„Най-доброто, което един баща
може да направи за своите деца,
е да обича майката.“
.jpg)
ЖЕНАТА – Ядосан е. Много е ядосан.
Очите му едвам се виждат от „гнеф”. Не е в мир със себе си. Не може да си прости, че изтрепал 13 корейци, че ги е сякъл с лопати, че е убивал на война. Ветеран е. Сух, със свлечени дънки и карирана риза. Седи на американската си веранда в квартал, завладян от жълти и черни, в мазето му са подредени събирани от години перфектните инструменти и пушки, а в краката му – кремав лабрадор, с който единствено се разбира, защото след смъртта на жена си няма никаква причина да общува с когото и да било, включително с двамата си сина и шибаните им деца и жени. Виетнамците от съседната къща са неизтощим дразнител, а старата вещица с дръпнати очи, която стои като него по цял ден на верандата, е мухата в пейзажа.
Този човек е противен с непрекъснатия си активен конфликт със света. Подобно обсесивния герой на Джак Нисълсън от «Колкото, толкова», предстои в двата часа на филма и в отношенията, които ветеранът развива с момчето и момичето на съседите виетнамци, да бъде обикнат. А и кой би издържал да бъде активно зло толкова дълго. Не и Клинт Ийстууд. Във филма «Гранд Торино», отново в главната роля, режисиран и продуциран от него, той разлиства темата за остаряването, за спонтанното творене на морал според случая, за прошката първо към себе си, за смирението и за възможността да поправиш стореното с акта на саможертвата, която автоматично те превръща в герой. В крайна сметка филм за любовта. И за това какво означава да си мъж, как се става мъж, как говори, какво прави мъжът, защото това качество се придобива. Както и бащинството. Ставам баща съвсем не значи, че си баща. А понякога се оказваш много повече баща на напълно непознати деца, отколкото на собствените си. Искам Клинт Ийстууд да ми е татко. Обичам този човек. Чувствам го близък. Приличаме си. В неговата смърт на финала има много повече надежда от някакъв happy end. И странно, този път нямам никаква съпротива към християнския мотив «смертю смерть поправь»…
МЪЖЪТ – А не е ли историята за Христос сюжет за търсене на бащата, в името на когото се правят чудеса? Отецът, който е сътворен само по силата на вярата, че го има… Този толкова необходим Друг, в очите на когото искаш да се видиш. Да бъдеш виждан?
ЖЕНАТА – Това християнско изнасяне на божественото горе е напразно раздърпване, което ни държи в инфантилна позиция към авторитета цял живот. Активното търсене е толкова западно като подход – виж цялата ни цивилизация. Всички тези постижения, отивания във външното, кризата на идентичността, ако го няма бащата. Във филма «Открадната красота» на Бертолучи или «Мама мия» – две момичета търсят кой е бащата, успял да ги направи в палавите младини на майките им. Сюжет, стар колкото светът. В крайна сметка, търсейки, откриват пак себе си… Правя деца. Какъв израз! Те си съществуват. Майката и бащата само дават по половината от своята енергия, за да се прояви точно това същество. По-скоро бих попитала не кой, а какво е бащата?
МЪЖЪТ – Възможност. Защита. Изобилие. Боричкане. Спокойствие. Внимание. Смешки. Знание. Друга гледна точка за света. Шут в гъза… Такива неща.
ЖЕНАТА – Сила. Движение. Сигурност. Подкрепа. Топлина. Безусловна, гарантирана любов. Отговорност.
МЪЖЪТ – И уязвимост. Когато мъжът се съблече, е толкова уязвим… Също. Нищо, че сме отрупани с мускули и влачим няк???ви пудовки и гири насам-натам… Въпреки че сме все заети, и влизаме, и излизаме…
ЖЕНАТА – Главно това правите – влизате и излизате…
МЪЖЪТ – И оставаме. В края на краищата къде да идем?! Все някъде оставаме.
ЖЕНАТА – Виж сега, бащите биват 3 вида: такива, които остават, с тях се живее и се изграждаме взаимно; такива, които никой не ги знае кои са и се налага цял живот да ги търсиш; и такива, които са за малко, след това отиват другаде и все се опитваш да преодоляваш дистанцията с променлив успех… Аз съм от последните… Все преодолявам… Похабих доста години в яд към баща си, че не е бил наоколо, докато съм пораствала. Яд, който се оказа, че даже не е бил мой.
МЪЖЪТ – Аз пък нямам баща. Когато ме питат за баща ми, излизат едновременно четирима
пред очите ми: дядо ми бохемът, дядото играч, истинският ми баща, когото не познавам, и присъстващият втори като мачо и класически патриарх. Аз съм ходеща криза на идентичността. Един изгубен син.
