Наскоро имах онлайн среща с водещи и редактори от едно българско радио, която започна с представянето на всеки участник. „Аз съм най-възрастната тук“, извинително започна представянето си очарователна радиоводеща. Самокритичният ѝ коментар бе неуместен, тъй като тя не изглеждаше нито по-млада, нито по-възрастна от който и да е от нас. От тази констатация, обаче, стана ясно, че възрастта ѝ заема значително място в съзнанието й. Очевидният ѝ импулс да се извини за „напредналата“ си възраст ме натъжи, защото за пореден път се сблъсках с най-големия, най-несправедливия и безмилостен ейджист, който живее… в собствената ми глава. „Със сигурност аз съм най-възрастната сред тях“, си помислих със самосъжаление.
Люба Късова
Малко неща могат да ни накарат да усетим стареенето си толкова остро, колкото промяната в привлекателната ни външност от млади години. Това, че някой се обръща след теб на улицата е привилегия, която оценяваш едва, когато си я загубила. И тази привилегия много ти липсва. Искаш си я обратно. Искаш я много силно, защото ти е ласкаела егото,
създавала ти и е усещане за власт и,
разбира се, правила е живота ти по-забавен.
Аз всъщност съм късметлийка. Никой от близките ми не ме дискриминира заради повяхващата ми външност и напредваща възраст. Съпругът ми все още ме намира за привлекателна, а синовете ми, които май изобщо не мислят за мен извън контекста на това дали са нахранени, похвалени или порицани, дори не могат да се сетят на колко години съм. От пиедестала на своята привидно вечна младост те не си губят времето с това да разсъждават по безсмислени теми като възрастта.
Всеки път, когато видя по телевизията жена на средна възраст, която изглежда прекрасно, се сравнявам с нея и унивам, а съпругът ми настоява, че тя изглежда превъзходно, защото това ѝ е работа: на нея ѝ плащат за това да се грижи за тялото си. Може би е прав. Думите му ме успокояват. Представям си че, ако положа подобни усилия един ден и аз ще бъда благословена с подобен резултат. Макар и вътрешно да съм наясно, че това няма да се случи, самата мисъл за тази възможност ме радва.
Ейджистът в главата ми е безмилостен.
Обратната му връзка е и честа, и безпощадна. Той непрекъснато следи дали са се отпуснали ръцете ми; дали по лицето ми има нови бръчки; дали косата ми изтънява; дали е увиснала шията ми; дали съм напълняла още в корема, дупето или бузите. Осъдителните му мисли са безмилостни. Познат ли ви е този саморазпит? Всеки път, когато видя някоя знаменитост в социалните мрежи, която си е направила пластична операция, моят ейджист ме пита сприхаво кога ще премахна бръчките по лицето си.
След като посветих цяла глава на ейджизма в доклада „From Outrage to Opportunity“, осъзнах каква системна пропаст отваря стареенето между жените и мъжете. Авторитетът и опитът, които един застаряващ мъж носи, са безценни, но ако притежателят им е една застаряваща жена, стойността им рязко се обезценява. Понякога се опасявам, че остаряването ще се превърне в пречка за писателската ми кариера. Обнадеждава ме Бони Гармус, чийто дебютен роман и бестселър Lessons in Chemistry току-що прочетох. Тя е била над шейсет години, когато го е написала.
Ейджизмът е дълбоко социализиран. Неотдавна актрисата Дженифър Анистън сподели разочарованието си от дразнещия комплимент, който често получава, че
изглежда добре „за годините си“.
Редовно четем, че четиридесетгодишната възраст са новите трийсет, петдесетте са новите четиридесет, шейсетте са новите петдесет. Ние колективно поддържаме многомилиардната индустрия за пластична хирургия и козметични продукти, която процъфтявава, за да ни помага да изглеждаме по-млади.
„Красотата на всяка възраст е красива“, казва Анистън, но ейджистът в главата ми е скептичен. Той бе отгледан от родителите ми и с годините попи съществуващите социални норми, които стигматизират стареенето. Обществото ме научи да прикачвам идентичността си върху външния си вид и да потискам интелекта си, „тъй като мъжете го намират за отблъскващ“. Всички сме чували и поговорката „старост – нерадост“, и афоризма „всичко идва от ЕГН-ето“, които легитимират фобията от остаряването. Баща ми бе усвоил добре тези социални норми и до известна степен се отказа да живее пълноценно, когато стигна до средата на петдесетте си години и след като почина майка ми.
„Твърде стар съм, за да правя това“
е фраза, която той използваше много често за всякакви дейности, които бе изключил за себе си като физически упражнения, използване на смартфон, водене на дневник и много други.
Най-общо има два начина, с които опитваме да се борим със стресирания си ейджист: или се стараем да задържим/да си върнем младостта физически, или пренасочваме идентичността си от външността към вътрешната си природа (а понякога правим и двете). Вие какво сте избрали? Аз засега съм избрала де се фокусирам върху вътрешния ми свят.
По някакъв странен начин съм благодарна на моя ейджист, който в партньорство със страха ми от безсмислената смъртност, ме тласна в криза на средната възраст. Тази криза от своя страна ме принуди да открия по-дълбоките си страсти и да ги освободя от оковите на външния си вид. Затова, когато се натъжа от мисълта, че черупката ми постепенно повяхва, просто започвам да пиша.
Ако разпознавате себе си в написаното тук, искрено ви насърчавам да се запознаете с вашия собствен ейджист. Той е вътре във вас, но не е всичко, което сте вие. След като двамата си поговорите откровено, ви предлагам да се разделите с него и да насочите фокуса си отвъд външния си вид (без да изоставяте физическите упражнения и здравословното хранене, разбира се!).
Англичаните имат една поговорка, която много ми харесва. Тя звучи така: Избирайте битките си (choose your battles). Смисълът ѝ е да ни напомни, че с някои неща просто не можем да се преборим и е по-добре да си пазим енергията за други, с които можем да се справим. Предотвратяването на стареенето е една от битките, която никой от нас не може да спечели. Намирането и изразяването на нашите уникални страсти, споделянето на нашата вътрешна природа с близки, с приятели и с целия свят е в рамките на нашите възможности. И знайте, че дори и все още да не го усещате вътрешно, светът е готов да ви преоткрие и да опознае красивия ви вътрешен свят.
Люба Късова е автор на завладяващи истории, базирани на реални събития и факти. Историите є свързват умело емоции и факти, постигат баланс между сърце и разум. Нейни статии и изследователски материали са публикувани, или цитирани от над 400 медии в над 200 страни по света, сред които са „Гардиън“, „Вашингтон пост“, „Индипендънт“, „Ройтерс“, „Форбс“, „Дойче Веле“, „Блумбърг“, „Гласът на Америка“, бТВ, clubz.bg, dir.bg, offnews.bg и много други. Освен награждаван автор, Люба Късова е изследовател и стратег на аудитории, съосновател на международната консултантска агенция AKAS. Люба е съпруга и майка на две момчета, а семейството є е един малък космос, в който се срещат два континента, три раси и четири националности. Всичко, в което Люба вярва и към което се стреми, може да се обобщи с една дума – човечност. Човечността стопява разделителните линии между хората наложени от тяхната националност, раса, класа, възраст, образование, пол или произход.
0 Коментара