България: три версии

Как да разкажеш родината? Сложна работа е тази. Когато говоря за България с колеги и познати – чужденци, им говоря за красотата й, за разнообразието, за вкусната кухня, пластовете история и култура, виното, припомням им за спортисти, музиканти и артисти, чиито имена знаят, а отскоро вече мога да им говоря и за българския автор, спечелил международен Букър. Подарявам им български книги (когато ги има преведени), вина, картини, албуми с фотографии, ей такива неща. Това са моите фрагменти от България за т.нар. casual conversations (непринудени разговори).

Има хора, с които минаваме на друго ниво, по-близки, по-заинтересовани, такива, които знаят и питат конкретни неща. И тогава става по-трудно. Защото хем ми се иска да съм обективна, хем да пазя името на родината. Обаче хората наистина знаят, и при това положение –разните типични подходи не работят и са неуважителни. Затова си говорим доста откровено. За корупцията, пленената държава, за това, че стоим като кръпка върху платното на ЕС, за руската пропаганда и бившите ченгета, просмукани във всичко, за протестите, за “новите” партии, даже за онази, квази националистическата, а всъщност про-руска, която умишлено няма да назова, за обществото и за това

какво е потенциалното бъдеще на България.

Интересното е, че някои от чужденците наистина знаят – четат и са наясно повече от мен. И ме питат трудни въпроси. Питат ме защо след толкова години не сме успели да изградим каквато и да е резистентност към лъжите на миналото и сега ни ги продават отново, просто преопаковани. Питат ме защо никой не влиза в затвора, при положение, че дори те знаят имена на хора, които трябва да бъдат съдени. Питат ме защо избираме “странни” хора в политиката. Питат ме и защо съм напуснала България. И ще много неща ме питат.

За себе си имам отговори на тия въпроси, а на тях отговарям, как да кажа, в зависимост от питащия –понякога честно, но умерено, понякога малко политкоректно. Все не успявам да се надскоча и някъде в подсъзнанието ми все стои това, че където и да отида, съм посланик на страната си. Затова все се сдържам и търся

версия на родината, която е балансирана.

Не така си говоря с приятелите си българи, обаче. Те си живеят в България, на тях няма какво да им украсявам нещата.

И ето, оказва се, че аз имам две версии на България, даже три. Една за не близки чужденци, втора за близки чужденци и трета – за българи. Не знам дали си давате сметка колко сбъркано е това. И колко някак си тъжно. Защото родината в главата и сърцето ми би трябвало да е кохерентна, еднаква, позната, топла като родопско одеало, звънка като ехото в Балкана и любима като манджите на баба. Обаче, за мен, родината не е такава. Или поне не е само такава. За мен родината е враждебна, чужда, зла понякога. Неразбираема. Нито за главата, нито за сърцето ми. Държавата, в която чудната природа е само източник на печалба и бива бетонирана безмилостно, не може да е моята родина. Държавата, която извършва геноцид над собствените си граждани с ТЕЛК и в нужда от ентерални храни, не може да е моята родина. Държавата, в която трета политическа сила е някакъв ретрограден цирк от комплексирани и зли човечета, не може да е моята родина. Държавата, в която

патриотизмът е сведен до имитации и е обут в цървули,

не може да е моята родина. Държавата, в която всеки е срещу всеки и няма едно нещо, за което да си стиснем ръцете и да го постигнем заедно, не може да е моята родина. Държавата, в която силата е на силните, а правото е празна тога без никакво съдържание, не може да е моята родина. Държавата, в която успехът се мери в далавери, схеми и уреждане, не може да е моята родина. Та все пак това е

родината на Златния век, кирилицата, хъшовете,

Ботев и Левски, на Яворов и Дебелянов, на Петя Дубарова, Борис Христов и Валери Петров, на Христо Фотев, на Иван Хаджийски и Георги Фотев, на Кристо, на Майстора, на Румен Скорчев, на Златю Бояджиев, на Евлоги и Христо Георгиеви, на един от най-старите университети в Европа, на Рилската обител и Ротондата, на Скалните манастири, на Мадарския конник, на Никола Гюзелев, на Гена Димитрова, на Стамен Григоров, на хиляди безценни, светли умове и таланти в изкуството, спорта, науката, откривателството… Ще кажете – всяка страна ги има. Има ги, да. Но не всяка страна е имала историческите, обществени и прочее предизвикателства като България.

И не всяка страна ми е родина.

Родина звучи почти като името ми. Дадох си сметка за това внезапно един път, като дете, когато си пишех името и още не бях сложила ченгелче на “о”, за да стане “а”. Тогава ми си стори много забавно.

По-голямата част от младия си живот изкарах без много-много да мисля за родината. Някаква даденост беше сякаш. Рефлексията за родината като място във времето, като част от по-голяма история, като рождена земя и т.н доста по-късно се появи, сигурно в тийнейджърството ми. Тогава и започнах да усещам, че нещо много не е наред в затворения свят на моята родина. Не че можех да го формулирам, но не го исках. Ей така, вътрешно не го исках. Това нещо, което ме принуждаваше да нося униформа с емблемата на училището ми на точно определени места, което ми казваше, че само черно и тъмно синьо са цветовете за мен в училище, което ме насилваше да мисля по точно определен начин, държеше ми сметка каква музика слушам, навираше ми някакви партийни измислици, караше ме да ходя на задължителни бригади и тн. Това нещо, без много да го разбирам, изобщо не беше моето.

