„Какво според теб е комплекс?”
Това попитах дъщеря си, която е в преддверието на пубертета. Тя вече има мнение по всякакви въпроси и го отстоява още поне половин час, след като е разбрала, че греши.
„Сграда, в която се правят разни неща с образователна цел”, отговори тя. Единствената асоциация, която предизвика думата за нея, бе общинският детски комплекс, където свири на пиано. Щастливо неведение…
Оставих нещата така. Вероятно можеше да обясня, че думата има и друго значение, но дали сега това бе необходимо? Та тя тепърва навлиза във възрастта, в която комплексите ще избуят като плевели, ще станат повече, отколкото е поносимо да бъдат, ще се превърнат в тема за момичешки дебат и причина за литри сълзи. Жестокостта на децата в пубертета сякаш расте върху обогатената почва на комплексите, които те сами откриват и отглеждат.
Това време идва за моето дете и по-скоро аз трябва да се подготвя за него, отколкото сама да й соча приближаващия сблъсък.
А сблъсъкът при мен бе такъв, че тътенът отекваше повече от десетилетие. Пубертетът отключи перманентно подозрение към тялото ми. Но това – ще кажете, са стандартни комплекси – всеки втори ги има. Килограми, обиколка на бедрата, акне или бръчки – всяка среща с огледалото открива повод за неодобрение. Истината е, че съм дарена със сравнително лек характер – дори и най-дълбоките води на драмите ми оттичат бързо и не оставят кални следи. Позитивното мислене, което за мнозина е непостигната цел и опитно поле, за мен е като сутрешната глътка кафе – всекидневие.
В много отношения съм си изградила контраатакуваща практика – когато не харесам едно, намирам друго у себе си, което да харесам. Рядко губя настроение. И не губя вяра в качествата си – натъпкани в дисаги, които съм понесла по житейския си друм.
Истината е, че един комплекс у мен остана неизчистен, неогладен, убива и до днес като камъче в обувката. Не е бил фатален, но промени в известна степен професионалните ми изяви. Можех да го избегна, не успях да го прескоча, и затова предпочетох да го заобиколя.
Не обичам микрофон, нито камера.
Мислех, че причината е притеснение от външността ми. С годините обаче разбрах, че се страхувам от това някой да не реши колко не-умна съм в действителност.
Обичах работата си на репортер, влюбена до днес съм в самия акт на писането, обожавам времето, прекарано в тъмния ъгъл на стаята, осветен единствено от монитора ми. Обичам хрумванията, появили се случайно на върха на пръстите, докато пиша. Напоследък – откакто загърбих журналистическия труд, се улавям как ми липсва хармонията между мен и завършения текст. Особено когато съм защитила позиция.
А презглава избягвах случаите, в които е трябвало да защитя същата тази позиция пред микрофон или – не дай си, Боже, пред камера. Неведнъж отказвах на колеги от радио или телевизия дори и кратки коментари по политически или църковен въпрос – инак любими теми. Причината? Дълбоко в себе си се опасявам, че гласът ми ще ме подведе. Той – предателят, би могъл да издаде страха ми, че не съм достатъчно умна за самата себе си. Защото се познавам, зная начина, по който подозрително следя всяко неуверено „ъъъ”, изпуснато от телевизионния екран. И добре съзнавам, че критичното ми ухо не е единствено, че моите изисквания към публичния говор не са само мои. Стотици, хиляди на ден следят с подобно на моето настървение новини, публицистика, дебати, записи и преки предавания. Хората проверяват не само какво се говори, но и как.
Смелостта ми не стигна да прескоча себе си.
Страхливо избягвам всяка вероятност да се представя зле с някое изтървано „ъъъ”. Ръцете ми се изпотяват далеч от клавиатурата – достатъчно е да видя напереното око на любопитна камера. Микрофонът е капан. Опасението „да не се изложа” има вкус на камък, заседнал в гърлото като във воденичката на пиле.
Хубавото е, че съм установила – публичната реч не е за мен. Не падам жертва на куртоазна самозаблуда. Опасявам се от хорското неодобрение към ума ми повече, отколкото от критични погледи към външността ми. Да – мога да преглътна насмешлив поглед. Но трудно бих приела, че оставям нескопосан спомен.
Но пък моята неувереност ми направи услуга. Сближи ме с белия лист.
Получи се любов, наистина.
0 Коментара