Искам първо да уточня: това, че се каня да оспоря смисъла на брака, не означава, че съм против съвместното съжителство и всякакви други форми на заедност. Напротив, именно защото много харесвам заедността, съм против брака –
понеже тъкмо той рядко води до такава.
Когато се говори за брак, винаги се сещам за жените жирафи от племето падонг – виждали сте ги по “Нешънъл Джеографик”. Там дългата шия е еталон за женска красота, затова на малките момичета им слагат метални обръчи около шията, като всяка година добавят нов. Ако след време махнете обръчите, горката жена ще се почувства, меко казано, кофти, защото мускулатурата на врата й е напълно атрофирала от дългогодишното пристягане. Същото би се случило с всяка друга жива тъкан – колкото повече я стискаш отвън, толкова повече се скапва отвътре.
Традиционният брак има подобен ефект върху човешките отношения, защото ги институционализира,
превръщайки в договор един свободен емоционален избор, какъвто би трябвало да е бракът „по любов”. Предполага се, че с венчалната халка човек се обвързва много по-сериозно с партньора си, но всъщност тъкмо тя е онзи метален обръч, който кара живата плът на човешките връзки бързо да атрофира. Когато неформалната причина за съществуването им се подмени с формална, неусетно забравяме защо сме избрали точно този човек. И тогава „обичам го/я” постепенно се превръща в „той/тя ми е съпруг/а”.
Разбира се, сравнително доскоро бракът изобщо не е могъл да бъде тема на дискусия. За баба ми да се задоми е означавало не само „да си мине по реда”, а буквално да оцелее физически. В онова сурово време, когато хората са си произвеждали сами храната, всеки ден е бил битка с глада и стихиите. Наличието на съпруг не е било личен избор, а универсална битова необходимост, напълно в унисон с етимологията на думата съпруг, която идва от старобългарското „съпронг” и означава „двойка впрегнати добичета” – или както казва Найден Геров, „всякой вол от двата, що ся впрягат заедно”. И до ден-днешен, когато попитам баба как я карат с дядо, тя казва „Ми теглим някак, чедо”…
Почти през цялата човешка история бракът е имал чисто прагматична функция.
Служел е за най-различни неща: размножаване, оцеляване, обогатяване и съхраняване на имуществото, израз на принадлежност, добиване на социален статут, бил е основна житейска цел и екзистенциален фундамент. В същността си бракът е представлявал бизнес сделка, строго охранявана от църквата и/или държавата – с ясни правила и закони, гравирани в тежката каменна стена на патриархалния морал.
После колелото на историята забързва обороти и започват да се случват събития, които за пръв път ще разклатят трона на Негово величество Брака. Индустриализирането на света, феминистките движения, откриването на контрацептивите, сексуалната революция, достъпът на жените до образованието, разрешаването на абортите и разводите – за броени десетилетия светът се преобразява. И един ден се събужда в напълно нова ситуация – двата пола вече са равнопоставени, еднакво образовани и добре платени, живеят в домове, пълни с техника, която „работи” вместо тях.
Бракът спешно се нуждае от нова формулировка,
нови правила и ново оправдание за съществуването си.
Естествено, промяната не се случва толкова бързо и лесно, особено зад желязната завеса на бившия соцлагер. Поколението на майка ми още дълго повтаря механично наследената от баба традиция, само че в привидно модерен, градски прочит, с хеписоц аромат. Брак със студентската любов (защото „няма да намериш нищо по-добро”, а „вече ти е време”), деца, пеньоари, салати, жигули, омерзение, скандали (“дадох ти най-хубавите си години”) и любовници в гардероба. Някои се развеждат драматично, после пак се женят и повтарят същото. Други въздъхват примирено, вкопчват се в позата на кокетно мъченичество и си „поемат кръста”, като под сурдинка измислят злобни вицове за пияни съпрузи, тъщи-крокодили и дебнещи с точилка съпруги.
Колкото и нелеп да изглежда този модел, той олицетворява онзи културен вакуум между традиционното, което още не си е отишло съвсем, и модерността, която още не е дошла съвсем. Патриархалният човек не се пита „какво мисля/чувствам/искам?”, а „какво трябва?” – за него смисълът на нещата е някъде навън, въплътен в държава, бог или традиция. Но за разлика от баба ми, която няма особени претенции към брака си,
нейният внук днес хем иска сигурността на традицията, хем има прогресивно нарастващи потребности от комфорт
и лична свобода, а очакванията му към брачния партньор започват да надхвърлят границите на възможното.
Преди да подхвана този текст, направих блицанкета с някои от малкото ми женени приятели – всъщност повечето са разведени, но за целта важното е, че все пак са се женили. Попитах ги защо са предприели тази стъпка. Отговорите се оказаха относително еднотипни и се оформиха в две отчетливи групи – „защото така правят всички” и „търсене на сигурност”.
Първото звучи гротескно, но в гранична култура като нашата това все още има тежест, особено сред по-възрастните поколения. Патриархалният манталитет придава огромно значение на одобрението на общността и
страхът да не бъдеш изолиран
и маргинализиран има могъща рестриктивна сила. Само че днес тази нагласа постепенно отмира, а мотивът „така правят хората” започва да прилича на обикновен мързел и инерция. Като да си купиш готова конфекция, защото не ти се занимава да си шиеш дреха по твоя мярка.
