Богинята Фортуна

„Ако не осъзнаваме какво се случва вътре в нас, то отвън ни се струва, че това е съдба.“ К.Г.Юнг

Знаете ли, че Съдбата е сляпа? В римската митология името й е Фортуна, в древногръцката митология е Тюхе. И двете са с превързани очи, които символизират, че няма невъзможни неща пред Съдбата и ще ни намери, където и да сме, за да ни обсипе с дарове от рога на изобилието или да завърти колелото на късмета и да ни остави провалени и разорени. За древните Съдбата била върховната сила, поддържаща световния ред и подреждаща хаоса.

Дори боговете в митовете и легендите имат своята орис, а на нас ни остава да приемем отреденото от нея, дори да не можем да разберем какво ни се случва в момента на нейното решение. Мойрите, трите богини-сестри на Съдбата, дърпат нишката на живота – най-младата преде нишката му, втората я изтегля, превежда и разстила през всички превратности, а третата сестра отрязва нишката на живота, когато човек трябва да умре, задавайки смисъла му.

Харесвам тази легенда и тези дни, докато обмислях този текст, се връщах  към себе си, във времето, когато бях на 15 години и мой сън се повтаряше. Когато започнах да се подготвям за терапевт, в личната ми анализа се държах за неговата нишка през следващите 15 г. Вървенето по пътя на психоанализата до превръщането в терапевт е свързано с личното преподреждане, минаването през

дълбок и понякога мъчителен процес,

за да можеш после да се окажеш от другата страна с ясното съзнание, че знаеш какво е. През този сън в годините разплетох и сглобих себе си наново и през собствената ми история видях сянката си. Признах собствените си загуби и стигнах до страха от смъртта, който открито задава въпроси са смисъла на живеенето, защото краят е свързан с изводи за смисъла и смирението.

Сънят ми разказваше как срещам една странна, възрастна и непозната жена, която ме плаши с думите за края на света, който вижда. Преди година в кабинета ми влезе една възрастна жена. Беше облечена със стил, с прическа, стоеше на ръба на стола и на живота си и пожела да я придружа в осмисляне на случилото й се.

Искам да разбера къде сбърках?

Чувствам се много нещастна и тъжна заради всичко, което съм сторила.

През изборите, които правим, се усеща душата. И няма правилно решение, а само взето решение, след което си носим последствията и отговорността си.

Днес е сряда. Всяка сряда се срещам с нея – най-възрастната ми пациентка, която приемам. На 85 г., с бистър ум, лекар по професия, но с всеки изминал ден зрението й намалява прогресивно заради глаукомата, с която живее. Вече почти не вижда и е в света на гласовете и сенките.

В края на живота си съм и си мисля, че е нямал смисъл.

Знам какво следва и как ще се развие болестта ми, но ми е по-мъчно за това как съм живяла. Човекът, когото обичах, не го е почувствал. Децата ми имат своя свят. Искам да разбера своите грешки. Сега, когато не виждам, целият ми живот минава на лента, тече пред очите ми непрестанно – като на екран.

Опитът ни да осмислим живота си е опит да останем в него. Да превърнем случващото се в история е единственият начин да бъдем герои на собствения си живот. Мисля това и изричам думите си:

– Какво виждате, когато не виждате?

– Ако отнякъде започва животът ми, то може би началото ми е при срещата на майка ми и баща ми в ресторант „Старият бряст“…

Слушам история за срещата на мъж и жена

и си мисля как се появяваме още в желанието на родителите си за нас. Животът ни започва с първичната сцена, на която ни няма, но на която присъства Желанието. Всичко е игра на желания и липси, а после опит за смисъл, който да нарисува кръга на живеенето. Кръг, в който като в мандала ние сме винаги в центъра. Тази жена, с която говоря сега, описва осезаемо точно този процес. В юнгианството, терапията, в която е моят професионален опит и призмата, през която виждам срещите си с моите пациенти, има нещо, което е централно и това е, че след важността на

психосексуалното развитие и играта на съзнанието

с несъзнаваното, която Фройд извежда, Юнг продължава и развива в едни по-сложни конструкти. В нея основно се разсъждава за процеса на индивидуация – процеса на ставане на себе си, това оцелостяване, да разберем кои сме и какво е това вътре в нас, което искаме да споделим и оставим. Индивидуацията е личен път, започва от средата на живота и задава въпроса за смисъла. Този смисъл е бременен и с колективната история, и с колективното съзнавано и несъзнавано на тези преди нас. Тази жена и всички ние като жени и мъже сме малките матрьошки в корема на много други, носим моделите поколенията и гена на тези преди нас.

