Бъди така добра, не бъди себе си!

Има една особена част от денонощието, когато времето стъпва на пръсти – някъде там на границата между късно вечер и рано сутрин. Обикновено така се случва, че точно в тази зона на утробен мрак ни спохождат бляскави житейски просветления. Умът ни се изхлузва от шушулката на ежедневието и започва да се рее из космическото висине. Така и аз тази нощ, след като устоях на натрапчивото изкушение да стана и да врътна една пералня, се отдадох на мисъл за смисъла.

Колко странно е наистина как две абсолютно идентични по своята същност неща ми изглеждат толкова различни – преди да ме има на този свят, вселената се е разширявала и надувала по точно същия арогантен и безчувстен начин, по който ще продължи да го прави и след мен. Не ме е боляло от това, че ме няма. Няма да ме боли и след като се върна в небитието. Но първата пустота, тази преди мен, ме изпълва единствено с любопитство, а втората, тази след мен – с отчайващо неразбиране и подозрителност. Защото противно на здравия разум, усещам, че всичко трябва да започва и да свършва с Мен. С Мен да идва светлината и с Мен да си отива. Аз да съм началото и Аз да съм краят. Не друг, а Аз…  A-Z да съм първата и последната буква на азбуката. Това последното звучи добре. Лошото е само, че е написано на шльокавица, че животът не се ръководи от моите правила и че в света има още 7 – 8 милиарда души с идентични на моите претенции.

Да се чувства център на своята малка частна вселена, е най-естественото нещо за всеки човек.

Да се грижи за егото си е въпрос на оцеляване.

Да обича себе си е въпрос, ако не на щастие, то поне на душевен мир (което е същото). И ако майка ви е пропуснала да ви научи на тази работа със себеобичането, то вуйчо Гугъл ще ви я обясни в детайли.

В интернет се ветреят хиляди статии за това колко е важно не само да бъдеш сериозен, но и да се отдадеш на най-важната любовната афера в живота си – тази със самия себе си (благодарности на Оскар Уайлд).

Така, както има 1001 рецепти за домашна лютеница, така има поне толкова рецепти за това как да сте обичливи към себе си. В общи линии, те винаги се свеждат до няколко основни мантри, които трябва да повтаряте в различни вариации на ротационен принцип: Аз съм красиво и уникално човешко същество! Аз заслужавам уважение и любов така, както всеки друг! Аз съм силна и решителна! Аз избирам да бъда щастлива!
Оттук нататък е въпрос на личен избор дали това всъщност означава да отидете на педикюр, да откажете да работите през уикенда, да си купите вибратор, или да си поръчате трето парче френска домашна торта. Във всички случаи е нужно да бъдете мила към себе си и строга, но справедлива, към околните. Защото работата, приятелите и децата ви са с вас до време, а животът ви – до гроб.

Когато обаче говорим за умението да ценим и обичаме себе си, има една мантра, която надвиква всички останали. Тя е толкова гръмогласна, толкова рекламирана и се продава така добре, че е на път да измести от първото място дори вечния шлагер – Dum spiro spero. Ще я чуете многократно от устата на президента Плевнелиев. Ще я извикат с пълни гърди и фолкпевиците Андреа и Мария. Това е

призивът „Да бъдем себе си“

Няма нищо чудно, че подобен девиз се прегръща от толкова много хора днес. Редица светли умове през вековете също го изповядват като свой житейски принцип. Старите ученически лексикони и стените във Facebook са пълни с подобни окуражаващи цитати:  “Бъди себе си, всички други роли вече са заети“ (Оскар Уайлд), „Никоя цена не е прекалено висока за привилегията да бъдеш себе си“ (Ницше), „По-добре бъди първокласна версия на себе си, отколкото второкласна на някой друг“ (Джуди Гарланд), „Нямаш много време, затова не го губи да живееш чужд живот“ (Стийв Джобс).

