Бедност

За мен „бедност“ е понятие, което се отнася до гладуващи деца без обувки и покрив над главата. Локалната му разновидност се нарича беднотия. Беднотията е принизяващо духа състояние, което прави хората първо тъжни, а после все по-празни, докато станат кухи като стари орехи… само черупка…

Беднотията е най-силна там, където липсват образование, любопитство, мотивация и царят апатия и безсилие. Антидот на беднотията е образованието, после въображението, после силата на волята, високият хоризонт. Само че нещата невинаги се нареждат, дори при благоприятни предпоставки. И невинаги бедният е „виновен“ за ситуацията си. Невинаги е мързелив необразован кон с капаци. Понякога беднотията застига иначе качествените хора в кофти момент. Както ни застига грип през студения сезон, когато имунната система е отслабена и сме предразположени. Понякога е следствие на момент на невнимание или недобре обмислен избор, а понякога – на липса на алтернатива. Предполагам, че има хора, обречени на това да бъдат бедни, които по една или друга причина не са получили достатъчно (най-вече духовен и интелектуален и не толкова финансов) ресурс, за да устроят живота си по начин, достоен за живеене… За останалите, попаднали в тази категория по-скоро по ирония на съдбата, беднотията е в началото и в края на един порочен кръг.

Хроничното безпаричие води до социална изолация. Неусетно ставате жертва на схващането, че беднотията е порок и вие сте „виновни“ за ситуацията си, което ви прави неугледни и кофти компания. Преставате да се виждате с приятелите си,

защото се срамувате, и развивате комплекс за малоценност

Не искате да ви съжаляват и не искате да се подлагате на изпитанието да сравнявате нагледно стандарта си на живот с техния, защото е депресиращо. А вие и без това вече сте достатъчно потиснати. Не им се обаждате. Няма какво да им кажете. Пък и не върви да се оплаквате, защото ги поставяте в неудобното положение те да започнат да се чувстват виновни, че живеят по-добре от вас. Скоро и те престават да ви търсят, защото се чувстват неловко с вас. Разликата в стандарта е прекалено драстична и не може да бъде преодоляна. Не можете да си позволите сметката в заведението, в което те обичат да вечерят, нямате кола и живеете в краен квартал, където наемите са ниски, а таксито до „центъра“, където се случва животът – скъпо. Въпреки че приятелите ви са свежари и готини хора, а вашето образование и интелект ви позволяват да водите интересни разговори и да бъдете привлекателни събеседници, в един момент нещата винаги опират до битовизъм. Кой какъв ЕлСиДи телевизор си купил, кой къде и с кого ще ходи на почивка… Вие се чудите откъде да спестите за пералня, за да не пере жена ви на ръка, а за почивка можете само да мечтаете… Абе, и на тях им е неудобно, и на вас. Отдалечавате се. Те не знаят как да прикрият съжалението си, вие не знаете как да потушите искрицата завист. Това не са добри предпоставки за приятелство. И не ми казвайте, че подобно „приятелство“ така или иначе не е било стойностно.

Идеализмът е за тийнейджърите

В живия живот нещата далеч не са толкова еднозначни. Поставете се на тяхно място. Можете да помогнете веднъж, два, пет пъти. Можете да дадете париназаем и дори да забравите да си ги потърсите обратно. Но когато това не е достатъчно и кризата се задълбочава, в един момент се стига до гореописа­ния порочен кръг. Купоните по разни тавани с китара и бутилка бира, която се предава от ръка на ръка, с една кутия цигари са за студентите, за които бед­ността е романтично понятие. Само че хората рано или късно престават да бъдат студенти, изморяват се и започват да се стремят към удобство. Общ­ността загърбва онези, които изостават. Не може да ги чака.

Социалната изолация води до депресия, чувство за провал и намалява капацитета ни да се вписваме в обществото по на­чин, който би ни помогнал да си стъпим на краката. Не можем да общуваме, значи не можем да убедим никого в това, че прите­жаваме ценни умения и качест­ва. Излъчваме точно обратното – че сме лузъри. Ако пък сме успели да запазим излъчването си на интересни и качествени хора, просто сме възпрепят­ствани да бъдем там, където нещата се случват, защото со­циалният живот изисква да сме подобаващо облечени, обути, да изглеждаме привлекателно. The law of attraction. Депресия­та и чувството за провал ни ка­рат да се съмняваме в себе си, убиват мотивацията ни и потис­кат желанието ни да променим нещо. Губим перспектива, мо­жем да мислим само до следва­щата сметка за ток, а понякога и само за това какво ще сложим на масата утре. Ако имаме деца и те стават свидетели на всичко това, дори да се стремим да им осигурим образование и перс­пектива, в тях се загнездва чув­ство на недоверие към живота и плашеща несигурност. Което с голям процент вероятност ще доведе до възпроизвеждане на ситуацията.