Понякога така ми се иска да се облегна на рамото на сина ми и да му кажа: татко, татко… Веднъж се прибирам вкъщи от някакво пътуване и виждам в средата на хола велосипед, с огромни дисаги отстрани, резервни гуми, разпънати карти, ножчета, посуда, палатка, спален чувал, въжета, а на дивана спи едно дребно японче. Оглеждам се дали не съм сбъркал квартирата. Оказва се, че това е състудент на сина ми, който също учи в Оксфорд и е решил да прекъсне следването си временно, за да се върне в Япония с… колело. На път за Истанбул се отбил у нас да се изкъпе. Той се събужда, усмихва ми се дружески и някак веднага разбира, че имам спешна нужда от супа. Ядем соба с водорасли. Казва, че пътуването с колело за него е най-добрият начин да познае себе си. Преди години баща му бил дежурен по дигите с вода. В техния район всеки мъж дава дежурство край каналите с вода, за да предупреди при цунами за вдигане на нивото – да има време населението да избяга. Една вечер излязъл да нагледа водата и никога повече не се върнал. Бил по чехли, оставил телевизора да работи… ”Удавил се е, но не намерихме тяло. Или ни е изоставил – разказва Йоши. – Има много мъже, които си тръгват така в Япония. Може пък и да го срещна някъде.” Оттогава Йоши обикаля света. На кормилото на колелото си е монтирал камера – с нея разговаря или просто я обръща към това, което вижда. Получавахме до някое време кадри от него – целият в сняг, върти педалите из някакви пакистански планини и крещи към камерата…
ЖЕНАТА – Какво стана с него?
МЪЖЪТ – Не знам. Загубихме връзка. Понякога е по-добре да не намериш никога баща си, защото може да се окаже, че е такъв задник или е толкова безразличен към теб, че по-добре да си го измислиш и да си вярваш на сътворения образ… Когато най-сетне се осмелих да издиря баща си, се оказа, че той изобщо не се интересува от мен. Поговорихме, оставих му всичките си телефони, но той никога не ми се обади. После изведнъж отнякъде се появиха неизвестни досега братя и сестри, негови деца, които ми съобщиха, че баща ми се е разболял и само аз мога да се погрижа за него. Бащата в това време предвидливо умря. На погребението чак успях да науча подробности за живота му. Запознах се с най-близкия му приятел и разбрах колко много сме си приличали във всичко.
ЖЕНАТА – Може да е било по-добре, отколкото да живееш с някакъв инфантилен идиот, който с натрапчивата си, нарцистична любов не ти дава да пораснеш, защото и с доброто, и с лошото, което ти причинява, все те закопчава за себе си…
МЪЖЪТ – По книжките пише, че родителят винаги прави най-доброто, на което е способен, и не е наша работа да го съдим.
ЖЕНАТА – Защо? Да не би да е Бог?
МЪЖЪТ – Защото ти е направил най-големия подарък – дал ти е живот. Само си помисли колко мъже преди него са се раждали, израствали, оцелявали, воювали, градили, за да те има теб. Можеш да му благодариш, да го приемеш и да го оставиш в неговия живот, а ти да си влезеш в твоя.
ЖЕНАТА – Ти направи ли го?
МЪЖЪТ – Опитвам се. Понякога най-добрите ни учители се предрешават в доста неприятни типове. Например вторият ми баща, който също не преливаше от любов към мен, ми каза, че нямам право на мнение в неговата къща, докато ям хляба му. Веднага след училище тръгнах на работа, сложих първата заплата на масата и му казах какво мисля.
ЖЕНАТА – И какво стана?
МЪЖЪТ – Трябваше да си събера багажа. Отдавна ми беше отесняло вече в тази къща.
ЖЕНАТА – Значи брилянтно се е справил човекът да те затика към социалното – нали това е функцията на бащата. Само любов да има зад всичко това, а не егоизъм… Вчера гледах на минералните терми един баща как играе със сина си. Да беше най-много на 6 години. Гмуркат се двамата с очила да разглеждат камъчетата по дъното. Детето скача, вика, пълни шишета и му ги излива на главата, той го търпи и се усмихва, понякога малко грубичко го бута обратно във водата, детето съвсем не се сърди – някак ясно е, че това е игра. Върви една тънка червена нишка. Бащата изважда пясък от дъното и започва енергично да обтрива тялото на детето, което се смее… После той се просва и детето разтрива баща си с топъл пясък, включително и по голата тиква, и зачервени от горещата вода и масажа, се бухват в ледената река…
МЪЖЪТ – Ти играла ли си така с баща си?
