Преди 50 години дори не мечтаех за цветен телевизор, защото съм била шестмесечно бебе, което е имало нужда от храна, сън, чисти пелени и любов. След 50 години е съвсем възможно вече да нямам нужда от храна, сън и чист памперс, но със сигурност онова, което би било моето съзнание, тогава няма да се е отказало от любов.
Днешният ден и развитието на изкуствения интелект обаче прави възможна една опция, която със сегашните си убеждения не бих избрала, макар да има хора и учени, които са въодушевени от идеята да постигнат безсмъртие чрез изкуствения интелект. Тази концепция, излязла сякаш от света на научната фантастика, вече е обект на научни опити. А за хората от изкуството е етичен казус, който разработват в своите произведения. Не съм чела и гледала всичко по тази тема, защото не винаги ми е приятно, но все пак ще дам два примера, които може да ви бъдат интересни като гледна точка. Единият е романът „И аз съм Рейчъл“ на Кас Хънтър. В него майката е специалист по кибернетика и създава робот на самата себе си, който да я замести в семейството й, когато става ясно, че заради аневризъм в мозъка физическото й съществуване е ограничено.
Семейството й преживява много трудни моменти
в адаптацията и приемането на робота Рейчъл. Другият пример, който мога да дам, е сериалът Travelers“ на Netflix. Тези странни пътешественици, които идват в XXI век, за да спасят Земята от нейната участ, са от бъдеще, в което цялото съзнание на човечеството е изкуствен интелект, наречен „Директорът“. Независимо, че имам необходимата грамотност, за да държа в балансирани граници понятията „реалност“ и „художествена реалност“ и не съм склонна да приемам фантастичните фикции на творците за неизбежни посоки за развитие, тези граници на възприятията ми се доближиха като границите на кръвното, когато посетих изложбата
The future starts here в галерия Victoria & Albert
в Лондон през есента на 2018 г. Встъпих в свят, от който излязох с повече въпроси, отколкото отговори.
Когато видиш повече от 100 артефакта, току-що създадени или в развитие от няколко години, художествената реалност изведнъж става опасно близка до посоките, в които може да се развие човечеството. Всичко, показано в процес на разработка – идеи и концепции, произведени от изследователски лаборатории, университети, дизайнерски студиа, правителствени проекти и корпорации. Кураторите на изложбата също бяха предпочели да не дават отговори, а да задават въпроси. Ще се спра на тях – въпросите, които може би ще си задаваме през следващите 50 г.
Какво ни прави хора?
Телата ни вече са обект на проектиране. Можем да редактираме нишките на ДНК, изобретени са импланти и устройства, които засилват естествените ни способности. Имаше мостри на дрехи и бижута, които могат да проследяват нашата биологична активност, състоянието на хормоните, приема на кислород, температурата. Нещо повече – проектират се дрехи, които да коригират емоционалното ни състояние след анализ на нивата на серотонин, допамин и прочее.
Костюми за плуване със сензори за физическото състояние
Неопренови облекла за плуване и подводен спорт, които следят състоянието на организма, топлината и помагат да се плува по-бързо. Съвсем скоро ще можем да правим не само мониторинг на крачките, които изминаваме на ден, и калориите, които изгаряме, но и на по-сложни показатели. Все неща, които ни привличат като магнит и ние с радост, любопитство и желание позволяваме те да бъдат част от живота ни. Развиваме навик да ползваме технологията дори за броя на чашите вода, които пием на ден. Играем игри, в които променяме телата си. Всичко това означава ли промяна в понятието „да си човек“? Колко власт да ни моделира сме готови да предоставим на изкуствения интелект?
Кой иска да живее вечно?
Идеята за замразяване и събуждане, когато е открит лек за болести или вкарване на съзнанието ни в компютър, доскоро беше научна фантастика, но пионерските изследвания са в ход, макар и начален. И поставят доста етични въпроси. Криониката – услугата, която предполага, че замразените в лед хора могат да възкръснат, когато дойде моментът технологията да позволява съживяването и лечението на болестта им, датира от 1962 г. До 2012 г. само 250 човека са пожелали тази услуга. Към 2018-а те са 2000, твърди текстът в изложбата под гривната, която слагат на ръката им с информация за бъдещите медицински екипи. Това означава ли, че вярата в безсмъртието на душата все повече отстъпва от вярата в бъдещия бог на технологията или просто означава, че има повече богати хора, които са пожелали тази много скъпа процедура с абсолютно неизвестен изход?
Казусът има още един етичен въпрос – ако технологията се окаже успешна, какво правиш, как се чувстваш, когато оживееш в свят, чието ниво на съзнание е с години по-напреднало от нивото на съзнание на човечеството към момента, в който си бил замразен? Като че ли рискът от отговора на втория въпрос би могъл да се реши с намесата на бога на технологията още сега. От момента, в който се разработва изкуствен интелект от вида на робота София, се работи и върху възможността след физическата смърт съзнанието ни да може да продължи живота си в компютър. Несъмнено подобна опция, дори да бъде успешна и да получи право на легализиране, също би била невероятно скъпа, но не това е най-притеснителното. А въпросът – искаме ли да живеем вечно… като машини? Тази възможност поставя етичния въпрос – означава ли, че не ние, а технологиите, които се създават сега, ще ни надживеят? И какво, ако при този сценарий, машините придобият собствена автономия и станат нов „техно-биологичен“ вид – нещо като глобално съзнание на взаимосвързани компютърни интелекти? И как ще живеят хората, които не са от вида на машините в това възможно бъдеще?
Какво ако шефът ти е алгоритъм?
