Блаженството като една голяма вода

Хубаво е лятото да бъдеш на море,

всичко е наред и купона си тече,

никой никъде никъде не може да ме спре,

да се чувствам добре…

Така пееха Мишо Шамара и Гумените глави още през 1994 година, когато българският рап беше още млад. Понеже те са от Варна и знаят за морето, но на море е хубаво да бъдеш и пролетта и есента, изобщо – по всяко време. Може би само през зимата не е хубаво да бъдеш на море. Но зимата според мен, не е добре да бъдеш никъде или просто самата зима да бъде другаде, където не си ти. Нека си я има, но далече, далече от мен. Защото ние сега сме се събрали да говорим за блаженството.

А блаженството е едно доволство,

пълно щастие, липса на неприятности, съмнения, грижи и лоши вълнения. Блаженството е едно море, а пред него плаж, а на него палма, до палмата бар с хубава музика, чудни коктейли, весели хора, лек бриз, солен аромат, примесен и с крем за слънце, този непобедим коктейл от наслада за носа. Ето го и шезлонга – удобен, мек, а на него вие, с книга в ръка, а книгата е толкова интересна, че не искате да свършва, затова от време на време примижавате на слънцето, над вас минава

летен гларус, в клюна си носи риба, родена без късмет.

(Това последното, разбира се, не е много фактологически вярно, защото гларусите, точно като мен, веднага поглъщат всичко вкусно, до което се докопат).

Да, може да се каже, че и това е част от блаженството. Така описана ситуацията предполага не повече от няколко проблема – кога и как да се обърнем по корем и дали изобщо да го правим. Добре ли е да се печем със слънчеви очила? Мързелът ли е по-голям, или желанието да поплуваме все пак в морето? Ще можем ли да си направим добро селфи и от коя точно ситуация ще се получи чудесно Instagram story, което ще пробуди

нужното количество завист

у работещите далеч от морския бряг?

Ей такива работи. За обяд има риба, хайвер върху препечено хлебче, и може би таратор. А после – лека дрямка, лек коктейл и ето така леко денят отстъпва място на прохладната вечер. Лятна вечер, море, звезди и още нещо. Което може и да не е любов, но много прилича на флирт, авантюра или нещо банално, недостойно за роман. Ето това е хубаво да му се случва на човек край морето –  нещо, което, ако се напише, ще бъде слаба, наивна и направо глупава литература. Но пък каква действителност само!

Но какво да прави човек, ако злата съдба и принудителните обстоятелства са го закотвили там, където котва се не хваща, а именно – далеч от морето. В някой безпътен град, град без особени хоризонти. Такъв човек трябва да бъде силен духом и с богато въображение. Той трябва да се въоръжи и с така глупавото, но

стандартно позитивно мислене,

което всички предписват като аспирин за настинка. И да се огледа, докато чака за други източници на емоции, блаженство и голяма вода. Такова едно нещо може да бъде реката.

Значи, аз от дете, като чуя река и асоциацията ми е свързана с нещастни инциденти. И винаги, ама съвсем винаги съм стояла далеч от реките. Хайде, едно поточе как да е, цамбур-ламбур прескочих го, налееш си планинска водица, попръскаш се за разхлада, браво. Ама цялата пълноводна река, която като една стихия се стрелва в неизвестна посока, влачи камъни, клони, животни и хора, абе не знам. И наистина не знам и как стана така, че един ден моята дружка Мария, като каза хайде с нас на рафтинг и аз казах „да“, и ето ти уговорка. В моя защита и оправдание ще кажа, че просто в първия момент си викам,

лелееее, колко ще е яко това за Инстаграма!

