#Близначки! Или една история от „слонския“ ми живот

Обичам да пътувам. На път неминуемо се случва нещо интересно. Нещо цветно, което става за пост в социалните мрежи. И така, на едно семейно пътуване заведохме децата на лунапарк. Аз, както винаги, започнах да търся място за снимки. Нали знаете – в днешно време нещо, ако не е тагнато във Фейсбук или Инста, все едно не се е случвало. Фиксирах най-цветното, разбира се. В случая – въртележката с розовото слонче. Как да не се снимам с него?! Щрак! Супер! Хайде сега мисли пост.

„Хаштаг Близначки” – кресна едно от моите деца.

Според него това е перфектното описание за снимката, която виждате точно под заглавието. Яка идея. Хареса ми. Беше си право в целта. Смях се. Смяхме се заедно. Моите хора знаят, че умея да се майтапя с недостатъците си, затова съвсем спокойно се шегуват и те с мен. Снимката се превърна в петминутно семейно забавление. След което децата се отдалечиха към атракционите в лунапарка, а аз седнах на една пейка – да си донапиша поста за Инстаграм.

Слончето от въртележката ме развесели, но и ми припомни някои картини от миналото, в които не ми е било до смях. Слава Богу, вече говоря открито за проблема с килограмите в ютюб канала си „Деси, къде си?“ и чувствам свободата да споделям, да разказвам, да се смея над себе си. Говоренето по темата ми действа като отпускаща терапия. Но едно време не беше така.

Връстниците ми често ме сравняваха със слон.

Чувала съм доста груби реплики като: „Тоя слон, ако ме настъпи, ще остана без крак, хахаха!“. Баща ми, вкъщи на масата, когато очевидно съм бутала огромни залци в устата си, ми пееше една песничка, уж на шега: „Слончето тежи, деца, цели 100 килца“. А когато отидох за първи път на море с приятелки (коя от коя по-слабичка), чух компания момчета да се хилят: „Олее, тоя слон ся кат влезе във водата и ще изплиска морето!“.

Предполагам, че ви идва да кажете: „Всеки сам си е виновен за тялото, да не си яла толкова и ти, и всички дебели, дето мрънкате, че ви обиждаме“. Мен ме оставете. Вече трудно ще допусна обида в душата си. Но опитайте, ако имате около себе си дете с излишно тегло, да не го осмивате. Сигурна съм, че не знаете какво причинява такава обида (затова и го правите понякога) или дори шега, по една проста причина –

никога не сте били на негово място.

Предполагам, че нито на вас ви става готино от това, нито пък дебелото дете сваля килограми, благодарение на вашата подигравка. Напротив – в момента, в който преместите погледа си от него, то се скрива някъде и тъпче, тъпче, тъпче от най-вредното, най-пърженото, най-тестеното, най-голямото, с най-големите залци. От онези залци, които едва преглъща, дави се, но бута още в устата. Просто защото не знае какво друго да направи, освен да се самонакаже и утеши чрез някакво моментно удоволствие. То неистово

иска бързо да си даде нещо хубаво,

за да забрави злото от подхвърлената обида. И това трябва да е по-силно от болката в съзнанието, трябва да е по-остро, по-люто. Затова чипсовете и лакомствата, „услужливо” наредени по ниските рафтове в магазините на равнището на погледа на децата, „вършат идеалната работа”. По-соленият вкус на пържения чипс притъпява соленото усещане от осъзнаването, че детето наистина е слон в сравнение с връстниците си. Лютите бирени фъстъци направо убиват лютивината от самосъжалението. Сладката торта го кара да затвори за миг очи, да се НАСЛАДИ – защото не среща никъде другаде насладата.

Нищо не е сладко в живота на дебелото дете –

нито купуването на нови дрехи, които винаги са малки, винаги са тесни; нито е сладка играта в лунапарк, където блъскащите колички може и да не го поберат или люлките са за деца до 12 години (Ама дебелото дете е все още на 10. Е, на 10 е, но на килограми е като за 14. НЕ МОЖЕ! Опитайте нещо друго, обикновено казва чичкото от касата); нито пък е сладка играта с децата, която неизбежно включва обида към най-дебелия, който е и най-бавен в състезанията. А дебелото дете, като всяко дете, иска да му е сладко детството. И толкова е лесно да докопа някоя торта, пък каквото ще да става после.

Сигурно се питате какво можете да направите, освен да ви стане жал, или да изцъкате с език и да си кажете: „Пу-пу, да не достига моето семейство!”. Ето някои идеи, които бих искала някой да беше приложил върху мен преди 20 или 25 години.

Запалете го по някой спорт

Заведете го на нещо забавно и не трудно. Опитайте втори и трети вид спорт, докато нацелите нещо, което му е интересно. Когато бях в шести клас, в училище дойдоха треньори по волейбол. Харесаха ме, защото бях висока. Но не знаеха, че бях и страхлива. Не исках да ходя сама до залата, а нашите не можеха да ме водят. Така приключи всичко. Приоритет в семейството ми бяха ученето и яденето. Затова опитах да тренирам за първи път чак на 25 години. Отидох в една група по народни танци. След това опитах фитнес, тичане, плуване. Все неща, които ми харесват – на мен, но не и на тялото ми.

