Често съм си мислела, че ако вярата беше това, което църквата и религиите предлагат, щях да съм първа в редиците на атеистите. Никога не съм имала вътрешен конфликт по темата „има или няма Бог“. И именно по тази причина, като млада имах проблем както с атеистите, така и с официалните вярващи. Нито едното, нито другото се връзваха с моето усещане за нещата. А когато си дете, не е и възможно да го формулираш.
Спомням си, че в първи клас за домашно трябваше да си подготвим поговорки, които да кажем в час. Изчетох цялата книжка с поговорките, събирани от Петко Славейков. Много ми хареса една илюстрация как Господ седи на небето, а отдолу овчар със стадото си чака овцете сами да влязат в кошарата. Изправих се гордо в клас, уверена, че ще кажа най-хубавата и изстрелях: „Бог помага, ала в кошара не вкарва”. Учителката се смрази, след което вледени и мен. Обясни на първолаците, че космонавтите били отишли в небето и станало ясно, че няма Бог. Спомням си, че си помислих: „космонавтите пък какво общо имат”, но бях толкова обидена и унизена, че се
разплаках и само тихичко си хлипах: „има, има”…
Неподготвена за това, че толкова драматично приех отричането на Бог, учителката беше говорила с родителите ми – питала ги дали сме от религиозно семейство и дали те са ми казвали нещо по темата. Те бяха отрекли. После ми обясниха, че има хора, които вярват в Бог, но те постоянно ходят в църкви и не успяват в живота, защото в църквите им объркват главите, правят ги мекушави, без амбиции, неспособни да живеят истинския живот и им взимат всичките пари и къщите, разделят ги и от семействата. Тогава ги бях попитала: „Като комунистите ли?”. Вече знаех, че в моето семейство комунистите са правили такива лоши неща, ама още не можех да възприема, че и Бог е някакъв комунист. Няма начин да е – мислех си онази нощ – нали именно
комунистите са го търсили в небето с космонавтите
и не са го открили. Не е той. Няма начин да е комунист. Нещо са се объркали всички.
Леля ми ходеше в адвентиска църква, за което аз нищичко не знаех, защото за мен тя беше просто усмихнатата леля, която винаги идваше у дома с много подаръци и през останалото време се грижеше за деца, изоставени от родителите си в така наречените в соц. времена „Дом майка и дете“. Имаше реномето на по-глуповата сред братята и сестрите и единствената без семейство. Раздаваше се и някак не беше модел за подражание.
Но след историята с космонавтите, я попитах дали Бог е като комунистите. Тя малко се изненада и ми каза, че „Бог е любов“ и винаги когато обичаш, това е Бог, който обича чрез теб. А после ми пошушна: но това не го казвай на никого, защото комунистите, а и много други хора не обичат да се говори за това. И ще си имаш много проблеми. Чуваш ли? Пази го в пълна тайна. Обещах й.
И си спазвах обещанието години наред. Особено когато приятели, роднини, любовници, колеги… започваха да се притесняват дали не съм попаднала в някоя секта, заради интереса ми към езотериката и по-откровено ориентираните към Бог философи – все неща, които не могат да се прикрият току-така, ако човек си пообщува с мен известно време.
Имах проблем не само с атеистите, но и с ортодоксалната вяра. Хората, които държаха на нея, бяха откровено скучни. Едни такива сериозни, замислени, прекалено смирени, некрасиво облечени. Според строгите им правила направо
беше анатема да харесваш две момчета едновременно,
да не говорим за гаджето на ближната си… Много тъпо. Да съм „порочна“, да флиртувам, да се смея, да пуша и да пия в разнообразни компании до сутринта ме караше да чувствам толкова много любов у себе си, че наистина не разбирах, как може едновременно да обичаш и да си „неверник“ – пълен оксиморон. Разбира се, по това време вече бях наясно, че това моето е по-скоро „езотерика“ и никога не проявих особен интерес към Библията. Ползвала съм я единствено заради прословутото послание на апостол Павел към коринтяните. Впрочем, от него въобще не личи да има нещо лошо в това да обичаш с по-голям обхват, много по-важно е да не „безобразничиш“ в името на любовта. То ми беше напълно достатъчно, за да се успокоя, че всичко си ми е наред. И да се впусна по-спокойно в онова, което би могло да се нарече „живия живот“.