Колкото до сигурността, търсенето й в брака е чисто логическо противоречие.
Самата идея да узакониш връзката си е директен израз на съмнение в здравината й, както и в устойчивостта на собствените ти намерения да живееш с този човек. Зная, че женените биха ме опровергали с традиционния аргумент, че напротив: да кажеш „да” в гражданското е начин да покажеш на партньора си, че го взимаш насериозно и си готов да се ангажираш с него. Но всъщност брачният договор урежда отношенията не по време, а след края на брака – и автоматично декларира, че този край е най-малкото очакван.
Някои от анкетираните признаха, че се оженили, вярвайки, че така ще „вържат” гаджето си и той/тя ще поеме повече отговорност. Което на практика доказва моята теза – излиза, че ангажиментът към партньора изначално е толкова вътрешно нестабилен, че трябва да бъде бетониран със законен подпис – иначе не важи. Все едно казваш: „Не съм никак сигурен, че ще те обичам толкова дълго, колкото обещах, затова сам си нахлузвам усмирителна риза, която да озапти желанието ми да те напусна, или поне да ме забави”.
Впрочем законовият аспект на брака силно се надценява –
вероятно заради гореспоменатите стереотипни вярвания. Специално се консултирах с адвокат, който ми разясни, че бракът е много повече социален феномен, отколкото законова фикция. И че с някои дребни изключения, практически няма никакви особени „привилегии”, които човек получава в статута си на женен. Ако не вярвате, попитайте вашия адвокат.
Да, знам – децата. В нашата култура те са най-често изтъкваната причина както за сключването на брак, така и за отчаяното усилие да бъде закрепен, дори когато отдавна вече няма какво да се крепи. Спор няма – за децата е най-добре да си имат двойка родители. Само че аз като типично „дете на разведени родители” от първа ръка, мога да ви уверя, че това е вярно само ако родителите истински се обичат. Но ако едвам се понасят и зорлем поддържат брачния статут „заради детето”, това е много по-разрушително –
децата безпогрешно усещат емоционалната атмосфера вкъщи
И ако се е стигнало дотам да се избира между двете злини, един честен и откровен развод е драстично по-щадящ за детето и с далеч по-поносими последици, отколкото дългогодишното съвместно вегетиране, отровено от лицемерния морал на „свещената” брачна институция и бутафорен домашен уют. Но тъкмо децата най-често стават параван, зад който родителите крият страха си да се вгледат в себе си, да признаят грешките си и да започнат отначало.
Лично аз не харесвам идеята за брака, защото тя противоречи на представата ми за емоционална сигурност от каквато имам огромна нужда – сигурността, че съм обичана. Но такава сигурност мога да имам само когато партньорът ми е свободен да си тръгне по всяко време. Защото само тогава ще знам, че всеки наш миг заедно е резултат от неговия свободен избор днес отново да бъде с мен – защото ИСКА да е с мен. Когато превърнем това в договор, аз завинаги ще загубя тази сигурност – и никога вече няма да знам дали се буди до мен, защото това му носи радост, или просто не иска да си усложнява живота с тегави бракоразводни дела.
Накратко: ако някой иска да живее с мен, бракът няма да направи съвместния ни живот по-щастлив.
Ако иска да ме напусне, бракът няма да го спре. Няма да го направи нито по-отговорен, нито по-отдаден. Може да го направи обаче по-мързелив и формален. Да забрави какво ни е събрало и да престане да ме избира всеки ден. Да забрави, че и аз го избирам всеки ден. Да ме приеме като незабележима, подразбираща се част от житейския си фон. Да ме превърне в проекция на майка си, която го обгрижва, прощава му всичко и винаги го чака. И да започне тайно да кръшка, защото всяка форма на задължителност по невидим начин насърчава именно това.
Бракът прогресивно губи статута си на институция и норма на живот – ярък симптом за това е появата на предбрачните договори и узаконяването на съжителството на брачни начала като равностойно на класическия брак. Постепенно сватбата ще се превърне просто в умилителен ретро ритуал, към който понякога ще посягат по-носталгично настроените романтици, за да преживеят своя „звезден миг”, но без да го взимат твърде насериозно. А тези, които имат нужда от драматичен жест на вричане, ще предпочетат да си измислят техен уникален начин.
Причината да бъдем заедно става все по-малко икономическа и все по-емоционална.
Все по-вътрешна и по-малко външна. Свободата ни става все по-безгранична, изборът – все по-труден, но и решенията как да живеем – все по-лични, а отговорността – все по-осъзната като персонален, а не обществен проблем. Светът става все по-пъстроцветен, разнообразен и отворен – и все по-несигурен и сложен, защото това е цената на емоционалната зрялост, към която цивилизованото човечеството се е запътило.
Единственият шанс на брака да оцелее под някаква форма е да се трансформира тотално, превръщайки се в свободно пространство, в което интимността, взаимността и споделеността да изкристализират като основна причина двама души да бъдат заедно. Но тогава не съм сигурна, че някой ще иска да се жени – защото живата, здрава плът не се нуждае от железни обръчи.
0 Коментара