Бракът с чужденец е като бягането с препятствия. Засилила си се по трасето, пръхтят ти ноздрите и лееш пот, но все пак не летиш като спринтьор. И как да летиш, като все ще ти изскочи някое и друго препятствие и ще ти спре попътния вятър. Ако не са онези дреболийки от ежедневието, които да ти напомнят, че си омъжена за чужденец, едва ли ще се присещаш, че е такъв. Това е мъжът ти и толкова. Приела си го като цялостен продукт с всичките му предимства и недостатъци, шансове и рискове. Приела си го като човек. Даже може да си присвоила името му, да мамосваш майка му и да му родиш деца. Със същия успех (или неуспех) той можеше да е и българин. Какъв е бракът с българин знам само като публика, понеже не ми се е случвал. Навярно и той е вид лека атлетика като този с чужденец, ама без следните препятствия:
Сватбата
Било, каквото било, бъдещият ми мъж ме е издебнал да се размекна и ми е надянал годежния пръстен. Решили сме, че ще е много романтично да се вречем с корони на главите под звуците на православен хор в България, и се впускаме в трескава подготовка за великото събитие. След безброй телефонни разговори с посолства, общини, обредни домове, медицински заведения, църкви, ресторанти и прочее безхаберни към предстоящото ни събитие институции, сме наясно, че имало някакъв ред, по който трябвало да минем задължително. Хубавата новина е, че всяка бюрократска брънка във веригата си има мнение за този ред. Лошата новина е, че това мнение не е само едно, ами всеки служител вкарва интерпретации според моментната си чоглавост, температурата на въздуха или сексуалната си неудовлетвореност. Цялата информационна мъгла около въпросните сватбарски служби едва ли е поради липса на професионализъм, в каквото ги подозирам, не, те просто са креативни до безумие. От нас се иска просто да ги хванем, като са на кеф.
Понеже се славим с отракана администрация, за да се омъжа за чужденеца, на мен ми стига изваденият за нула време документ, че никъде не пише да съм омъжена. Но според законите на неговата държава съобщението, че той има намерение да се жени, трябва да стои поне 6 месеца в общината, където живее. Това се правело за в случай, че някой се възпротиви на намеренията ни и се обади овреме да осуети сватбата. Изчакваме си чинно и шест месеца по-късно все още не сме се отказали да ставаме семейство. Всичките ни документи са готови, преведени са от заклети преводачи, сложени са им всякакви печати и подписи и сме доволни, че все пак се движат нещата.
И ето ти препятствие. Идва ред да се вади медицинско. На едно място ни казват, че понеже бъдещият ми мъж не бил българин, трябвало да му се направи ХИВ-тест. Ама само на него. На мен нямало нужда. Моля?! Какво искате да ми намекнете, господа изваждачи на медицинско? Нали не си мислите, че сме фенове на секса след брака и че ако бъдещият ми мъж е вирусоносител, аз няма как да съм прихванала, понеже с него по принцип само се ръкуваме, чатим и си говорим на „Вие“ за по-голяма безопасност. Дали пък не ме считате за девствена. Или просто лакомеете като кокошкари за десетачки отгоре… Хайде, покажете ми черно на бяло наредбата, където пише, че бъдещият съпруг, ако е чужденец, трябва да се изследва и за ХИВ. Не можете да ми покажете, но не ме изненадвате. Аз мога да ви извадя официалните сайтове на още по-официалните ви шефове, където и помен няма от такава наредба. Не можете да ми отговорите еднозначно на еднозначните въпроси, нали. А да сте чували, че този тест е доброволен? Писна ви от мен ли? Знам, и аз ви обичам. Фрийстайлъри такива, как да не ви обича човек. Иде ми да ви разцелувам, но не го правя.
Защото сте много и все по калъп правени
Пък и в този момент се появява една гъвкава деятелка на държавната работа и ни светва къде можем да си извадим медицинско без прегледи, без ред, без квитанция, но и без тестове за ХИВ за чужденеца. Ето, че можело. Не баш правоверно, ама поне не дискриминира никого от нас. За един ден сме готови. Пише, че физически и психически сме годни за встъпване в брак, тоест, никога не е късно да станем за резил и можем да си сложим прангите.
След което мина и замина иху-ахуто, момата се прости с родата, кумът пи, както му е ред, и замазвахме горчивината на виното с целувки като по филмите. За голяма радост на всички гости я нямаше онази закачлива игра с петел, нито пък свалянето на жартиери, бикини, сутиени или тампони със зъби, както и свекърва ми не води хорото с омазан от девствената ми кръв чаршаф. Дори чалга нямаше. Защото чалгата тепърва предстоеше.
Делниците
Откакто си смених фамилното име, все се намира тема за уточнявания, изяснявания и изобщо разговор с всеки, с когото се запознавам, без да ми е близък или приятел. Добре, че моите хора не са белязани с малоумщината да задават безумни въпроси като тези, които идват от разни продавачки, съседки, приятелки и роднини на съседките, дребни служителчета на нископлатени службици, хотелиерчета, инструкторчета по кормуване и прочее. Какво е това име, ама за чужденец ли си омъжена, ама как точно се пише, ама от какъв произход е, ама сега българка ли си, ама с български паспорт ли си, ама какво му готвиш, ама харесва ли му България, ама как така не пие ракия… Е, така. Не пие. Смърди му.
Вие да не би да ядете охлюви от вътрешна убеденост? Или може би хлебарки, понеже са ви вкусни и устата ви сама напира да ги поеме.