Все още по някакъв начин пазя Бог в тайна.
В смисъл, че не натрапвам никому много конкретния начин, по който разбирам кога съм повече или по-малко свързана. Случвало ми се е да се отдръпвам от тези, които не споделят моето богоусещане и не могат да свържат бохемските ми години с осъзнаването на божествеността у всички нас. Но определено съм от щастливците, на които не им трябваха нито църкви, нито курсове по личностно развитие, нито медитации, за да чувствам тази Free Love (по Depeche Mode): “Аз съм тук единствено, за да ви донеса свободна любов“. И когато съм го изпитвала, съм се чувствала буквално „божествено“. Да, страдала съм от любов, копняла съм, не съм искала да „пускам на свобода“ онези, които обичам, и въпреки това не ходех в църква, ходех си в моите храмове в бара, където винаги имаше съмишленици – истински сектанти на копнежа „да се обичаме на всяка цена“ … В тези опушени съвсем не от тамян барове съм осъмвала в интересни разговори, смяла съм се, повтаряла съм до безкрай на нечии услужливи уши каква ми е болката, изслушвала съм тяхната, прегръщали сме се от благодарност и сме се чувствали една идея по-обичани. В тези моменти не съм забравяла, нито съм се отдалечавала от усещането си за Бог. Имах си дори една техника, с която набързо проверявах,
дали светлината си е в сърцето и ако не –
излизах за малко на чист въздух, за да я внеса. Една такава нощ, все пак не издържах и казах на приятел: знаеш ли, мисля, че е невъзможно да обичаш някого, ако не обичаш Бога в него. Няма да забравя какво се случи тогава. Той ме погледна особено и ме помоли да излезем навън. Притесних се, че пак ще трябва да се обяснявам, ядосах се, че си издъних тайната, но го последвах. Валече сняг. На едри парцали. Застанахме тихо един до друг. Мълчаливо гледахме снежинките. Тогава той каза:
„Съвършено е. Искам да те прегърна. Благодаря ти.“
И седяхме така, прегърнати, гледахме снежинките. После ядохме шкембе-чорба. И заедно сваляхме момиче от съседната маса, защото решихме, че гаджето й въобще не й отива. Красотата й ни задължаваше да я спасим от този тъп грозник, който с корпоративния си костюм и сериозна физиономия режеше с нож и вилица някакви кюфтета и не виждаше в нея богинята. Ако човек ни беше гледал отстрани какви сме „простаци“, никога нямаше да му хрумне, че само преди минути сме се слели в едно с Бог.
Имам обаче един друг приятел, който е образец за атеист – интелектуалец. Неговият най-голям проблем не е самият Бог, а най-вече християнството и особено Христос. Има си някаква своя убеденост, че християнството е унищожило културата и аз съм си наложила вето да обсъждам тези теми с него, само мир да има. Но много се забавлявам
да му гледам сеира как душата му си го тегли да приеме енергията
на онова, което се нарича „божественост“.
Наскоро бяхме на вечеря с общи приятели. Стигна се и до темата за секса. Отплеснахме се в разговори за мъжката и женската енергия и може ли да пренебрегнеш даденостите и да опознаеш сексуалните изживявания на пола, към който не принадлежиш. Една от жените ни обвини, че въобще имаме модели с репликата: „Не робувам на никакви модели. И освен че отричам моделите, аз отричам и моделите за тяхното отричане“. Ето тук, при това сложно умозаключение, в разговора се намеси Бог.
Атеистът: Ти твърдиш, че си християнка, там също има модели.