ЖЕНАТА – Не помня… Не. Помня как ме хвърли веднъж в една дълбока вода, за да се науча да плувам. Той обича да ме снима. Заживяхме заедно едва като навърших 18. И в началото беше голям екшън, на няколко пъти исках да го убивам. Никак не отговаряше на представите ми за баща. Той е странен, саможив, общува само с животни, книги, филми и планини. Но после се нагодихме някак. Преломът настъпи един ден, когато прозрях, че трябва да го приема такъв, какъвто е, и да нямам никакви очаквания. Плащах си всички разходи в къщата. Бяхме отлични съквартиранти. Ако зачезнех задълго в стаята си след някоя любовна драма, той се появяваше театрално в рамката на вратата: Ницше е казал: «Бъди агресивна – иначе ще те смачкат», и затваря вратата. Той знае много повече за финикийците и римските императори, отколкото за мен. Връщам се отнякъде – не сме се виждали месеци. Срещаме се в кухнята. Казва: «Как ловуват белите мечки? Ето така – и слага огромната си ръка на носа. – И знаеш ли защо? Защото това е единствената черна точка, която може да ги издаде..»
Истории за животни и за герои – това са сюжетите. Веднъж откупи за 10 лева буркан със змия от едни деца, които искаха да я убиват, и я пусна. Храни кучетата и котките в квартала, но не ги прибира, за да са на свобода. Не обича говоренето на битови теми – проблемът бързо се устройва, за да се отвори място за истории. Ако все пак залитна в някакъв опит за споделяне, казва: «Оправяй се!» Ако нещо съм неуверена: Абе, ти си го взела този изпит!… или Абе, я им еби майката!… Най-висшият израз на близост е лекичко пощипване и изразът Стабилка си! А ако посегна да го пипна, се навежда и мига с очи уплашено. Колко яд съм имала към него в мигове на безпомощност, докато той е бил погълнат от своите книги, часовници, боксови круши, пушки, фотоапарати, инструменти, колела и мотори от 50-те…
МЪЖЪТ – Поне си се научила да търсиш сигурност в себе си.
ЖЕНАТА – Видя ли жена, която може да прави всичко сама, знам, че е глътнала баща си. Такива жени могат всичко. Но престават да забелязват мъжете. Да ги търсят.
МЪЖЪТ – Защото са ги глътнали ли?
ЖЕНАТА – Да. А бащите постепенно се превръщат в деца… Ако изобщо са пораствали. Познавам, че баща ми е бил у дома по изчезнали играчки – дървено пеещо мече или камбанките над леглото. Къде се е движел из къщата, когато е идвал да полива цветята – по отворени бурканчета със сладко с лъжичките вътре. Защо да ги мие, като утре пак ще си похапва от тях?! Отмъкнал е и бонзая – да го спасява горкото цвете, как се мъчи в такава малка саксийка… След като толкова дълго ме остави да се справям в живота сама и беше перфектният егоист, същият този човек ми подава ръка, когато най-малко очаквам, а от други хора разбирам, че се гордее с мен, но никога не ми го е казвал…
МЪЖЪТ – Surprise! Нали се грижи за себе си и има интереси. Това е най-хубавият подарък, който може да ти направи. Аз не можах да постигна приживе контакт с моя старец. Но ако толкова си приличаме, остава да се запозная с него…
ЖЕНАТА – Ами да, колкото повече се приемам, толкова повече обичам баща ми. Един мъж, когото познавам повече от 40 години… Особено през последните няколко. Не е Бог, не е Клинт Ийстууд, този човек е моят баща и ако не е, какъвто е, как щях да съм тази, която съм. Даже не ме интересува кой е той. Знам само, че искам да му отделям повече време… Понякога отивам при него и сядам в градината. Той сади наоколо цветя, пържи ми картофи и чувствам как от нас извира Божия благодат.
В този миг на терасата се материализира Буда и извиква:
БУДАТА – Амикоооо!
(Обут е в червени кецове, носи огромни зелени панталони до прасеца, с ниско дъно, закачени с тиранти. Шкембето му надзърта през едно разкопчано копче на ризка на оранжеви раета. На кръглата му бръсната глава свети широка усмивка. Хвърля сламената си шапка на пода и старият плетен стол изохква под тежестта му.)
БУДАТА – Дай една кола и пастичка, имаш ли някаква паста? Ама ми я дай с усмивка… Сега слушайте да ви кажа, слушате ли… Александър Македонски…
0 Коментара