Чак от после се сетих какво ме чака. Но няма връщане назад.
И така рано-зарана една юнска сутрин Мария ме взе и ето ни на път към река Струма. Сбогом, мое куче! Сбогом приятели верни, сбогом животец тъй прекрасен, ако се не върна жива, да знаете, че съм ви обичала силно и страстно! Но, да не драматизираме предварително и даже съвсем излишно. Всичко се оказа с минимален риск, вълнуващо и дори приятно. По пътя – кафета и закуски, песни и раздумки и ето ни на уреченото място около Кресна след около два часа. Посрещат ни хората от каяк клуба – млади и симпатични, със супер тен, който може да се получи само на натурална слънчева светлина. Минахме кратък инструктаж за екипировката – каски, жилетки, и смешни обувки за вода, неопрени, само аз – без неопрен. Е, изгорях малко, но беше добре. Ето ни в джипа, отиваме към реката. Пътеката минава покрай гора, дървета, виждат се планински скали и върхове. Бяха ни пуснали зареждаща музика, нещо като „Притури се планината“ и така му става

леко епично и даже малко гордо на човек.

Вече на самата река съвсем внимателно изслушахме всички инструкции кое как се прави – основно за да не паднем, и как да гребем колкото можем. Греблото се държи така, забива се ето така и се натиска по този и този начин. Командите са напред, назад, спри. На пръв поглед всичко изглежда елементарно, особено ако си на суша. Но вече като си в лодката, а тя в реката, е малко по-притеснително. Но тръгнахме веднъж, нашият капитан, една млада жена, (не знам как се казва отговорникът на лодка в река) седна най-отзад и се започна с командите – потеглихме. Няколко лодки с по шест човека, викове, веселби, смях, закачки. По едно време се

запенва тази ми ти река,

блъска лодката напред-назад, ти трябва да се гънеш в обратната посока, не трябва да се пазиш от вълни и техните удари, напротив – направо с главата напред. Нещо като в живота, но го правиш в река. Разбира се, че адреналинът се покачва, особено на едно бурно място, наречено „пералнята“, където лодката бая се разклащаше. После, на тихите места, спирахме да поплуваме, доколкото може да се плува в тази река. Аз бях изумена как е възможно водата да не е солена! Да, знам, че реките са сладководни, но чак пък толкова! Малко е прекалено сякаш?

И има камъни и клони, брех!

Трудно после се качваш в лодката, другите те дърпат с греблото. Комична гледка за околните. Продължихме така, още няколко бързея имаше, после спряхме на една не много висока скала, от която доброволци скачаха в реката. Аз за такова нещо не се одързостявам. Скачала съм от шест метра мост във вода, но в прозрачно море на Карибите, в Ямайка. Тук, в тази мътна и съмнителна вода, никога.

След около час излязохме, заедно с лодките, и минахме по пътека, за да избегнем един страшен бързей, който, казаха, щял да ни обърне. По пътя хапнахме малко халва за вдигане на кръвната захар и айде обратно в реката. Малко остана до края на всичките 12 километра. Бързо мина времето, може би около два часа и половина. Хареса ми много. Не се обърнахме, не се ударих в камък, не счупих клон. Почувствах се горда и малко поне преодоляла себе си. Но и не се и влюбих в реката, така като не мога да се влюбя и в планината. Харесвам ги, винаги ще ми харесват и винаги ще ходя. Но го няма онова нещо между нас, което прави „дзън“, като се срещнем.

В моето сърце завинаги ще има едно непобедимо море,

със своята солена вода и онзи безкраен хоризонт, окичен с белите платна на лодките. „Ах, каква, ах, каква синева синева“, дето настръхващо пее Васил Найденов. Във всичко това виждам надежда, свобода и обещание за още нещо, а може би и вечност.

След като прибрахме лодките и се разделихме с хората от клуба, настъпи най-веселата част, а именно чудните гозби на крайпътните заведения, почивката след чудесен ден и приятна умора.

В заключение мога да кажа, че всичко в тоз живот е хубаво, щом на човек му се иска пак. А пак ще има. Чуваш ли, Струмо, ти, рекицо, бурна и още малко страшна!
Но сега първо тръпна и тръгвам на изток, към моята единствена Варна –

И напразно замира и бий, 
и в очакване тръпне сърцето.
Бели чайки и бели вълни
вместо поздрав им праща морето.

ИВАН ПЕЙЧЕВ