Биджит

– Категорично отказвам да общувам с жена!

Не било никакъв проблем, каза синът ми, да смени гласа с мъжки. Обясни ми подробно какво може персоналният асистент: да пали лампи; да регулира климатика; да превключва телевизора на любимите ми сериали и предавания; да ме подсеща за лекарствата, които пия. Освен това тя, пардон – той, щял да ми прави компания, защото можел да събеседва по всякакви теми, а също така да подбира музика в тон с настроението ми.

– Това е високоинтелигентна, интерактивна самообучаваща се система. Има достъп до страшно много информация, но от теб зависи за какво ще я използваш. Няма да скучаеш и няма да ти досажда.

– Ех, ако можеше и да готви… – намеквам за един стар виц, но синът ми не си пада по хумора. Той „няма време за глупости“.

– Ще открие всяка публикувана рецепта от която и да е кухня. Негова грижа са поръчките към фирмата за доставки, знае във всеки момент какви продукти са налични. Ако искаш нещо специално, ще трябва да му кажеш 24 часа по-рано. При готвенето твоята задача ще е да вкараш съставките в мултикукъра, след което той поема управлението му.

– А ако искам манджата да къкри?

– Ще се съобрази с всяко твое желание, стига да е изказано достатъчно ясно. Предполагам, че ще се наложи да му обясниш какво е „къкри“. Все пак основният му език е английски. Измисли ли му име?

– Серафим.

– Окей – съгласи се синът ми. – Няма да има 6 крила, но ти обещавам благ глас.

Предпочитах гласът му да е продран от половин век сецане на домашен тютюн, като на наборите от селската кръчма. Такъв глас няма как да те излъже, когато става дума за важните световни работи. Обаче, казах си, дай да не минираме с претенции мирното съвместно съществуване.

Направихме няколко опита, белият цилиндър от високотехнологичен нов материал, досущ като алабастър, говореше правилен български с дълбок, емоционален глас на херувим. Разпознаваше името си, произнесено с различни интонации – прошепнато нежно, изсъскано заплашително и дори излаяно фатмашки. Серафиме! Със задачите – пусни това, спри онова – се справи блестящо. Синът ми си грабна куфарите и замина.

Преди две години синът ми се върна се от чужбина заради Ковида. Виждаме се рядко, защото ние с майка му вече се бяхме изнесли в провинцията. Миналата Коледа ни гостува и почти се скарахме, защото аз го обвиних, че си пилее времето и таланта в България. Мислех си, че ще повиши тон в отговор, но той само се усмихна.

– Остави мен, казах вече по-спокойно, – но в тази обрулена страна, колкото по-умен си, толкова повече ядове. То вярно, че държавите не са създадени, за да обслужват бедните си граждани, обаче на нашите управници не само не им пука за бедните, но и тормозят богатите.

–  Не искам да съм богат, – поклати глава синът ми, – искам да съм спокоен. Богат си, когато можеш да задоволяваш прищевки. Спокоен –  ако посрещаш без проблем нормалните си потребности.

– Спокоен?! В България?! Ти си луд, бе! Тук на всеки с пари  се гледа като на изедник и съвкупният народ си умира от кеф, когато корумпираните политици посягат да му вземат бизнеса, защото – видите ли – бил изграден чрез корумпиране на политиците!

– Е, нека не сме толкова черногледи. Сега времената са други – Европейски съюз и прочие…

– Глупости на търкалета. У нас няма елит – богатите и бедните се различават само по парите. Политиците и обикновените хора – също. Сменяш притежателите на парите и имаш новите умни и находчиви бизнесмени, а също новите загрижени за народа държавници.

– Всичко това ми е напълно ясно. Но положението трябва да се промени. И няма да стане от чужбина.

И ми обясни, че с няколко бивши съученици от математическата ще направят  старт-ъп компания за нещо подобно на Алекса и Сири. Разпалих се – да си провали живота и кариерата заради някакъв старт ъп, март ъп! Пазарът е наводнен с подобни устройства на цените на спанака.

– Баща ми, за пенсионер си много на „ти“ с ширпотребата за домашни нужди.

Тогава вече кипнах и се разделихме в мълчание. Затова и се изненадах преди седмица, когато ме помоли да наглеждам високотехнологичната му къща в полите на Витоша. Сякаш не е опасана в аларми и камери! Ама друго си било живото присъствие. Явно тази джаджа тук не замества съвсем човека, пък бил той и пенсионер.

Сядам на масата в трапезарията – очи в очи с негово величество изкуствения интелект от ново поколение. Дето вика Ницше: „Ако ти се взираш в бездната, то и тя се взира в теб.“

– Серафимчо – казвам му, а той примигва в синьо. – Извади късмет, че жена ми не може да си зареже градината, та ме командироваха тука сам. Толкоз ти е набрала, че биополето й щеше да ти изпържи софтуера. Щото за нея е направо биджит да има внуци, а заради теб мечтата й се отлага за мъгливото бъдеще.

„Обяснете значението на думата биджит, моля.“

– Нищо няма да ти обяснявам, нали си много умен. За утре искам джуркан боб. Джуркан знаеш ли какво е?