То не изпитва физическа нужда, изпитва влечение към храната.

Сега, на 39, се боря да му обърна приоритетите. То дърпа към хладилника, аз го водя към планината, където го боли всеки мускул и става. Всяка сутрин водя жестока битка между съзнание и тяло. Общо взето, приучаването към движение е хубаво да стане на един доооста по-ранен етап в живота. Аз го приложих върху моите деца. Точно, както ви  обяснявам – един, втори, трети спорт, докато откриха своето. Сега, един ден да не тренират, казват: „Отивам да тичам, ще се пръсна от енергия”. Общо взето, успяла съм да посея семето на физическата култура.

Не ползвайте храната като награда.

В моето детство на Нова година ни подаряваха по една торба с лакомства. Когато взимах изпит или печелех олимпиада по литература, ме награждаваха с шоколад. Към подаръците за рожден ден винаги имаше добавени сладкиши. На празници нашите често казваха, че една роза струва колкото един шоколад.

По-добре да си хапнем, а не да даваме за нещо, което само мирише хубаво. И до днес, винаги, винаги когато купувам цветя, наум пресмятам колко шоколадът е букетът. Покажете на хлапето, че храненето на окото е също толкова важно, колкото храненето на коремчето. Има време и поводи за шоколад, има и за цвете. Не е нужно едното да има превес над другото.

Не се успокоявайте, че излишните килограми са ген.

Може генетично да сме по-високи, по-едри, но не и по-дебели. И това с едрия кокал минава до петия излишен килограм. След това започва затлъстяването. Самозалъгването не помага на никого.

Аз цял живот се „успокоявах”, че дядо ми беше дебел. Ама баба ми беше слаба.

А сега де?! Има възрастни хора, които качват прекомерно тегло заради проблеми с хормони, вземане на определени лекарства. Но децата се раждат здрави. Ние сме тези, които ги „напомпват”. Ние им купуваме храната, ние смятаме, че на рожден ден почерпката трябва да е пица или панирани пилешки хапки (в които няма нищо пилешко), ние се страхуваме да ги пускаме да ходят сами до залата или да карат колело навън, ние често нямаме време да проявим постоянство да ги водим редовно на забавления, свързани с физическо натоварване. И през цялото време се оправдаваме, че такъв му е генът на детенцето – то какво да направи?!

Не превръщайте във фикс идея мисията ви да отслабне детето.

Ако го държите на салати, то ще се крие и ще яде. Аз така правех. Правя го и до днес. В наше време най-достъпното нещо е храната. И то вредната храна. Евтина е, има я на всеки ъгъл и е вкусна. Разходете се в центъра на София или в града, в който живеете, и пребройте колко места има за продажба на вафли и чипсове и колко за плодове и фрешове. И колко струват едните и колко другите. Признавам си, че е трудно, но балансът трябва да се търси постоянно. Ясно е, че за да се храни изцяло здравословно едно дете, трябва да живее в някое планинско село, където най-близкият магазин е на километри. Смятам, че

не е нужно и да се фанатизира биохраненето.

Не си представям как в училище всички ядат банички, а моите деца казват: „Ние предпочитаме ябълка”. Затова положението, общо взето, е да се намалят вредностите колкото е възможно. На първо място, не дръжте вкъщи много и вредна храна. Така поне ще знаете, че дори да яде навън кофти неща, вечерята ще балансира. И търсете заместители. Това поне не е трудно – вече е пълно с алтернативи на чипсовете, белия хляб и тестените закуски. И не ми казвайте, че са скъпи и затова не ги взимате. Една вафла от лимец с лешников крем струва 0,89 лв., чипс от печен ориз струва 1,29 лв., пакет овесени ядки струва 1,40 лв. Вече има възможности – трябва малко занимавка. За добро е. Обещавам ви!

Намерете си помощник.

Ако детето ви не иска да говори с вас по темата (често родителят е враг, с когото децата не искат да обсъждат проблемите си), помолете някого да ви помогне. Поне при мен щеше да сработи. Баба, дядо, леля, треньор, приятел, ментор, дори приятел на детето. Не страдайте, че вие не сте „спасителят” на детето си. Не превръщайте в драма положението му. То го усеща. И отива да се спасява, както то си знае в неговата неопитност. Нали си спомняте – в насладата от храната.

Сигурна съм, че има още и още идеи, които могат да се приложат. Със сигурност НЕ работят подигравките, укорите и обидите. Честна дума! Всяко позитивно отношение, всеки заместител на кофти храната, всяко забавление в планината, парка, морето, полето, вместо на масата, водят до намаляване на вероятността малкото човече един ден да се превърне в голям (буквално) възрастен и да пише в Инстаграм #Близначки на снимка до слонче.