Битите мъже са смешни

Разбира се, че са. Никой няма да те вземе на сериозно, ако се оплачеш, че си бит от жена. Полицията? Хаха. Приятелите? Абсурд. Чувството, че се превръщаш в брадат виц за съпругата с точилката и свития женчо, е унизително. Белезите са унизителни. Болките по тялото също. Звъниш на 112 и затваряш. Звъниш на близък роднина и затваряш. Истината е, че можеш да говориш само със себе си и разговорът обикновено не върви.

Битите мъже са смешни. Разбира се, че са. Приятелите ти няма да предложат да набият насилниците ти и няма да ти дадат телефона на „Анимус“. Когато съседите се подхилкват зад гърба ти и ти се доплаква, няма да потърсиш психолог, защото той е по-страшен и от боя.
Ако потърсиш утеха в Гугъл, първо ще попаднеш на това:

„Митове и реалност за домашното насилие

МИТ: Съпругите също бият мъжете си.

РЕАЛНОСТ: Да, това се случва, но трябва да се отбележи, че на всеки тормозен съпруг се падат 10 насилвани съпруги. Разликата обаче е в степента на насилието: жените получават далеч по-сериозни физически наранявания от мъжете.“

Ахааа. Ясно. Падат ти се десет насилвани съпруги с по-сериозни наранявания. Като изкривен огледален образ на муджахидинските мечти. „Жените са слаби и не могат да се защитят“ – това е, което чуваш. Все едно ти можеш. Знаеш, че е недопустимо и ти горчи. Осъзнаването на това, че иначе изящните ти ръце, свити в юмрук, могат да нанесат страшни поражения, но не ги използваш, не те изпълва с чувство на сила и надмощие. Юмруците са слабост. Проявеното самобладание обаче ти носи само болка, срам и неизвестно защо чувство за вина, когато разглеждаш белезите си.

Когато се случи за първи път, поводът беше дребен.

Дребна кавга за напълно пренебрежима битова случка. Опитах се да го обърна на шега. Ами… Не се получи. Само наблюдавах как гневът се върти като червена мъгла в очите й. В началото мислех, че със спокойни думи ще го накарам да изчезне. Но не стана така. Час по-късно тя спеше, а аз гледах белезите по рамото и двете си ръце невярващо. И ме беше срам. Срам ме беше дори да отида до аптеката. Срам ме беше, че се е случило.

Срам ме беше, че ме има.

Срам, срам, срам. Така и не заспах. На следващия ден бях третиран като виновник. И на по-следващия. Цяла седмица. Накрая повярвах, че аз съм виновен и се извиних. Това, което чух като промърморено обяснение, беше: „Ти ме предизвика. Просто си го търсеше.“ Уплаших се. Осъзнах, че точно това казват насилниците мъже във филмите. Избутах тази мисъл назад в главата си и започнах да се упражнявам в забравянето й.

Мина време. После пак същото, но придружено от пукнато ребро. Мина още време, което се превърна в още едно ребро. Същото, всъщност.

Продължавах аз да поемам вината

и да я трупам в себе си заедно със срама.

След няколко години всичко приключи, разбира се. Разделих се с тази жена. Разделих се със забравянето. Но все още се будя нощем и изстивам от тези спомени. Никога няма да разбера какво се случи всъщност. И къде съм аз в тези случки. Ще ми остане само споменът за свиването в ембрионална поза, за да намаля щетите.

Ето ме. Това съм аз. Един на десет насилвани съпруги. Смешен съм и се извинявам за това.