През целия си житейски път съм чувствала вина. Вина, че съм млада. Някак си всички неща, които исках, бяха труднопостижими заради възрастта ми. Питах се защо хората не ме взимат насериозно, въпреки огромните усилия, които полагах, безсънните нощи четене, учене, шлифоване на уменията и изказа ми. Виждах как момичетата от предходните поколения градят кариери и случват онова величие на жената, живееща в демократичния свят на свободен избор.
Възхищавах се – на онези жени от поколенията на майка ми и баба ми, защото те бяха направили невъзможното –
да излязат от патриархалния модел,
да учат, да работят, да отгледат деца и да намерят своето собствено място под слънцето. Бързах да порасна, надпреварвах се с времето и толкова много исках да бъда като тях. Сигурна бях, че да си възрастен е страхотно-мега-яко и ти дава възможност да разпериш криле и да летиш. Да, ама не. Детските ми очи не виждаха лишенията, не разбираха трудностите на прехода за една жена, която освен че е натоварена с огромното бреме на пазител на семейното огнище, трябва да бъде и работник, майка, а и вече се очакваше да гради и кариера. Парадоксално, наистина. Години на недоимък, в които в излишък е само битката за насъщния.
Аз съм дете на изобилието –
никога няма истински да разбера опашките за прясно мляко, на които сестра ми се е редила от тъмни доби, за да има с какво да ме нахранят, истерията по корекома и бананите за Коледа. Смътно си спомням годините, в които ме пращаха на село и там имаше само един смесен магазин, който работеше във вторник и събота от 8 до 14 часа и предлагаше обикновени вафли и лимонада от стъклена бутилка – истинско пиршество за селския живот. Имаше го и телевизорът „Велико Търново“ и аз, като най-малка, винаги ставах да сменям от първи на втори канал. Толкоз. За мен преходът е просто романтичен и идеализиран спомен от детството, който
мирише на домашна питка и радостен детски смях.
Сега имаме всичко за даденост. Всичко е на един клик разстояние и хоп – вечерята е сготвена, няколко часа онлайн и вече имаш сертификат по нам-си-какво, едно свръхизобилие от възможности, места, начини.
Аз съм дете на границата –
политическа, социална, морална. Мястото, на което се пресичат краят на тоталитарния режим, репресиите на ДС, идеята за равни и тези, които са по-равни, и бледият лъч светлина на демокрацията. Граница, която в годините е ставала все по-бледа и незабележима, за да можем днес да говорим за свобода на словото и право на свободен избор. Но, знаете ли какво ще ви кажа – това не е наша заслуга.
С моите връстници сме просто продукт на чуждите битки.
Заслугата е на поколенията на прехода, които са понесли ударите на комунизма и въпреки всичко са вдигнали глава срещу режима. Те са написали историята. И това много ме мъчи, защото днес не пишем история, а имаме целия ресурс на планетата, за да го направим. Предпочели сме удобството на статуквото, което всеки може да разбере по неговия си начин – но не вдигаме глава, въпреки че пред вратата не чака отряд на народната милиция. Не пишем история – водим своите малки битки, но усещането за обща цел и кауза са само хубави думи в учебниците.
Аз съм дете на консуматорството –
ползваме торбички за еднократна употреба и ги хвърляме, пропагандираме идея и след ден я забравяме, заместваме месото със соево-веган-био-хендмейд-хоуммейд и се бием в гърдите, че демокрацията е най-добрата форма на управление. Добре де, какво разбираме точно от демокрация? Този демос и кратос, тази сила на народа, която е като уморена старица, прегърбена под напора на тежестта на оправданията. Години наред си говорим за трудността на прехода, а забравихме, че след прехода идва крайната дестинация. А тази, на която сме, въобще не е така мечтана. Забравихме, че понякога пътуването е по-важно от крайната дестинация.
,,Всичките ни беди идват оттам, че щом се вгледаме в настоящето и забележим, че нещо в него е тъжно и мъчително, тутакси махаме с ръка на всичко и се втренчваме в бъдещето. Всички забравят, че пътищата към това светло бъдеще се крият именно в това тъмно и объркано настояще, което никой не желае да опознае.” Гогол
Днес дестинацията ми е ясна.
Вече не виждам младостта си като бреме. Взимам я в ръка и я стискам с надеждата да пиша история. Аз не съм дете на прехода – аз съм пътешественик между него и неясното бъдеще, което имаме изключителната възможност да можем да напишем сами. А щом преходът е посял това желание у мен, значи не всичко е било толкова лошо, нали?
0 Коментара