Някои от вас ще се усмихнат с удоволствие – о, да! Таман ще мога да му ритна корпуса, когато ме ядоса. И на мен веднъж ми хрумна да кажа на една главна счетоводителка, че скоро от нея няма да има нужда, но размислих и реших, че не е готино да съм зла с горката жена, която цял ден тъне в цифри и трепери за следващия одит. Но майтапът настрана. Това вече е реалност. В компании като Uber шофьорите са с „независими договори“, привлечени и от обещанието, че сами могат да си бъдат шефове, да контролират и определят собствения си график. Но алгоритъмът на Uber, който свързва шофьорите с пътниците, определя тарифите и бакшишите на водачите, реално ги поставя в замисимост. Софтуерът е програмиран така, че нуждите на компанията са винаги пред тези на работниците. Вече се разработва и приложение Uber Eats, чрез което можеш да станеш доставчик на храна чрез смартфона си. Тази форма на дигитално управление дава възможност за обучение, проследяване и оценка на всеки работник, от когото се очаква да предостави безпроблемно стандартна услуга. На пръв поглед това е чудесно, но на едно друго ниво превръща човека, който „сам си е шеф“, в някой, който обслужва физически алгоритъма на машината и на практика дейността му се приравнява до тази на робот – доставчик на храна.
А колкото до финансовите сфери –
превземането на властта от технологията
на ниво световни финансови институции, това ще бъде факт в много по-близко бъдеще. Добрата страна е, че машините няма да допуснат финансов колапс, но лошата я знаете – няма да има скрито-покрито по отношение на личните ви финанси, особено ако и шефът ти е алгоритъм. С компютъра не може да се разбереш по човешки. Разбира се, имаше и много симпатични неща, които ми напомниха с усмивка на детските спомени, когато рисувахме бъдещето. Например, пералнята, която сама сортира, пере и простира прането; симпатичното роботче, приятел на детето – невидимите приятели придобиват кибер форма, разказват приказки и пеят приспивни песнички. Проектите на децата от райони, пострадали от войните за бъдещето на градовете им; невероятните разработки, които могат напълно да елиминират неудобствата на инвалидите. Хареса ми автомобилът, който не изисква шофьорска книжка. Качваш се, задаваш му посока на дигиталния екран или му я казваш на глас и той затваря вратите и тръгва по указания на GPS-а си. Ако искаш да ти разкаже нещо за местна забележителност, и това прави. Феноменална е и разработката на университета в Саутхемптън на Вечни 5D дискове, големи колкото малка капачка на шише минерална вода. Само един от тези наноструктурирани стъклени дискове може да съхранява 360 терабайта информация за период от 13,8 млрд. години. На тези дискове вече се съхраняват копия на културни артефакти и основни документи от човешката история.
Концепцията за къщата, която удължава живота, ми напомни за онова, което говори инструктурката ми по ресторативни движения, която е обзавела цялата си къща с парчета от неравни повърхности, по които всички стъпват боси. Къщата е със стръмни подове и неравни стени. Целият й терен е наклонен. А подът е с различни неравности. Идеята е, че прекалено изчистените и равни пространства намаляват бдителността ни, ограничават използването на разнообразните ни мускулни групи и не развиват гъвкавост на тялото. Животът в къща, която те държи бдителен и постоянно те провокира да активираш повече части от тялото си, го прави по-развито, издръжливо и това води до по-силна имунна система, която от своя страна е фактор за удължаването на живота.
Имаше и много парадоксални неща. Над цялата секция, посветена на изследванията на Марс от гледна точка на опцията за заселване, в неоновосиньо тегнеше заглавието:
Ако Марс е отговорът, какъв е въпросът?
До градовете на мечтите на децата от пострадалите райони имаше бежански палатки. С много иновационни технологии вътре. Но… бежански палатки. Значи ли, че все пак бъдещето няма да реши проблемите на войната и миграцията? Съвсем до тях беше и секцията, наречена „Работи ли демокрацията все още?“. Документалните материали предлагаха тема за размисъл, от която става ясно, че през последното десетилетие доверието в държавата е намаляло както в Европа, така и в САЩ. В допълнение на това, не може да бъде пренебрегнат фактът, че най-належащите тревоги – от масовата миграция до глобалното затопляне, не могат да бъдат стриктно ограничени с националните граници. Авторите на изложбата задават резонния въпрос: „Ще бъде ли бъдещето дефинирано от правителствените системи отгоре-надолу, или ще бъде оформено от нарастващата сила на организациите, ръководени отдолу нагоре чрез граждански формации?“
Проект на дете от пострадали райони за бъдещето на града му
Кураторите на изложбата бяха помислили за онези като мен, на които ще им се съберат границите на възприятията, и са отправили послание, което ми допада: Неоспоримата физическа реалност на изложените обекти може да ви остави с впечатление, че бъдещето е вече фиксирано. Но новите неща съдържат непредсказуеми потенциали и възможности, често неочаквани дори от техните създатели. От нас зависи – като индивиди, като граждани и дори като биологичен вид – да определим какво ще се случи утре. Артефактите от изложбата предполагат едно възможно бъдеще, но нищо от това не означава, че то е вече предопределено. Бъдещето зависи от решенията, които взимаме всеки ден. Бъдещето започва сега. А въпросът, който аз не спирам да си задавам, е: Би ли могла любовта към самите нас и между нас да промени сценария на бъдещото на машините? Надеждата ми е подхранвана от художествената реалност – творците в киното и литературата все още ползват като Deux ex machina* този изход в своите футуристични произведения. Богът от машината ли казах?
*deux ex machina – в древногръцката драма, трудно разрешими и заплетени ситуации се решават от някой бог, който слиза на сцената. Кранът, чрез който спускат актьора, е „машината“ – оттам е останал изразът, че божествената развръзка е „богът от машината“.
0 Коментара