Какво чувство поражда напомнянето, че в живота на мъжа до нас е имало друга жена? Имало е друга, която преди нас е била до него, с него. Имало е друга, с която преди нас той е споделял живота си, мислите си, победите си, имало е друга, която преди нас го е утешавала след пораженията и e лекувала раните му… В новите връзки обикновено влизаме необременени, чувстваме се уверени и спокойни. Приемаме, че е имало друга преди нас, но тази другата е победена, тя е онази, чието място сме заели, тя е прокудената надалеч. Повтаряме си тази мантра и се наслаждаваме на щастието си. Но щастието е като лекокрила птица, не се задържа дълго в покой. С времето взаимоотношенията се задълбочават, релацията се променя, райската безметежност се замъглява и постепенно започва да ни обзема безпричинна тревожност, прошумоляват странни въпроси, просветват бликове, неясни призрачни форми се мяркат, докато внезапно в някой най-обикновен ден се уплътнят пред погледа ни и приемат ясно, конкретно назовимо очертание, приемат образа на Бившата жена на нашия Настоящ мъж.
Защо и как образът на тази пренебрегната Друга прерастваот незначителна подробност в миналото до реален значим фактднес? Как така сме допуснали нейното завръщане? Как сме допуснали нейното присъствие наблизо? Откриваме я по оставените от нея следи и разбираме, че тя някак незабелязано се е промъкнала и е
маркирала своя територия
вътре в оградения от нас защитен магичен кръг. Тя незнайно как е проникнала в нашата най-лична територия. Заплахата вече е вътре, там, където вярваме, че можем да браним своите най-ценни притежания – своя мъж, своята връзка, своята любов. Как така е станало, че нашата магия вече не действа? Дали тя, другата, владее по-силна, непозната магия? Доскорошното пренебрежение рязко се променя и преминава в объркване, недоволство, гняв. Защо? Защо изведнъж ставаме така чувствителни към Бившата?
Колкото повече утвърждаваме значимостта на един мъж в живота си, толкова повече
стени започваме да градим около него
И когато сме напълно сигурни, че нашата Велика китайска стена е непробиваема, о, ужас, откриваме пукнатина, откриваме, че Бившата е нахлула, че има много стенобойни машини, с които атакува нашето укрепление: ако е била изоставена – буди чувство за вина, ако е изоставила, поражда копнеж, ако е потънала в отвъдното, се рее като идеализиран образ. Бившата неумолимо изземва нашето пространство, усмихва се от детските албуми, изскача от разказите на приятели, наднича от телефонния указател, напира от съхранени картички и стари видеоклипове, крие се зад забравени или нарочно оставени вещи. Виждаме я навсякъде около нас. Тя е тук. Трайно се е настанила в нашия свят и заплашва да го разруши.
Дали е неизбежна нейната поява? Защо? С какво така ни плаши нейното завръщане? Каква открита рана докосва в нас? Като че ли няма видима причина. Къде да търсим отговорите? Оглеждаме се и виждаме тънка ефирна нишка, която ни повежда назад във времето чак до архетиповата матрица, в която е вграден чипът с информация за предопределеността на женската същност.
Изначално в психичната структура на жената е имплантиран
стремежът да има свой дом,
огнище, в което да разпали свой огън и да привлича и задържа край него скитника мъж. Мисията на жената е да продължи живота, да съхрани топлината в отношенията – топлината, която поражда новия живот. Всяка жена отстоява и брани своя огън от посегателствата на другите жени, на онези жрици, останали без огън в огнището си. Еманципирани или патриархални, доминиращи или подчинени, силни или слаби, всички жени имат нещо общо, дадено им априори – искат или не, тъкмо то предопределя поведението им – онова неясно, но реално и обсебващо нещо, което се нарича инстинкт, женски инстинкт. Когато инстинктивната природа на жената се активира, тя помита всички пречки по пътя си. Осъзнатата личност, Аз-ът се смалява и губи устойчивост пред напора на несъзнаваните импулси. Инстинктивната природа на жената я подтиква
да брани своята територия
Под един покрив може да гори само един огън. Жената сваля цивилизованата си маска, усмивката на Мона Лиза се разкривява и видоизменя в ръмжащата озъбена паст на тигрица, която не допуска друга самка в леговището си. Тук, в това отесняло пространство няма състрадание, емпатия или милост, има само инстинкт за продължение на рода, по-силен от всички еволюционни достижения на човечеството. Инстинктът е нашата скрита половина, потенциалът ни за справяне, онази част от нас, която ни съпътства и бди над оцеляването ни като индивиди и вид. Женският инстинкт не допуска огънят в огнището да бъде загасен. Бившата трябва да бъде прогонена, но как? Оръжията ни са еднакви, целта – една. Нейно предимство е опитът. Наше предимство са нейните грешки А какво ще ни предпази от нашите грешки? Първият тревожен въпрос довява и първия студен полъх – огънят в огнището се олюлява несигурно. Бившата и Настоящата се изправят една срещу друга. Коя е по-силна? Коя ще победи? Бившата е била вече тук.
