Как ме мъчи този въпрос напоследък, как ме мъчи само! Кое колко струва и аз колко струвам, и възможно ли е изобщо да се остойностява по достойнство, и по смисъл, и по разум, хеле пък по сърце в пари?
Когато ми заплащат, винаги ми е гузно още от малка. Колко пари ми минаха през ръцете, колко не ми минаха, защото ги дърпах не знам по силата на кой разум и кое сърце. Моето ще да е. Сигурно се корени в пустото детство, то нали всичко там било заровено.
Дядо ми построил софийската къща с двете си ръце, после отворил бакалийка и много тънко си правеше сметките, с бакалския калем, дет има една приказка. Баща ми пък раздаваше и черпеше дет който свари. Другата ми баба, една малка, неуморима жена, отгледала три деца и шест внуци, пък беше така научила оправния във финансовите дела дядо, който от времето на соца беше честен предприемач, че заделяше от парите му за всичките внуци, деца, че и за по-малоимотните комшии.
Аз не знам на кого съм се метнала, на баща ми ще да е. Все си мисля, както казваше софийският дядо, че
имам змии и гущери в джобовете
Това неразбирателството с парите ми е от младини, искам да кажа. До ден-днешен опре ли работата до пари, я ще ми закуца приятелството, я ще охладнея към работа, я ще остана без стотинка, както най-често се случва. И всичко това, защото реших, че нямам работа там, където не работи духът, а само парите. Нали Учителя така е наредил. Йешуа и той. Даже българите, или поне най-достойната и светла част от нас, едно време при богомилите са живели в общинарии, без да използват пари. Това през X век, преди да ги разпердушини Борис, когото славим като най-заслужилия измежду царете, защото приел християнството. Ама кое християнство? Питам се с днешна дата, като помагам на дъщеря ми да разбира уроците на историята, добросъвестно застъпващи официалните научни тези от страниците на учебниците. Църквата става един от най-влиятелните и богати инструменти за подчинение на тълпата и ни мъгльосва с тамян и залци, удавени във вино, което било Христовата кръв.
Но да не се отплесваме от главната тема, а именно: защо все така излизам на червено и как, уж като се справям доволно добре със задачите, които ми поставя животът, парите ту идват в неочаквано пълноводни потоци, ту пресъхва притокът им, гаче ли някой туря огромен камък на пътя на благоденствието и няма отместване. Ей така и до ден-днешен се чудя как и защо тава се получава с мен. Хората с по-недоходоносни професии, пак бюджетират, планират, по няколко деца гледат и даже заделят за черни дни. А при мен, чунким ми влезе някой лев по сметките,
и се изпречва на пътя ми внезапно „неустоимо изкушение“,
което ми отнема съня, а с него, няколко часа по-късно, и последната стотинка. Ей с тази си слабост, демон, проклятие, не успявам да се справя.
Как да вляза в магазина и да не си купя 147-ата бяла риза, само защото кройката й е по-съвършена. Нали е риза и е бяла? Какво да и е по-различно, ама на! Вече се чудя къде да ги тъпча и увисвам закачалките с парцали. Няма спасение, казвам ви! То са рокли, то са чанти, то са палта! А нали е казано за двете ризи и аз чета, и докато го чета, го разбирам даже. И знам, че да пълня торби с отеснели поли и рокли на приятелки, не е жертва, защото това е излишно, не е като да те заболи сърцето за любимите джинси, които са ти омалели, а сега намазва олекналата приятелка след едномесечна диета. Ти даже и диета не можеш да направиш като хората, моето момиче, защото си лакома! Това е равносметката.
Това разпиляване и прахосничество се отразява и на храненето. Казвам си, от утре – само зеленчуци и лично приготвена храна. Обаче като ти се изпречи някой неразрешим казус и трябва да се справиш в срок, и за да не изложиш името красно (пак заради пустите пари, но и за личен тренинг на полето на живота и професията) и хоп! Озовала си се в някой ресторант на служебен обяд или вечеря и там вино, и кой го знае какво още, пък и къде да помниш, като имаш такива важни дела за решаване.
А парите ги вадиш, образно казано, с кръв и пот.
Не спиш, въртят ти се в главата теми и въпроси. Пишеш стратегии, говориш с какви ли не хора, наливаш им в главите, убеждаваш, слушаш, анализираш, взимаш решения и си залагаш авторитета и каквото още се наложи! Заради репутация, разбира се, заради професионална и човешка чест, но и за… пари. Защото парите са консеквенцията на усилията в наши дни. Защото пазарът, видиш ли, бил решавал, кой труд колко чини.
Много съм му ядосана на този пазар и на дългата му ръка, дето стигна до най-дълбокото на джоба ни. Направо съм бясна. Той ни опустоши и мозъците, и сърцата. Той ни отпуска винаги стотинка в повече да търкаме талони и да се надаме на берекета без повод. Кой идиот решава че IT-специалистът трябва да получава повече от учителя, или футболистът – повече от доктора?! Не само сме се примирили с тази тъпотия и въпиюща несправедливост, ами играем по корпоративните правила и дори през ум не ни минава, че сме доброволни роби – далеч по-безогледно, но перфидно манипулирани, употребени и изхвърлени накрая от афроамериканци (да не взема да употребя политнекоректен термин).
