интелектуалните ми способности, ерудицията ми, творческият ми потенциал. Такива са си комплексите – те се хранят с всичко, което шава наоколо, като магнит го завихрят в полето си и го оцветяват в боя досущ като неговата. И ситуациите, и думите, и реакциите на другите застават пред кривото огледало на комплекса и преставаш да виждаш друго освен него.
Той е като енергиен възел, който черпи колосално количество психическа енергия.
Обсебва цялата ти емоционалност
и подчинява вътрешния ти живот на собствените си нужди и изисквания – затова не остава енергия за други възприятия, гледни точки, усещания и възможности. И в резултат се чувстваш пресушен и обезводнен, тясно ти е в душата, няма го творческият извор на живота.
Юнгианската психоанализа казва, че комплексите са нашите врати към несъзнаваното, чрез тях се свързваме с неговия неизчерпаем кладенец на креативност и жизнена сила. В колективното несъзнавано се съхранява целият психически опит на човечеството от зората му до днес, всички възможни преживявания и състояния са там. Те обаче нямат човешки облик, а са първични принципи, безкръвни матрици на съществуването – така наречените архетипи. За да добият хуманност и плътност, за да се родят в тяло от емоции и светлосенки, за да се издигнат до светлината на човешкото съзнание, имат нужда от комплексите, които носят в ядрото си архетип. Комплексът е канал, по който силите на несъзнаваното, а именно архетипът, достига до съзнанието ни, за да го очовечим и интегрираме, за да ни направи по-цялостни и да постигнем себе си – та да не сме една куха Азова обвивка без съдържание.
В хода на развитието си още от раждането (а и отпреди това) човек минава през различни етапи, ситуации и преходи, в които му се
налага да се срещне с даден архетип (например архетипа на майката, бащата, любовта, смъртта, приятелството, мъдростта и т.н.),
да установи връзка с него и впоследствие да поддържа тази връзка чрез здрав емоционално зареден комплекс от представи, за да черпи от несъзнаваното пълнота, сили и решения в непредсказуемата колоритност на живота.
Но точно защото животът е жена капризна, процесът на свързване с пластовете на несъзнаваното невинаги протича гладко и непредвидени (травматични) събития накъсват потока на енергията, блокират, затлачват. Тогава комплексът, тръгнал да „транспортира” архетипа от дълбините на несъзнаваното до слънчевия остров на съзнанието, за да придаде човешки облик на този древен студен и бездушен дух, става негативен или автономен. И започва да те тормози като досаден натраплив глас, който непрекъснато саботира поривите на Аз-а да се развива и разгръща:
„Ще те освиркат, ще се спънеш, ще паднеш, ще се изложиш!”
Не помня кога моят комплекс на „гласа в пустиня” се беше констелирал, нито как. Навярно в един хубав безоблачен ден, когато аз, дете в трети клас, написах чудно съчинение, в което с нескрито задоволство бях използвала сложни думички, току попити от любимите ми книги – така ми се искаше да се науча да ги редя по същия симфоничен начин.
И се захванах да пиша с девствения ентусиазъм на новопокръстения,
който нищо не може да угаси.
Когато прочетох съчинението, никой не ми повярва, че съм го писала аз. Не зная тогава дали архетипът на твореца или архетипът на мъдреца беше започнал да изплува от дълбините, търсейки реализация в моето детско съзнание, но във всеки случай груба ръка на съдбата пресече пътя му. И след това дълги години вярвах, че нямам какво да кажа, а и да имах, никой не го интересуваше, нито пък някой щеше да ме чуе. Дори и да се осмелях да кажа това, което имах да казвам, то щеше да бъде скоропостижно попарено, а аз щях да остана засрамена, виновна и линчувана, но никога аплодирана.
Затова и не спирах да сънувам, че гърлото ми е набъбнало до пръсване от вик, вой или писък, и аз крещя ли, крещя, но никакъв звук не се изтръгва от вцепенените ми гласни струни.
Затова и се вкаменявах и онемявах всеки път, когато по-късно в университета ми се налагаше да изнасям презентации пред публика от 20 души, а краката ми се превръщаха в гаден издайнически каучук, гласът ми с нечовешки усилия си проправяше път през игленото ухо на гърлото ми, а главата ми се изпразваше от съдържание.
Лошото е, че тази ситуация се повтаряше всеки път, когато трябваше да застана и споделя най-простичка мисъл или мнение пред хора, повече от един. Повече от един човек вече означаваше публика, заредила в юмруците си камъни, които скоро щяха да полетят към мен. Нищо, че тази публика беше съставена от хора, които ме обичаха, уважаваха и съвсем искрено искаха да чуят думите ми – те бяха мои най-близки приятели! Такъв си е комплексът – не се интересува от обективните обстоятелства, той си има собствен закон – прихваща всички настоящи ситуации към фиксацията си в миналото и ги подчинява. А аз сякаш нямах никакъв контрол!
Но не съвсем. Този комплекс ми създаваше големи ядове и аз го осъзнавах. Разбирах, че нещо не е наред, че това не съм аз, че така не може да се живее, че има и други начини, че блокажът саботира развитието ми…
Добрата новина е, че страданието не е болест. Щом комплексът мъчи, значи сме наясно, че царският път е блокиран и пратениците на несъзнаваното се опитват да се промушат по тесни и труднопроходими горски пътечки, обрасли с тръните и шубраците на страхове и защити. Докато има страдание, има надежда. Значи, че голяма е вероятността да се задействаш, да направиш нещо, за да интегрираш комплекса.
И така започна моят поход
Денонощна бдителност на вътрешния страж за преживяванията ми във всички ситуации, които провокираха комплекса, опити (къде малко по-успешни, къде сгромолясващо безуспешни) да се разгранича от него и да погледна с други очи на обстоятелствата. Индивидуална и групова терапия, психодрама, ролеви игри, участия в телевизионни предавания, преподаване, писане и какви ли още не поводи за себеизлагане, провал и умиране за пореден път. Но няма други способи за разчистване на блокажи, превъзпитаване на емоции и освобождаване от тиранията на миналия опит. Хващаш бика за рогата и това е.
Процесът беше бавен, отне години и удивително ми напомня на пътуването ми в Хималаите. Когато настъпи сезонът на мусоните и се излеят живителните дъждове, планинските пътища се задръстват от исполински свлачища. Индийските планински служби или не успяват да насмогнат на природната стихия, или пък не умеят да се организират добре, но свлачищата дълго препречват пътя, затова хората предприемат временни мерки и разчистват по малко, колкото да се провре един автомобил. И цялото изкачване се превръща в опасна игра на живот и смърт, защото от едната ти страна досами теб се издига стената от пръст и камънак, а от другата, на сантиметри от колелата, се спуска пропаст, зловеща пропаст, която те дебне аха, да направиш една грешна стъпка и да те схруска за закуска.
По същия начин, ако не осъзнаваш комплекса, или оставаш насред пътя и не можеш да преминеш нататък, живеейки живот, който не е твой, или комплексът те обсебва – падаш в търбуха на пропастта.
Осъзнаваш ли го, знаеш, че има изход, но първо трябва да се изпотиш, да разчистиш, да го прокопаеш. За да се свържеш с още една част от теб.
Така се срещнах с твореца, а може би с мъдреца в мен, който има какво да каже и то е смислено. Е, понякога старият негативен комплекс се обажда, започва да убива като досадно камъче в обувката, но това е хубаво – тогава имам повод да се спра, да поседна и да се вгледам. Навътре.
0 Коментара