И с него се биехме ожесточено.

Аз – инстинктивно, то – организирано. После, като студентка, режимът тъкмо си беше отишъл. Или поне така си мислехме. И имахме и порив, и мечти, и енергия, и вяра. Бяхме на почти по 20, всичко още започваше и с присъщия на младостта оптимизъм, си мислехме, че точно ние ще сме тези, които ще “оправят” всички неща за оправяне.

Казват, че светът принадлежи на младите. И сигурно е така. Това, което обаче не казват, е че младите може да бъдат пропиляни. Ей така – цяло поколение. Като моето поколение. Ние имахме честта, но и тежестта, да изнесем прехода. Когато той се случи, ние тъкмо бяхме по университетите. Всичко мина през сърцата и умовете ни. Хвърлихме огромно количество сили, време, умения, енергия, емоции, за да оттласнем България, да й дадем скорост и добра посока. И сега, десетилетия по-късно, сме разочаровани и предадени. Пропиляни сме. Не сме го искали, но в някакъв смисъл изтеглихме късата клечка. От една страна, бяхме много млади и нямахме нито опита, нито емоционалната зрялост, нито уменията да се справим със задачата, която ни се падна. От друга страна, нямахме избор. От трета страна, не знаехме, че играта е предрешена. От четвърта, много хора, на които вярвахме, се оказаха обикновени кариеристи и подлеци.

Много идеи, които имахме, бяха взети и опорочени.

Много думи, които чухме, бяха лъжи. Много болки, които понесохме, бяха излишни. Много надежди, които отгледахме от нищото, бяха погребани.

И ето ни – пропиляни, но не се отказваме. Устойчиви сме на всичко. Вървим с изправени глави и постигаме нужното, където и да е. Някои още водят битките си в България, други се пръснахме като есенни листа на вятъра. Пръснахме се в есента на животите си. И понесохме родината с нас.

Сега на мен ми е ред да гледам родината, страната, на която дадох най-силните си години, отдалеч. Не, не съжалявам за това, което беше. Ще ми се да мисля, че всичко, което съм могла да направя в България, е имало смисъл. За мен има. Просто вече дори и от разстояние ме стресира да следя новините в България, не смогвам да ги осмисля, а идват нови и нови. Вече се чудя сама на себе си как изобщо съм го живяла това всеки ден. Има дни, даже седмици има, в които не успявам за формулирам реакции към ставащото в родината. И тогава мълча. Обаче

вътре в себе си не мълча.

Много е трудно да обясня емоционалните амплитуди, през които минавам в опитите си да интернализирам отново и отново родината и да не полудея. Има и добри новини от България, добри хора, светли. Проблемът е, че тяхната светлина прави заобикалящия ги мрак още по-плътен. Става ми все по-трудно да си справям с тоя мрак – лепкав, поглъщащ, ненаситен, злобен. Лицата му се сменят, но особено откакто съм далеч, отчетливо виждам черното зад тях, то си е все там и все същото. Зъби се и граби.

Преди много години, при един от първите случаи, които имах да работя международно от България, един от чуждестранните ни партньори, ядосан с право от определени особености от развитието на проекта на родна почва, ми каза (цитирам по памет): на много места съм работил, но толкова хора на едно място, които отказват да поемат отговорност за каквото и да е и нямат интегритет, не помня другаде”. През годините, за съжаление, често съм имала поводи да си припомням думите му.

Не знам има ли сребърна нишка, която обединява всичко това. Всъщност има. Аз съм нишката. Обаче

как да разкажеш родината?

Даже на себе си понякога. Опитвам се ежедневно. Ако не успея, си мълча. И пак опитвам. То и без това всички говорят един през друг и никой никого не слуша. В родината.

Едно знам. Родината я обичаш, все едно какво. Но може да те срам от нея. Може да ти се гади от нея. Може да те боли от нея. Точно защото я обичаш. Вероятно за много хора това няма да има никакъв смисъл. Има за мен. Моят поглед отвън към България е повече сякаш поглед отвъд. Там някъде – напред във времето, когато няма да съм наоколо, но за някой друг като мен родината ще има само една версия. Една. Една и съща. И за чужденци, които са просто познати, и за чужденци, които са близки, и за сънародници. Ето това искам. Да не ми се налага да имам различни версии на родината, според случая.

Не е много, нали? Или пък е всичко?

Цинизмът е много изкушаваща парадигма за възприемане на света, освобождаваща. Дава усещане за уют в смрадта. Защото нали е смрад, защо да се пънеш да садиш цветя? Проблемът е, че циниците не добавят стойност в тоя свят. Правят го само мечтателите. За баланс сигурно е добре да има от двете. Но ако изборът ми е между циник и мечтател, всеки път на мечтателя ще залагам. И на мечтата. Тя, дори и да не се осъществи, само стремежът към нея вече ще е променил много. И ако се чудите какво общо има това с родината, общото е, че ако цинизмът ражда мутри, мечтата ражда поети. Един от тях, наш поет, каза: “Не е измислица морето и щастието съществува!” Когато ме избие на черногледство, на мен това ми помага. Това е моята България отвъд.