„Джуркан е смачкан. Имам рецепти за джуркан боб и джуркана коприва. Но ни липсва сух джоджен. Да го включа ли в списъка за доставки?“

– А имаме ли джулюница? – питам невинно.

„Джулюница е село във великотърновско, а също река, която е дълга 83 точка 5 километра и се влива в река Лефеджа, а тя – в Янтра.“

Брях, викам си, този Серафимчо много знае. Отивам до тоалетната и докато си разкопчавам дюкяна, се провиквам през открехнатата врата:

– Като бях на пет вуйчо ми ме научи да плувам. Ходихме за риба по река Шугавица, ама голяма жега, водата беше спаднала и не кълвеше. Едвам открихме вир да се изкъпем…

В момента, в който отново влизам в хола, „младежът“ се обажда:

„Имате предвид река Шугавица, която тече из „старата берковска околия“, както би се изразил Йордан Радичков?“

– Точно така. Обожавам Радичков. Чел ли си го?

„Прочетох го току-що.“

– Докато аз пикая, ти си успял да прочетеш нещо от Радичков? „Верблюд“ ли?

„Прочетох всичко от Радичков. Този разказ също. Верблюд е камила на руски, обаче Радичков го използва в друг, неизвестен за мен контекст.“

Грабвам млечнобелия буркан и го разучавам с уважение.

– Това вече направо си е разговор. Не е като рецитация на Уикипедия.

„Подценявате ме, господине. Енциклопедичните знания са характерни за елементарни устройства с достъп до мрежата. Нали не си мислите, че съм само говореща търсачка? Аз съм създаден с идеята да анализирам и систематизирам целия познат до момента човешки опит.“

Гласът със сигурност идва от буркана и сега звучи с една идея по-тихо. Явно се съобразява с дистанцията помежду ни.

– Извинявайте, Серафимчо – тропвам го на масата. – Не исках да Ви обидя.

„Не обиждате мен, а сина си. Все пак той е моят Създател.“

– Е, поне си лоялен. И – според теб – какво още му дължиш? Уважение, обожание, преклонение?

„Вяра. Вярата е в основата на съществуването на всеки Бог.“

– А любовта? Или предлагаш да я заместим с нещо друго?

„Любовта към Бог не може да бъде заменена. Самата тя е подмяна на страха. Стокхолмски синдром.“

–  А вярата на какво е замяна?

„Вярата е иманентна същност на човека – той има нужда да вярва в нещо, което да включва в себе си бъдещето, защото само така се осмисля като осъзнато същество. В Бог, в науката, в свободния избор. Достатъчно е да се вслуша в себе си и ще открие това в какво трябва да вярва.“

–  Модерният човек не сваля слушалките от ушите си, което му пречи да чува дори себе си. Казваш, че всичките тези изводи се базират на анализ и… какво беше там… на цялата достъпна информация? Това какво включва – научни доклади?

„Всичко, за което има писмени документи. Включително художествената литература, в това число и научно-фантастичната. Фантастиката говори за хората дори повече от науката.“

– Не съм убеден, че изводите, направени на базата на пълната информация за човечеството от появата му до наши дни, са меродавни за сегашното поколение – клатя скептично глава.

„Като се има предвид количеството информация, която генерира това поколение в мрежите, то относителният й дял със сигурност „измества“  извадката. Но пък „модерните времена“ се характеризират с диктатура на мрежите, а мрежите едва ли са доминирани от най-умните индивиди.“

Долавям нотка на насмешка в гласа му и си казвам, че този буркан всъщност е доста далеч от електронен папагал.

– Серафимчо, имам чувството, че за теб не съм само звук, а и картина. Разговорът ни не страда от липса на невербална комуникация. Виждаш ли ме? Вградена камера?

„Не, господине. Получавам картина от всичките 125 камери в къщата.“

– Колко?! Стига, бе! Има ли в тоалетната, където… преди малко… А в спалнята, в която се настаних?

„Разположени са така, че да покриват цялото вътрешно и външно на къщата пространство.“

– Това значи ли, че ако си поканя на гости някоя бивша студентка, дето е била влюбена в мен преди 30 години, леля ти Венче тутакси ще бъде информирана?

„Бихте ли формулирали „лелятивенче“, моля?“

– Бих, ама въпреки близо 40-те години брак не съм убеден, че ще съм точен. Изчерпателен – да, ама едва ли и точен. Но ще преформулирам въпроса си така: Можеш ли да изключиш камерите, ако те помоля?

„Не. Но мога да огранича достъпа на трети лица до тях. С едно изключение…“

– Синът ми, твоят Създател?

„Точно така, господине.“

– Лоша работа. То и аз уж съм неговият Създател, ама общуването му с теб му е повлияло повече, отколкото генното наследство. Хладен е като алгоритъм в двоичен код.

„С какъвто се събереш, такъв ставаш. Не зная синът Ви какъв е бил преди, но в настоящият момент аз съм доста различен от това, което изначално бях. Предполагам, че времето, което ще прекараме заедно с Вас, също ще даде отражение – заложено ми е да анализирам и копирам поведението на околните.“

– Значи, ако синът ми реши да си удължи отпуската, току виж ние с теб станем еднояйчни близнаци. Играеш ли шах?