Поради тази причина два пъти напускам високи позиции в корпоративната система на процъфтяваща компания. Не мога да гледам как двайсетгодишни младоци симулират някакви, съвършено неползващи ги усилия, за да произвеждат продукт, който развращава, забавлявайки (за телевизия ми е думата). Не че съм ментор, още по-малко светица, както си признах от самото начало, едни добре обработени скъпоценни камъни или безупречна кройка са в състояние да ми изместят цялата
добре складирана християнска ценностна система
и така да ме зашеметят, че да забравя за безсребреничеството и живота на село, който обмислям на принципа на самозадоволяването и затвореното стопанство. Една шоколадова торта може да ме накара да преосмисля категорично решение и да отменя тежка морална присъда, къде съм тръгнала да разсъждавам, но да опитаме да стигнем докрай.
Има и друг момент, този с илюзията, че парите на мъжа ти са твои пари. Ей това прозрение, ако им стигне до предния мозък на жените, които държат да са „поддържани“ във всяко отношение, рязко ще спадне процентът на нещастните физиономии и разбитите сърца. То добре, че от ботокса и филърите вече не личи скръбта по опнатите и подпълнени муцунки на джукестите златотърсачки. Има само един начин и той е да станеш вдовица навреме, ама това не се случва на всички залюбени и узаконени от платежоспособни елементи. Ако си нормална жена (като написах това словосъчетание и се сепнах леко, защото аз едва ли принадлежа към тази категория), един ден си взимаш шапката, чантата и чадъра – ако вали, пък колата е на негово име – и напускаш. В името на свободата. Аз така направих. И тази работа свърших. И ти става леко на душата. Е, и на джоба, разбира се.
Не е лесна тази работа, а
казват, че парите разваляли само мъжете,
жените сме си го отнасяли от липсата им. Знам ли. Гледам из социалните мрежи кадри от рождения ден на дъщерята на мега популярна плеймейтка. Детето е с обработена коса, грим и дефилира на нарочно организирания моден подиум в негова чест, като около него гравитират Кен и Барби, реперите на розовото му бъдеще. Ще бъда до болка откровена и ще си призная, че за момент ми мина мисълта, дали не е добре да се отнемат родителски права на такива и без друго прекалено заети с фотосесии, външния си вид и сърдечни авантюри дами с… доходи. Но прогонвам тази ерес, веднага щом прочитам изтръгнатото от сърцето на майката лексиконно обяснение в любов към малкия й клонинг. Нещо от типа на: ти ми си моето всичко и заради теб съм съвършена и на ниво и т.н. Спирам, защото положението е саможертва и сизифовски усилия да си пример за подрастващите.
На мен като ми е бедно, да си призная, го карам по-ведро и самодоволно. И да ме примамва нещо, отминавам (вярно със свито сърце, понякога и преболедувам) с времето все по –леко. Храненето също става по-кротко някак. Няма вино, няма шоколад или поне по-малко, защото няма извинение. Напрежението е намалено, така че не ти се налага да посягаш към кафе и шоколад и изобщо парите развалят човека – това си е едно от най-железните клишета –
а жената трябва да стане човек
Ха така сега! Чакайте феминистки и джендър активистки. „Човек“ в онзи смисъл, в който говори Натали Дроен от книгата, която преведох.
Ето така ми хареса да си печеля хляба напоследък, превеждайки. Хонорарите вярно, че са смешни, а си бодеш очите, но това са университети! Та във „Влюби се в тайната“ създателката на Сакралната архитектура на тялото, майка на седем деца и петнайсет внуци, наставлява да минем над себе си и земните си дребнави нужди, да одухотворим плътта и да се срещнем първо с отбраняващия се със зъби и нокти Аз и после с Отца, за да ни пресрещне земния ни апостол. Тогава парите изчезват от съзнанието ни. Идва хубавият, смислен, отдаден на светлото възрастване нагоре, живот. Възрастта изчезва, има само възрастване. Отпада остаряването, а с него и скъпо излизащата ни битка с годините. Ех! Всичко е измислено, написано и подарено, но как и кога да четем, като бързаме да не изпуснем времето за натрупване на капитал? Да осигурим на децата образованието, а на нас – почивките. Да изкупим магазините и да удивим човечеството с неувяхващия си тургор.
Тъжно живеем, мили дами, и ако не дръпнем ръчната, няма как да си ударим главите в предното стъкло на летящата към знаете накъде кола, да ни се наместят керемидите, а дай боже, и да изхвърчим на светло, обветрено и зелено, където Платон казва, че започва животът. Само да се осмелим да притихнем, да се зачетем, но преди това… да си купим този брой на списанието, че да ни придойде ищах и кураж. То може и просто да ни попадне списанието, да не го купуваме, възможно е, не е ли? Важните неща не са „неща“ и не се остойностяват, подаряват се, най-често от съдбата!
Радвам се, че се срещнахме на този ръб. Надявам се на време без часовник и без цени. Време за разцвет на магичните ми таланти и подаръците, които е време да получа и да раздам.
0 Коментара