Дори самият Гьоте признава, че ако Господ е имал други планове за него, щял е да го създаде друг. Но не е. И го е създал като Йохан Волфганг фон Гьоте. Всичко това звучи много вдъхновяващо… с тази малка подробност, че по всяка вероятност ние не сме Гьоте.

Възможно е да нямаме талант, ум и елегантност на духа, сравними с тези и на останалите имена. Може би всъщност ни дели дълъг и труден път до някакво далечно тяхно приближение. Или казано по друг начин – освен ако не сме Одри Хепбърн, Оби Уан Кеноби или евентуално пица с много риган и моцарела, съветът да бъдем себе си не е добър съвет. Той не е проява на обич и грижа. Той е по-скоро израз на безразличие – нещо като:

„Добре си си така, не ме занимавай повече.“

Несъмнено ентусиазмът да бъдем себе си и да се обичаме такива, каквито сме, има своите жилави корени. Индивидуализмът като ценностна система е онази гигантска костенурка, върху чиято коруба е построена цялата европейска цивилизация. „Аз“ е думичка, която детето научава много преди да каже „ние“. Днес обаче е времето на третата индустриална революция. Скоростта на информационен обмен и дигитализацията на производство масовизират не само всичко, но и всеки (за бърза справка – разходете се из профилите в социалните мрежи).

Затова страхът на средностатистическия западен човек, че става все по-обидно банален и униформен, го тревожи повече откогато и да е било.

Ужасът му да бъде изваден сякаш от калъп е сравним с ужаса на самурая да загуби честта си. На този фон призивите „да бъдем себе си“ и „да останем верни на своята идентичност“ се продават точно толкова лесно, колкото билетчета за лотария. Няма лошо. Освен ако с това не се изчерпват всичките ни усилия да случим на добро в този живот.

Само по себе си желанието да не изневеряваме на своята природа и да се придържаме към принципите си, е нещо похвално. „Интегритет“ не е просто купешка дума. Заедно с това „да си автентичен“, то е новото черно тези дни. Проблемът възниква тогава, когато вместо малка черна рокля подобна привързаност към личното „Аз“ е само камуфлажна риза. Неприятното е, когато под нея се крие най-обикновен човешки мързел. Защото девизът „Бъди себе си“ може да бъде използван изключително успешно като

универсално оправдание да си спестим всяко нежелано усилие

Защо да вадим тенджерите и готвим вечеря? Това е еснафско, а ние искаме да бъдем себе си. Защо да се съобразяваме с дрескод? Това е снобизъм, а ние няма да изневеряваме на същността си. Защо да се стараем да пишем грамотно? Защо да четем книги? Защо да знаем повече и да можем повече? Tова е отегчително претенциозно, а ние ще останем верни на своето Аз.

Помислете си за онова нещо, което най-много мразите да правите в този живот – онова нещо, което ви е прекалено досадно, страшно, трудно, изморително или всичките тези неща едновременно накуп. Помислете колко лесно бихте могли да си го спестите. Достатъчно е да кажете, че е по-важно „да бъдете себе си“ и Voilà – ангажиментът отпада . За съжаление обаче, вероятността да ударите джакпот в живота с търкане на билетче и без ангажименти е пренебрежимо малка. И тогава единственият шанс да сте победител остава точно онова – досадното, страшното, трудното и изморителното. Или „Кръв, мъки, сълзи и пот, съотечественици“.

Накратко – това, че избираме себе си пред другите, не означава непременно, че се изправяме срещу пресата на социалните очаквания. То не винаги е израз на нашата титанична битка с обществения шаблон и героичен отпор срещу усилието на света да ни форматира по удобен за него начин. Любовта към собствената персона често е само страшно удобен повод да не си вдигаме дупето от дивана. (Това последното е метафора за всякакъв род изяви на леност, грубост, безцеремонност, непукизъм и пр.)

Но нека за удоволствието от разговора приемем, че в действията си се водим единствено от искрен стремеж към самоуважение. Дори тогава проблемът с разминаването между намерения и резултат може да е по-упорит от целулит. Защото преди да отдадете почит на божеството в себе си, би трябвало да сте наясно кое точно е това божество.

