Първо съзнавам и признавам своята хомосексуалност – от детските си години си падам по представители на своя пол. Привличат ме сексуално, те са моите партньори, чувствам се добре със своята ориентация, споделям я пред когото и както искам, не я показвам по специален начин пред хората с идеята да покажа колко съм различен и интересен, нито се опитвам да ги скандализирам с поведението или вида си. Нямам сексуално влечение към деца, имам лека алергия към комерсиалността и характерните особености на младите хора, не насилвам индивидите от своя пол зорлем да правим секс, не съм фен и практик на различните отклонения и крайности в сексуалната изява на човечеството.
В същото време чета из нета и в медиите различни гледни точки по отношение на хомосексуалността и хомофобиятта и се чудя на няколко неща.
Едното е: защо толкова много са позициите на хора, изразяващи явна хомофобия. Политически и религиозни лидери, обикновени гамени и представители на всякакви общности са отворили големите си усти против хомосексуализма – покварява младите, разваля семейните ценности, добрите нрави, традициите в църквата и противоречи на библейските закони. Човек остава с впечатление, че хомосексуалните ценности са в основата на членството ни в ЕС и НАТО, а всичките ни злини в ежедневието идват точно от подобни ценности и членства. Като се почне от нежеланието на младите да встъпват в брак, раждането на все по-малко деца, модерностите на новото време, сексуалната незадоволеност, самотното съществуване, бедността, липсата на работни места и моралната деградация. И все повече си мисля как за пореден път се търси една или няколко
общности, които да понесат вината за провалените ни илюзии
за светло бъдеще в близко време. В исторически план е имало и други нации и държави, които са търсили вините за нещастията си в определени малцинствени сексуални групи. И сега вече е ясно, по думите на тези същите „титани на мисълта”, че „работоспособността, гостоприемството и толерантността ни” са се стопили покрай постоянните искания на гей-общността за човешки права и толерантност.
Странно е и становището на Св. Синод на православната ни църква против провеждането на гей-парада през юни в София. Църквата има спешна нужда от промени, които да подобрят имиджа й и смисъла на съществуването й пред хората. Почти пълната липса на благотворителност, рушащите се храмове, липсата на неделни училища, болници, кухни за бедни, морална и материална подкрепа за сираци и хора с увреждания, отдалечаването на обикновените миряни от църквата, може би, отново ще се припишат като грях на хомосексуалните мъже.
Крайните изказвания, националистическите усилия за събиране на симпатии в посока на хомофобията и противопоставяне на тезите издават някакви страхове от определени мъжки индивиди. Човек остава с впечатлението, че тези хора или не са особено уверени в своята сексуална ориентация, или сериозно се притесняват
да не се заразят от въздушно-капковата инфекция
на хомосексуалния вирус и да преминат на „другия бряг”. Друга причина за това може да бъде и необходимостта от противопоставяне в обществото – докато има гей-паради на територията на държавата, ще има и антигей-паради в противовес на неморалното излагане и популяризация на греховното. Така двете малцинствени групи – на хомо/бисексуалните мъже и жени ще се противопоставят на хомофобите не във философски спор за тежестта и смисъла на тезите си, а в търсене, активизиране и обединение на поддръжници и спонсори, на политическа и друга подкрепа, в намиране на място в медиите и в докладите на национални и международни правозащитни организации.
Всъщност, не разбирам изцяло смисъла на провеждането на гей-парадите в София, които вместо да се превърнат в празник на многообразието и таланта, обединяващи много и различни толерантни хора и привличайки туристи, се превръщат в бойни сцени на балканската ни нетолерантност. Вместо музика, забава, песни и танци на т. нар. „весели момчета”, чиито представители са популярни и не толкова популярни творци от различни жанрове на изкуството и творческото мислене, дизайна, спорта, политиката, журналистиката, имаме
охрана, грозни дюдюкания и насилие
Говорейки с много мои приятели и познати по тази тема за гей-парадите и хомофобията, все повече се очертава тенденцията да не подкрепям нито една от двете посочени по-горе страни – на поддръжниците и противниците – защото търся и намирам подкрепа за собствените си разбирания за живота и сексуалните си изяви сред моите близки и приятели, сред колегите и познатите си. Човек сам избира с кого и как да общува, на кого и какво да споделя, кой и защо печели доверието му…
Не ходя на гей-парадите, но в същото време гледам с ирония усилията на хомофобите, които търсят оправдания и причини за проблемите на народа ни в сексуалната ориентация и изява на малка група хора, както и към църковните лидери, които след дългите комунистически години не успяха да организират и представят църквата ни в добрата и очаквана светлина и смисъл в съществуването й като подкрепа на нуждаещите се вярващи.
И нека в цялата тази ситуация, който е безгрешен, първи хвърли камък по хомосексуалистите с увереността в своята правота и святост.
0 Коментара