Баща ми обичаше ливанския философ и поет Халил Джубран. Често ми цитираше любимия си откъс от негова поема: „Вашите деца не са ваши деца. Те са синове и дъщери на копнежа на живота да съществува. Те идват чрез вас, но не от вас. И въпреки че са с вас, те не ви принадлежат. Можете да им дадете любовта си, но не и вашите мисли, защото те имат свои собствени.“
Баща ми ме ревнуваше, както всички бащи ревнуват дъщерите си, но и се отнасяше към мен като към дъщеря на копнежа на живота да обича и отвоюва свободата. Затова може би, докато беше жив, любовта бе в центъра на дните ми. След смъртта му тя изчезна.
Ерос сякаш бе пометен от Танатос, който превзе мислите и сънищата ми.
След страшната диагноза на мама Танатос окончателно се настани в моя дом. Надничаше от ъгъла, причакваше ме на балкона. Откривах го нощем в леглото.
Така изминаха години. Страхът от смъртта ме парализира до степен, в която дори обичайните бягства – работата и децата, вече не бяха спасение. И в един момент на нечовешко отчаяние се гмурнах пак в любовта. Вкопчих се в Ерос като удавник с надеждата буреносната страст да прогони Танатос. Така и стана. Смъртта вдигна котва и ме предаде в ръцете на Ерос.
Не след дълго обаче открих, че съжителството с любовта е по- страшно, отколкото с Танатос.
Танатос ми даваше сигурност, а Ерос ме измъчва с капризи и сложни игри.
С Танатос всичко беше някак си по-ясно. Можех да му кажа: „Ела, вземи най- после каквото искаш и моля те, не идвай скоро пак“ Той ми напомняше, че трябва да обичам всеки миг от живота и да се боря за него. Ерос провокира влечението ми към смъртта. Всяко закъсняло позвъняване на любимия е едно мъчително умиране. Страхът е по-силен от преди. Безсънните нощи – по- дълги. Въпросите – по-сложни. Да не изгубя любовта. Да не се изгубя в нея. Да не стана принадлежност без собствени мисли.
Танатос ми обещаваше безсмъртие на душата. Ерос ме плаши с предизвестения край на страстта.
Танатос ми даваше усещането за изпълнен дълг. Ерос ме изпълва с чувство за вина. С угризения, че крада от времето за децата и майка, въпреки че моите деца не са мои деца и съм дошла чрез майка си, но не от нея.
Тогава започнах да сънувам татко. Посланията му към мен са винаги едни и същи: „Обичай Ерос и не се страхувай от Танатос. Те всъщност са едно и също“
Татко беше невероятен човек. Гледаше с ирония на суетата
и вещоманията, казваше, че те са своеобразна гробница на душата.
Нямам спомен някога да е изявявал желание да притежава нещо материално, не го вълнуваха коли, вили, мъжки играчки. Дори не намери за нужно да изкара шофьорски курс, дотолкова купуването на автомобил не влизаше в плановете му. Обичаше конете. Не съм го виждала да докосва кон, но очите му грейваха, когато в телевизионните филми се появеше расов жребец. Лицето му се оживяваше, гърбът се изпъваше и приемаше гордата осанка на ездач.
“Ще си купя един кон – смееше се. – Ще си взема бял кон и ще обикалям квартала“. В последните години изискванията му към живота ставаха все по- скромни.
Прекалено горд бе, за да приема подаръци и отказваше всякакви екстри
отвъд отеснелите рамки на пенсията. При последното стремглаво хвръкване на цените заряза и единствената си страст – цигарите. Това бе невероятно, почти подвиг за заклет пушач, неразделял се с тютюна от казармена възраст. Но след няколко бездимни месеци размисли и реши, че дните му ще минават по-бързо и щастливо, ако пести пари не от „Арда“-та, а от месото, млякото и кафето. Направи баланса и пропуши отново. Почина от рак скоро след 66-ия си рожден ден. Не се страхуваше от смъртта. Малко преди тя да го отнесе, двамата седяхме пред телевизора и в кадър се появи расов жребец. Погледнах го – бях сигурна, че няма да мине без коментар. Той се усмихна смутено и каза: „Дори един кон не успях да си купя“
В сънищата ми днес татко често се явява на кон. Това е неговият сбъднат блян в страната на Танатос. И моето завръщане към Ерос.
0 Коментара