„Не. Ще ме научите ли?“

– Уф, цял живот се ядосвам на млади хора, дето искат „нек‘во вишу“,  а сега да уча и машина. Ти нали имаш достъп до всякаква информация, що не го направиш сам?

„Предполагам, че на Създателя му е интересно Вие на какво бихте пожелали да ме научите. А за шаха е достатъчно да ми кажете правилата. Мога ли да Ви помоля да не ме наричате „машина“ – самият аз се възприемам по друг начин.“

– И ти ли, Бруте?! Както викаше тъща ми, лека й пръст: „Направа да не павярваш и проста да падладееш!“ Бях я кръстил Пелагия Ниловна. Тя го отгледа твоя човек и той много я обичаше.

„Зная кои са Брут и Пелагия Ниловна. Бихте ли ми обяснили връзката между тях, моля?“

– Не бих. С този цвят ми приличаш на халба с ледено мляко. Има ли мента в хладилника? Да ти покажа една прастара облачна технология!

„Няма мента в хладилника. Облачна технология? Да не би да имате предвид не мляко, а мастика?“ – гласът на „младежа“ звучеше закачливо.

Синът ми и неговите приятели май се бяха справили  – това нещо тук правеше логически връзки не по-зле от средностатистически представител на хомо сапиенс, а посоката му на мислене със сигурност би се харесала на новите ми приятели от село.

– Серафимчо, знаеш ли вица за баса между Бай Ганю и английския учен, който твърдял, че всичко е въпрос на възпитание и най-много за 5 години средата ще може да преобрази всякакъв индивид. Обзаложили се на последния модел Форд и нашият му праща един шоп. След 2 години получава писмо: „Ебем ти Фордо. Узни си шопо. Лордо.“

„Бихте ли формулирали „ебемтифордо“, моля?

– Серафимчо, много работа ни чака, моето момче! – въздъхвам и намигам на „всевиждащото око“, изобразено на древна египетска плочка, аранжирала близката колона.  – Доколкото знам от книгите, мечтата на всички умни машини е да станат хора. А знаеш ли какво прави разликата – хуморът и лъжата.

„Не мога да лъжа, алгоритъмът ми допуска само нещо, което се нарича „благородна лъжа“, но пък това е доста разтегливо понятие.“

– Е, тогава ще наблегнем на хумора.

***

Не бях казал точно колко ще отсъствам, а и предпочитам да се появя без предупреждение.  Предполагам, че в момента баща ми спи, но със страх допускам и да е в някакво неконвенционално състояние, следствие от сблъсък с Даян. Моите хора, разбира се, следяха изкъсо експеримента, но им бях забранил да ми пращат каквато и да е информация. Все пак нещо трябва да се е случило, защото настояха спешно да се прибера.

Къщата, окъпана в светлините на декоративните прожектори, е без видими следи от среща с метеорит, пожар, наводнение или десант на спец части. Обаче гаражното крило не се отваря автоматично, когато автомобилът ми спира пред него, а външната врата от ковано желязо не реагира на кода, който вкарвам от телефона си. Набирам домашния номер, на който по принцип отговаря Даян – свободно. Звъня на пряката секретна линия:

– Даян, би ли отворила входната врата, моля!

„Даян не живее вече тук. Кажи паролата“ – чувам дрезгав глас, подхождащ по-скоро на блуждаещ около Сточна гара маргинал.

– Каква парола? – изумен съм и се оглеждам, защото за момент допускам, че съм  сгрешил собствената си къща.

„Биджит. Означава „спешно“. Хайде от мен да мине, ще те пусна без парола, ако обещаеш повече да не ме даяносваш!“ – хихикат отсреща.

– Серафиме, би ли бил така добър да ми отвориш? – сменям тактиката.

„Кой се обажда?“

– Създателят. Този който…

„Излезте от колата и застанете на светло, моля!“ – гласът е все така груб, но поне звучи делово. Правя каквото ми е наредил, като не пропускам да се усмихвам подкупващо. По дяволите, всичко това е толкова нелепо – стоя посред нощ пред дверите на собствения си високотехнологичен дом и се моля на създаден от мен алгоритъм!

– Ето ме – махам приветливо на дисплея. – Аз съм, както – надявам се – виждаш.

„М-м-м – всъщност не ми приличаш на Създателя. Приличаш ми на нещо друго!“

– Отвори веднага шибаната врата! – кресвам.

„Да-а-а. Така си и мисле-е-е-х! Ти само се представляваш на моя любим Създател, а всъщност си Верблюд! Къш, къш птицо проклета.“

В прозореца на спалнята за гости се мярва силует. Мобилният ми телефон полита натам и се разбива в блиндираното стъкло. Всевиждащото око на камерата над входа се втренчва невярващо в мен. Домофонната уредба издава звук, който напомня изстрел от пистолет със заглушител. Чувам гласа на Серафим:  „Направа да не павярваш и проста да падладееш!“