Беднотията води до липса на възможност за избор

Принудени сме да отиграваме ниски топки и да се задоволя­ваме с ниско качество на ниска цена. Ниското качество от своя страна си личи отдалеч и даже нямаме възможност да заблу­дим „противника“, че не сме бедни. И понеже за бедността върлува предразсъдъкът, че напада мързеливите и нискоинтелигентните/необразова­ните, кръгът се затваря. Хората все пак посрещат по дрехите… Беднотията води до несвобода и зависимост. Най-вече от „бла­годетели“. Принципно хората не са алтруисти и способността им за емпатия и състрадание е доста слабо развита. Помо­щта обикновено е натоварена с някакви очаквания към този, който я получава, дори тези очаквания да нямат материал­но, а по-скоро морално изме­рение. Донякъде ставаме „соб­ственост“ на благодетелите си. Донякъде се накърнява право­то ни на мнение и на свободен избор отново. Защото смятаме, че сме им длъжни или защото те смятат така. Май е по-добре да си стоим вкъщи и да не ни помагат…

Беднотията води до стесняване на хоризонта и духовна нищета. Ставаме прекалено тревожни, за да можем пълноценно да подхранваме естествената си любознателност, стремеж към промяна, нуждата си от естети­ка. Не можем да си позволим да се заобикаляме с красота, изку­ството е лукс. Дори да обичаме да четем, сърцето ни се свива, когато влезем в книжарница, затова ги заобикаляме. Няма­ме време, а нямаме и свободна оперативна памет, защото сме заети да работим за сметките и заемите. Ако имаме 20 лв., ще се запишем в библиотека, но дали няма да им намерим по-належащо приложение на тези 20 лв.? И ако спим 5 часа на де­нонощие, дали ще можем и да осмислим извисяващите духа послания на високата литера­тура/изкуство…

Ето това е локалната (разбирай българска) версия на бедността и за съжаление тя е повсеместна. И макар да се корени често в невежество и апатия, това съвсем невинаги е така. Живя­ла съм и съм учила в две чуж­ди държави, завършила съм медицина, владея отлично три чужди езика, никога не съм се скатавала от гражданска отго­ворност, не ми липсва инициативност. Но гореописаният по­рочен кръг не ми е чужд. Случва се да ядем палачинки не защото искаме да се поглезим в неделя сутрин, а защото единственото, което има у дома, са брашно, яйца и мляко. Понякога се тре­вожа да не ми спре кърмата, за­щото не знам дали бихме могли да си позволим адаптираното мляко. Гледам дъщеря си с па­мучни пелени поради изцяло екологични здравословни съ­ображения и убеждения, но истината е, че не бихме могли да си позволим памперсите. Купихме й количка втора ръка, която тя така или иначе не полз­ва, защото предпочита слинга, но се заглеждам по количките на майките в Бизнес парка, за които знам, че струват колкото хубава кола на старо. И поняко­га се потискам от това. Разбира се, това е израз единствено на собствения ми провинциален комплекс (нищо, че не съм от провинцията). И ми става гадно, защото се шокирам от подобни прояви на дребна еснафщина у себе си. Някак си не ми отиват. Започвам да

преосмислям избора си да живея в България,

защото нещата, които умея до­бре, не се ценят и се заплащат зле, което ме поста вя в нелепата ситуация да бъда висококвали­фицирана, високообразована и бедна. С мъжа ми нещата стоят по същия начин. А аз не желая великолепната ни дъщеря да израсне с недоверие в собстве­ните си способности и усещане за базисна несигурност, което ще я осакати морално и духов­но, ще й подреже крилете и ще й сниши тавана… Искам да знае, че елементарните неща са наис­тина елементарни и й се пола­гат по подразбиране, а за оста­налите сама е отговорна. Искам да й осигуря ресурс и възмож­ност да избира, а тя да прави с тях каквото намери за добре. Искам да й спестя битовата затормозеност, от която страдам аз самата, за да може пълно­ценно да се отдаде на себепознание и себеусъвършенстване. Искам да й предложа качество, а не чалга и пластмаса. Искам да й изградя критерии и възмож­ност за сравнение. Искам да се обгражда с красота, защото красотата прави човека благо­роден…

Колкото до мен самата, искам да се развивам и реализирам и материалното е само част от проблема. Вероятно ако съм склонна на компромис, бих могла да си реша проблема от­носително лесно. Засега всеки компромис ми се е струвал не­приемлив обаче. Изводът е, че ако не се промени нещо много скоро, България ни губи нас тримата като „човешки матери­ал“ С приятелите си мога да съм близка и отдалеч – вероятно по-близка, отколкото ако живея в същия град, но не смея да им се обадя, защото съм потисната и нямам възможност да си платя обяда.