Като лекар започнах да се занимавам

и пиша статии за генетиката, за която не се говореше много по онова време.

В мислите ми това изречение ме води към мисълта за всички жени преди нея, които тя носи и отиграва, за семейните тайни във всяка една човешка история и това как пробиват в животите на децата, на нея като дете, на децата й като нейни деца и наследници.

– Родителите ми бяха прекрасни и изключително скромни хора, чувам да казва тя. – Баща ми беше финансист, майка ми учителка по математика. Тя беше леко хладна и много заета… не помня да ме е прегръщала, баща ми чувствах сякаш по-близък до мен. Кръстена съм на бабата на баща ми. Тя беше

много дейна, но с проблеми със сърцето…

– Дейна като вас, но и със сърдечно страдание, което е носила, повтарям ехото, което отеква в мен.

Тук идва нейната женска въздишка и изненадващото й прозрение:

Да, мисля, че все повече знам защо ослепях.

Твърде дълго си затварях очите за личния си живот и бягах в работа, търпях, стисках си очите за лошото отношение и несправедливостите, компенсирах с кариерата си и постиженията в нея. Исках да имам семейство и децата ми да имат баща, докато всичко не се разпадна. Разведох се на четиридесет и няколко години и не можах да продължа с друг човек.

Разказва ми детайлно ситуациите, които са я наранили, за да се освободи от тежестта им, но понякога те оживяват като картини пред очите й и това я разплаква. Тази възрастна жена задава въпроси за остаряването, за слепите петна и не само нейните, но и моите моменти, за които си затварям очите.

Избирам честността,

за да мога да я придружа в това пътуване . Въпросът за края и нашата крайност остава и се повтаря през разказа за различни хора и събития. Мога ли да бъда смела и будна за това?

Срещаме се и огромната ни разлика е между моите 45 и нейните 85. Питам се и откривам, че вътре в себе си тя иска да се чуе и види не само с мен, но със себе си на възрастта, на която съм аз. Там някъде нещо се е случило и тя иска да поговори с четиресет и няколко годишното си Аз през мен и да се смили над себе си, защото някога не го е направила. Всеки път, когато на някой му е трудно, терапията дава тази

възможност да се върне в детството,

да направи връзка  с една фигуративно нова родителска фигура, която да му помогне да стане себе си – простете ми за семплото поднасяне на тази сложна идея – но това е идеята на аналитичната психология и терапия – изповедта, наратива на историята и непредубедения свидетел, който няма да те съди, а пред който ще можеш да се събереш, също както здравото дете се научава да играе в присъствието и под погледа на майката. И така, от една страна, имаме Ранното детство, което е толкова важно, защото за някои пациенти отделянето от майката е било травматично. В

терапията през връзката с другия – човекът,

който идва и носи някакъв проблем винаги проиграва базовите си минали отношения със значимите за него фигури. Прожектира ги върху терапевта несъзнателно и тук е важна способността на терапевта да успее да му покаже как функционира и пренася някакви неща от миналото в настоящето или просто да бъде в фигурата, която този човек не е имал, да му даде една добавъчна реалност, в която да мисли за случилото се.

Никога, когато започваме разговора си като аналитици и юнгиански терапевти ние нямаме предварително намислени въпроси или схеми, в които да вкараме човек, за да се излекува или намери отговор на въпроса си. Дълбинната терапия е в дуалността на близостта и дистанцията на една

деликатна намеса – без намеса.

Инструментът е личността на терапевта, която преживява случващото се и когато болката на моите пациенти се свързва с моята собствена болка, тогава да пазя рамката на сесията се оказва важно. Работата е трудна и почти умозрителна, защото не е това училищно учене: да раздаваш задачи и да се чувстваш овластен. Другото, в което вярвам, е, че нужното за промяната ще го предостави Self -a/разбиран като невидим, регулиращ принцип на психиката и център на личността.

Понякога искам просто да умра,

за да не тежа на никого и се питам дали да не го направя – аз знам как да го направя, все пак съм лекар.

Чутото ме стряска и ме кара да се чувствам безсилна. Усещам как тя остарява горчиво. Животът й ми се струва плътен и интересен, но сякаш това отцепено усещане, че тя е ценна и интересна идва в мен, а тя ми говори за полюса, на който се намира, говори с хладен тон. Опитвам да преведа усещанията и това, което казвам, е:

Сякаш се питате как да живеете с това,

което ви се случва, а съвсем не как да умрете?