Тя: Тези модели са прости и на мен ми е лесно да ги спазвам. Християнството прави живота ми лесен. Имам страх от Бога, спазвам десетте Божи заповеди. Християнството е най-цивилизованата религия, която сме имали. Има най-умиротворено отношение…
Нямаше шанс да си довърши изречението, защото ето това е, което настъпи по мазола моя любим приятел.
Атеистът: Умиротворено? Нали не говориш за тези 10 Божи заповеди, които са всъщност съкратени от Шумерските, които са 220, а още преди това в Акак – един град по-надолу по поречието на Шумер, където е имало много развита цивилизация, са 15…, мога да се върна и още по-назад и там е имало едни други цивилизации, които също са имали своите Божи заповеди. От Полинезия до индианците навахо нещата са едни и същи и засягат съществуването ни. Просто там този Бог не се казва Саваот и Христос не е негов син.
Тя: Това е една формалност.
Атеистът: Една формалност, заради която са убити толкова хора, заради която са унищожени толкова култури? Искаме комунистите да се извинят за концлагерите, а християните кога ще се извинят за инквизицията, за това, че гориха на клади, затова, че стопираха развитието на науката?
Тя: Не, не искам никой да ми се извинява. В своите убеждения по-скоро съм дзен – будист. Не искам никой да ми се извинява и не искам никой на никого да се извинява. Просто да дойде следващият етап от развитието на човечеството и това е.
Атеистът: Това е добро спасение. И го разбирам. Но не го приемам, защото съм търсещ човек и дзен – будизмът за мен е същият бул-шит както християнството. Ние сме една топлийчица, в една безкрайна Вселена и нашата Вселена е една топлийчица на една по-голяма Вселена, само че в тази топлийчица има Марсел Пруст и това е нашата наука.
Тя: Оооо, Марсел Пруст! Това ме прави щастлива. Миг на щастие, абсолютно и съвършено. Но това не е наука. Мигът на щастие не е наука. Не свързвам християнството с църквата и Марсел Пруст. Просто за разлика от теб не го отричам, а му давам известен кредит. В живота си изпадам в ситуации, в които се питам кое е правилно и кое – не. И искам да постъпвам правилно. И когато съм в такива ситуации, се надявам на християнството.
Атеистът: Защо на християнството, нямаш ли свой морал?
Тя: Имам някакъв, но понякога е ужасно трудно да разбереш кое е правилното.
Атеистът: Винаги е правилно да не предадеш човека.
Тя: Кой човек? Има различни хора и различни ситуации. Какво значи да предадеш някого?
Атеистът: Аз не мога да предам никого. Защото всеки един си го представям като сексуален обект.
Тя: Много е проста твоята философия… но не всички са особено секси. Напълно те разбирам и даже ти завиждам. Но не мога да имам твоите способности. Знаеш ли, ти си много по-свободен.
Атеистът: Не е това. Ти мислиш точно като мен. И би трябвало да се съгласиш, че хората са прекрасни. Няма човек, който да не е прекрасен. Ние бихме могли да сме всеки един човек. Аз не знам как живеете в мир със себе си, ако не вярвате, че всички са прекрасни.
Тя: Ти си един… Буда
В този момент се намесих, за да не бъде нарушено красивото и крехко равновесие, по което моят приятел върви уверено към своето разгръщане за любовта: Това трябва да се държи в тайна от него. Той непрекъснато има и Христово съзнание и Буда съзнание, и други способности, в които не вярва, но това постоянно трябва да се крие от самия него, за да може да продължава така хубаво да си се развива. Достигнал е това, което много религиозни хора се опитват да достигнат. И най-хубавото е, че за него това е най-нормалното нещо. На него абсолютно не му е нужна вяра. Само ще го обърка.
Атеистът: Не мисля, че си права за моите способности и съзнание, но съм съгласен, че всичко ни е наред, защото сме абсолютно прекрасни.
Този разговор е всичко, което мога да ви разкажа за тоталната относителност на понятията „вяра“ и „атеизъм“. Само за Бог всички са прекрасни. Очевидно Той е секси атеист.
0 Коментара