В чужбина това, че съм омъжена за чужденец, не е никакво събитие, камо ли повод за кръстосан разпит, минаване в сметката, различни цени на стоки или услуги. Може дори да се каже, че твърде рядко се сещам, че съм омъжена за чужденец. В България обаче нямам покой и винаги съм нащрек, защото отвсякъде дебнат капани. Едва ли съм единствената, която става жертва на таксиметрови шофьори, например, понеже на съпруга на съседната седалка в колата му личи, че не е българин. Някак от само себе си се обръщаме на маймуни само и само разни мушмороци да не ни изиграят, и те не знаят защо, ама защо пък не, понеже точно в този момент зависим от тях. Една приятелка, също омъжена за чужденец, ми разправя как преди години на морето в сметката от някакъв ресторант се мъдрела поръчка „Ако мине“ за 3.50 лв. Не, че са си поръчвали подобна гозба, ама навярно точно това е бил невидимият специалитет на заведението, охотно вкарван в сметките на чужденци. Сумата е смешна, но принципът нагарча. Защото в ресторанта притаено дебне чутовното меню „Ако мине“, в таксито – чутовната тарифа „Ако мине“, хотели, музеи, навсякъде аман от принципа
„Ако мине“. Ами ако не мине?!
Традициите
Опитвам се да си представя какви компромиси правят семейства, в които съпрузите почитат различна религия.
Чудя се как ли се представят, когато на вратата им почукат празници. Дали везната винаги натежава в едната посока и задължително ли поне единият се отказва от собствените традиции, че и религия, само и само да не предизвика международна интрига, или се стига до някакви отстъпки. Питам се също възможно ли е изобщо един иракчанин или мароканец например, да го е еня в една определена събота срещу неделя в годината, че Христос воскресъл и дали би отишъл с жена си на църква… А дали тази жена изобщо ще е все още християнка, и ако да, дали пък няма да е християнизирала и съпруга си, и ако не, защо. А дали някой египетски съпруг изобщо уважава празника Осми март и дали българската съпруга на някой германец не забравя да подари нещо на мъжа си по случай Деня на бащата …
Но да слезем на земята и да се върнем към моето семейство. Мъжът ми и досега негодува защо точно на Бъдни вечер трябва да постим. Все върти плочата, ама не може ли поне малко месце да има, Коледа е все пак, или охлюви, стриди, гъши пастет, нещо такова дребничко, не е казано хипопотам да ни отрупа масата. Какво е решението в този случай? Тъй като и двамата сме разбрани хора, сме си стиснали ръцете някъде по средата и сме си изградили собствени ритуали. Изпълняваме ги във взаимно съгласие, така че и двамата да сме доволни, без оглед на национални традиции или религиозен бекграунд. Що се отнася до големите празници, сме приели решението, когато сме при моята рода, да празнуваме по български, когато сме при неговата – по техните обичаи. Така де, като са препятствия, поне да не са големи. А и все ще има подаръци, все ще си кажем наздраве, все ще пием добро вино и ще се повеселим.
Култура и език
Нали не отричате, че още от люлката ни е втълпявано, че по-велики от нас, българите, няма, няма и да има. Само ние имаме кисело мляко, само ние имаме мартеници, само ние пием боза, само нашите жени са красиви и само нашите мъже са държеливи… И изобщо, другите и срещу нас да тичат, пак няма да ни стигнат. Като нормално следствие от обикновения национализъм, агитацията в най-ранна възраст, пропагандата в училище и зомбирането чрез медиите или семейната среда всеки един от нас, като се запознае с чужденец, се чувства длъжен да го побългари. Ама не бил православен християнин, как така, я, бързо да се покръства. Ама не пиел ракия, как така ще се излага, я още една чаша. И как така ще си клати главата наопъки, като казва не, луд ли е, главата се клати от горе на долу, а не наляво-надясно. А той знае ли какво е кисело мляко? Чувал ли е за Веско Топалов? Валя Балканска да му е чуруликала от космоса? И кой е измислил компютъра, а? А?!
Колкото и да ми е тъжно,
аз явно се провалих като побългарителка
Ако бях успяла да науча чуждоземския си съпруг, като иска да плУва, да не казва, че иска да плЮва, щях да се гордея със себе си. Това нашенско предно „л“ ми съсипа мисията и аз я загърбих. Ще плюваме тогава, какво да го правя, като не може да плува. Другото, което ме отказа от побългаряването му, беше фактът, че все се намираха сънародници, които, като разберяха, че е български зет, вземаха присърце идеята да го вкарват в правия път и да го учат да става човек, тоест, българин. Запознаваха го с варенето на ракия и му втълпяваха, че ако е истински мъж, ще казва наздраве със стограмка, а няма да се лигави на някакви капачки. Освен това като усетиха, че бързо попива езика ни, бяха така добри за свое собствено веселие да му разяснят какво точно е катеричка и че невинаги е животно, нищо, че се слави с животински умения. Запознаха го и с творчеството на Азис, Преслава и останалите от тази ценова листа, а той реши, че иска да става чалга-певец. Понеже българският му бил не по-лош от на останалите чалгаджии, заяви даже, че можел сам да си пише текстовете и сега търсим връзки в Димитровград.
Преди обаче да разбием музикалните класации, ми се ще да спомена нещо важно, вечно и общочовешко. Независимо от това дали тичаш с българин или с чужденец, допингът при бягането с препятствия е един и същ. Ето защо сега не ми се пише за феромонния му състав, а бързо отивам да си взема поредната порция от спортиста, преди да е заспал.
0 Коментара