Науката днес се обединява около схващането, че между

40% – 60%  от личностните ни характеристики са биологично обусловени,

а останалите са плод на социалния ни опит и среда. С други думи „Аз-ът“ е една сложна конструкция от вродени нагласи, грижливо опаковани в изградените ни допълнително представи за живота. Когато казвате, че искате да сте верни на себе си, на коя точно част от себе си имате предвид – на това, което ви идва отвътре, или на това, на което ви е учила майка ви? Ако по природа сте избухлив и много директен човек, но ви е важно да направите добро впечатление (например, на математичката в училището на сина ви) – ще кажете ли всичко онова, което много искрено и лично мислите за нея? Или ще го спестите?

Може би разголената откровеност и липсата на автоцензура са също израз на някакъв вид почитание и респект към собственото его.

Ласкаем се от свободата да бъдем себе си. Харесва ни преодоляването на задръжките. Изливаме нефилтрираните си мисли и наричаме това вярност към собствените си принципи. Наричаме го честност. Но от друга страна, също така честно е, когато ни засърби носът на публично място, да бръкнем в него.

Ако все пак не реагираме на този първичен повик и проявяваме старание в това отношение, защо да не полагаме повече усилия и във всяко друго? Защо да не опитаме да сме някаква друга, не чак толкова автентична, по-добра версия на самите себе си?

Курт Вонегът има една мисъл, която е изсечена със златни букви в моя личен пантеон на човешката мъдрост:

„Ние сме това, на което се преструваме.

Затова е добре да внимаваме на какво се преструваме.“ В един по-добър свят, хората категорично не биха били себе си. Всеки божи ден те биха се престрували на малко по-умни, малко по-красиви и по-добри, отколкото всъщност са. Биха харесвали повече това, което се стараят да бъдат, от това, което са в момента. Докато в един хубав ден тези маски не се сраснат с кожата им и не станат част от тях.

Самата идея, че личността ни има някакви фиксирани параметри, към които трябва да проявяваме лоялност, е ограничаваща и крайно неуважителна към потенциала, който всеки от нас носи. Не е нужно да сме имитатори. Не е необходимо да бъдем клонинги на някой друг. Достатъчно е просто да бъдем други. Достатъчно е всеки ден да махаме люспите мъртва кожа, които ни дразнят и да позволяваме на новата да расте. Или както пеят Замунда Банана Бенд – „от ден на ден – съм по-съвършен“. Защото дори и да приемем, че не можем да променим особено това, което сме, със сигурност можем да променим това, което правим.

В едно от стотиците си тайни писма до своя бъдещ съпруг Робърт Браунинг викторианската поетеса Елизабет Барет (Браунинг) пише:

„Обичам те не само за това, което си, но и за това, което съм аз, когато съм с теб. Обичам те не само за това, което си направил от себе си, но и за това, което правиш от мен. Обичам те за тази непозната част в мен, която изваждаш навън.“

Трудно бихме могли да намерим разумна причина да не обичаме себе си по същия начин, по който обичаме другите хора – показвайки им най-доброто, на което сме способни и  дори нещо отгоре. Малко неща носят толкова голямо удовлетворение, както доволството от личното постижение. Малко удоволствия са сравними с това да се възхитиш сам на себе си. Но подобно на всички други удоволствия, то също трябва да се консумира с едно наум. Както се казваше в един хубав съветски виц: „Ако някоя вечер внезапно усетиш, че си невероятно умна, речовита, гъвкава, стройна и убийствено сексапилна, вземи си чантата и веднага се прибери у дома. Пияна си“.

На трезва глава у дома всичко си идва на мястото. Утрото изсветлява. Пералнята върти. Нещата се подреждат. В крайна сметка, най-милото и любвеобилно нещо, което можем да направим за себе си в този ден, е да поемем риска да се променим. Да откажем да бъдем себе си. Да бъдем така добри.