Не съм готова да я загубя, макар че тази жена е на 85 години и има пълното право да си тръгне от мен; от живота; от всичко, което не вижда.

– Колкото време ви остава, искате да го изживеете и да си отидете достойно, но може би събирайки парчетата от живота си имате чувството, че и аз като децата ви не разбирам безсилието ви и сега, когато казвате това, усещам

как мога да го изпитам.

Тя има чувството, че не се е справила с някои важни неща в живота си и сега е сама. За да я разбера, не е достатъчно да го чуя, но и да го преживея през усещането, че може да не се справя като терапевт и да я загубя. Тя флиртува със смъртта – протяга ръка към пропастта и опипва в тъмното какво има там, но и аз съм тук. Изследвам как и какво си представя после и напомням, че имаме договор докато работим да не посяга на живота си.

Усмихва се и казва:

– Разбира се, няма да го направя, просто понякога го мисля, защото ми е тежко.

– Толкова тежко, че да трябва и други да изпитат тази тежест

Не може да се обясни магията на терапевтичния процес, с всички негови вълнения от двете страни – това е преживяване, което е лично, но и колективно, защото се случва и на двамата едновременно и ги променя.

Един от първите ми спомени са бомбардировките

над София. Живеехме в центъра на улица „Любен Каравелов“, предния ден играехме с децата навън. След първата бомбардировка, преди да избягаме пеша от София в покрайнините, се оказа, че едно от децата, с които играех, беше починало в руините. Беше ужасен шок. Усещането за края на света витаеше. Помня мазето, в което се криехме, и звука на бомбите.

Там, в миналото всичко е такова, каквото се е случило. За да се преработят трудните моменти, неслучилите се срещи и любови или загуби, трябва да развием способността да успеем да гледаме на тях като нещо, което имаме, а не на нещо, което ни притежава. Винаги имаме да открием смисъла на случващото се, за да станем част от цялото. Важно е да се почувстваш разбран, за да стане нещо от живота възможно или да разбереш, че е невъзможно.

Сънувах сън изведнъж, казва тя.

Спях си в леглото и чух някаква жена да говори на език, който не разбирах. Събудих се. Видях, че е чужденка. С рязко движение с ръка тя даде знак, че трябва да се става и аз скочих като войник. Събудих се и се оказа, че е 4,30 сутринта.

Разговорът за съня разтваря личните коридори на това как моята възрастна пациентка години наред е ставала в този час, за да пише трудовете. Това е най-тихото време на денонощието, в което човек може да твори. Събирам асоциациите й, тези на жена на 40+,

която иска да бъде разбрана.

Това я кара да се събуди, а може би се събужда в моя образ, на начина, по който ме е видяла; на някаква частица от нея, загубена тогава; парче или детайл, който иска да бъде чут и видян. Чувам нейния сън и се сещам за моя преди години, който ви разказах. Всъщност кой кого сънува? Терапията трябва да свърже тук и там; това тук със случилото се някога, така че пациентът да придобие това свързване и да намери нишките, които е пропуснал.

В този момент животът ми е един провал.

Сякаш Съдбата е била против мен, чувам думите на възрастната дама.

Затварям очи, за да си представя мрака, в който го изрича, за да усетя как се чувства. Разбирам ужаса й и трябва да го призная. Стоим заедно с него.

В този момент животът ми е един провал,

който трябва да бъде изговорен.

Но може би не целият ви живот,

казвам аз – може би само този момент изглежда такъв, но не целият живот…

После спираме и в мен изплува богинята Фортуна, изобразена със завързани очи. Струва ми се, че невъзможността да прогледнеш сякаш олицетворява избора на Съдбата, нейното влияние, отвъд силата на самия човек и дори на самата богинята, защото и тя е сляпа. Тя не вижда на кого разпределя ползите от рога на изобилието и на кого колелото на късмета отрежда тъга. Нишката на пътя може да следваме като герои, но извървяването му е и в приемане на своите лимити и приемствености, без да се загубим във

величието или в провала.

Оставаме в мрака и тишината, в които започват да изплуват образи от спомени в романа на живота, който пишем заедно. Провалът е в това, че тя не намира хубавите си спомени и всичко изглежда като края на света, а може би е и краят и тя е много изплашена – изправена като войник пред това голямо нищо, което усеща. Тази жена ме променя не по-малко, отколкото вероятно нашите разговори с нея и гледната й точка.

Яна Монева е юнгиански психотерапевт към   програмата на IAAP