Преди десетина години на един международен форум през една от безкрайно проточилите се дискусии реших да проверя жизнеността и гъвкавостта на либидото си. Мислено си представих дали бих могла да си причиня някаква палава история с мъжете от кръглата маса. Сред тях имаше готини, плешиви, със и без бирени коремчета, със и без очила, някои бяха остроумни, други – не чак толкова.
Напрегнах въображението си и с удовлетворение открих, че при определена нагласа, светлинен ракурс и алкохолно опиянение бих се впуснала в телесна емоция с почти всеки трети от деловите мъже. Днес този трик не работи. Либидостатът ми отказва да превключи независимо от постиженията ми в самовнушението и алкохолните стимули. Днес съм като повечето мъже на моята възраст –
предпочитам вкусната храна пред трудоемки ласки.
Приличам малко и на дъщеря си: в очакване съм на Голямото влюбване – състояние, което отвъд пубертетските години е сигурен знак за прехода към старостта. Неслучайно повечето пенсионерки въздишат пред сълзливи сериали, в които главният герой е Любовта. От един момент нататък става далеч полесно, по-безрисково, по-вълнуващо дори да гледаш любовта от екрана, вместо да я търсиш по стария изпитан метод на проби и грешки.
Сбогуването с малките телесни проби грешки е първото проявление на синдрома burn out – емоционално прегаряне, водещо до невъзможност за провокативен и пълноценен личен живот. Психолозите отбелязват, че то поразява нарастващ брой мъже и жени във възраст, смятана доскоро за активна. Резултат е на комбинация от външни и вътрешни психични фактори: претовареност и преумора, стрес от лошия климат на работното място, неудовлетворени свръх амбиции.
Първите симптоми на прегаряне са депресията и необичайните изблици на раздразнителност и агресия, както и нарастващото ограничение на контактите отвън навътре – отначало с колеги, съседи и приятели, а след това и липса на истинска комуникация с партньора, децата, родителите. Затвърди ли се това капсулиране, не закъсняват и заключителните акорди на прегарянето: заспало либидо, затлъстяване, срив на енергийните и аурни нива, болести. В „Оранжева книга”
Ошо съветва да не се борим със симптомите на прегаряне,
а да се отпуснем. Да се върнем към изначалното си състояние на хомо луденс. Човек е създаден да играе, а не да планира, нито да медитира по задължение или да се разхубавява под строй. Според кришнарите пък след 50ата си година човек трябва да се отдели от социума и да започне подготовката си за срещата с Бога. Те не виждат никаква драма в повредения либидостат и ограничените контакти. Напротив – приемат, че това е предпазният бушон, който ни подсказва да ограничим сексуалните афери и всички напразни усилия за бягство от гравитацията.
Виаграта и инвитрото размътват мозъците ни и ни заблуждават, че можем да останем вечно млади. Тези илюзии в някакъв смисъл са най-болезненият симптом на прегарянето. Няма нищо по-отблъскващо от прехвърлил 70-те самец, който се опитва да катурне на дивана колежката на дъщеря си. Аз лично прекъснах няколко издържали на времето приятелства с мъже от горната възрастова група, които след появата на виаграта се превърнаха в страховит микс от байпас и рециклирала мъжественост. Натопорчените им панталони действат по същия плашещ начин, както жадните за деца утроби на 60-годишни лелки.
Природата не може да бъде надхитрена. Тя безотказно усеща кога човечеството има нужда от биологични екстри и
кога е добре да му се припомнят телесните лимити.
В цялата човешка история в периодите след войни или големи бедствия жените са били възнаграждавани с късен климактериум и безотказна плодовитост, за да раждат много деца и да възстановят демографското равновесие. Днес нямаме нужда от повишен прираст и
неимоверните усилия за безлимитна сексуалност
са обречени на провал. Кризата предполага дисциплина в използването на ресурсите, хиперактивното възпроизводство на човеците не влиза в дневния й ред. Няма как бъдещата млада двойка на потъналия в рецесия XXI век да бъде от силиконова мацка и виагров жребец със средна възраст 65, които тепърва планират да имат деца.
Емоционалното прегаряне в кризата е стремително, прозира дори под най-перфектната визия, плод на последните писъци на пластичната хирургия. В кризата сме като изгубени деца – имаме нужда от партньор в старомодния смисъл на думата, от закрила, от топлина и фундамент, а не от епизодични флиртове. Флиртът беше виаграта на соца, когато животът бе предсказуем и имахме всичкото свободно време на света. Флиртът имаше място и през демократичната вакханалия на кредитните милионери, защото илюзиите за безметежно бъдеще бяха все още ненакърнени. Днес е време за смяна на алгоритъма.
Имам група приятелки, с които доскоро всяко лято се впускахме в сезонни приключения. Юни, юли, август – времето, в което децата са при бившите, при бабите или на бригадите в чужбина. Нашето време, месеци на презареждане на либидостатите. От последните летни бягства се връщаме обаче още по burnout. Към изтощените ни зарядни устройства вече посягат и партньорите. Трябва да спасяваме и тях, да им ближем раните, да купуваме водките и виагрите, да ги успокояваме, когато не им стане. Огненият романс се е изродил в психотерапевтичен сеанс, в който се раняваме взаимно.
0 Коментара