Познава терена
Страховете ни нарастват. Тя ни наблюдава, с лекота кръжи около нас, плъзга се, разтваря се в сянката ни и все по-категорично се настанява в нашия живот. Нощната тъма размива очертанията й, но с дневната светлина тя отново нахлува – по-реална и заплашителна. Страх е ключовата дума. Колкото повече неувереност и комплекси се активират в нас, толкова повече територията на Бившата се разширява. Нашата вътрешна неустойчивост уголемява силата й. Бившата все повече се превръща в събирателен фокус на тревожността, която ни засмуква, а образът й все повече се материализара, мултиплицира се.
.jpg)
Откриваме Бившата в различни персонификации на страховете ни. Откриваме образа й в бившата съпруга, в бившата приятелка, в майката, в съученичката, в колежката, в обожаван попидол, в копнежи, сънища и мечти. Тя е навсякъде. Нашите страхове ни обграждат, надничат, нападат. В живота ни вече има разделителна линия – има преди и сега, има нейно и наше владение. Няма мост. Няма помирение.
Колкото повече недоволство пренасяме върху Бившата, колкото по-често го гоним от себе си и го отпращаме към нея, толкова повече потенциалът й нараства. А бумерангът се връща обратно към нас, зареден с унищожителната сила на нашата сянка, с нарастването на нашите комплекси и страхове. Така неприетата друга, Бившата, се слива с нашата непозната тъмна страна, със Сянката ни. Кутията на Пандора е в нейните ръце – надвисва заплаха страховете чудовища да се освободят и да ни унищожат. Реалната обективна Бивша дори не подозира с каква огромна значимост сме я натоварили, какво
почетно място сме й отделили
в нашия вътрешен свят.
Всяка наша връзка започва различно и свършва еднакво. Най-често не Бившата е угроза за огъня в огнището ни, а нашата собствена Сянка, която го покрива и угасява.
Какво да правим? Има ли решение и изход? Къде е спасението? Как да си възвърнем вътрешната хармония и ведрост? Как да се избавим от обсебващия призрак на Бившата? Отговорът е едновременно прост и сложен. Прост е, защото спасението е в нас. Сложен е, защото изисква да осъзнаем и приемем нашата сянка. Нужни са усилия да я трансформираме и видоизменим, да се преборим със себе си и страховете си. Изисква сила и решителност, мъдрост и търпение, изисква готовност за поемане по Пътя към себе си, към нашата неосъзната същност. И:
• Когато се научим да пренасочваме недоволството от слабостите на другите към себе си и открием своите подобни на техните слабости, значи сме изминали първата стъпка по пътя.
• Когато се научим да пренасочваме гнева си отвън навътре, от другите към нас, когато разберем какво в нас ни прави агресивни, значи сме изминали втората стъпка по пътя.
• Когато се научим да приемаме и харесваме себе си такива, каквито сме, значи сме изминали третата, най-важна стъпка по пътя.
И така, стъпка след стъпка, се научаваме да разчитаме архетиповата карта на предопределения ни път. Битките продължават, чудовищата ни дебнат, сянката ни следва, изпълнена с коварство и заплаха. Но всяка следваща стъпка ни доближава към нашата вътрешна сила и ограничава негативното влияние на сянката, докато тя постепенно се смали и изгуби мощта си. Така се научаваме да опитомяваме звяра в нас и да го превръщаме в приятел. Битките са част от пътя. Всяка победа е само едно ново начало. След покорения връх следва друг. Пътят примамливо се вие и ни изкушава, като в приказка без край не спира да ни омайва и да ни въвлича в нови приключения, които изпълват с вълшебство живота, правят ни живи.
0 Коментара