Tъй като зеленото му се видя твърде агресивно, Генади Гендов добави бяло и се усмихна – бе успял да убеди клиентите в класическата красота на белите тавани. Само наивниците се връзваха, че – видите ли – било модерно стените и таваните да са в един цвят. „Как, ако не по отсичането на таваните, да се разбере кой е майстор?!“
Тези тук му бяха комшии – Петкови от петия. Според Гинчето, съпругата на Генади, семействата от входа се деляха на редовни, нередовни и скрити лимонки, в зависимост от това колко пъти се налага да ги посещава за режийните и дали мърморят срещу ръководството. Петкови спадаха към редовните, и макар да бяха странни, защото винаги се усмихваха приветливо, Генади ги харесваше и се качваше с тях в асансьора, за да им разказва вицове. Понякога се налагаше да довършва на площадката на петия етаж, след което слизаше пеша, защото Гендови живееха на партера. Преди години, още бяха само на здравей-здрасти, двете семейства се срещнаха случайно в Китен и Вили – дъщерята на Гендови, тогава четвърти за пети клас, – се провикна насред стъргалото:
„Аууу, Петкова, каква хубава капела! Много ти отива! Трябва да купим на баба.“
Генади тутакси усети как жена му първо се напрегна, а след това се сконфузи, а в промеждутъка шляпна дъщеря си зад врата. За тяхно облекчение Петкова се смя дълго, до сълзи. После купи на Вили и на сина си Митко сладолед. В следващите вечери двете семейства ловко се избягваха едни други, а след няма месец Гинка изненада съпруга си с новината, че „комшийката от петия ще ни преподава по български и даже ще ни е класна“. На първата родителска Гендови отидоха заедно и едва не умряха от срам, защото се оказа, че Петкова е разказала на всичките си колежки случката с капелата.
Генади нанесе с широката четка зелена боя по валяка и го прокара върху позацапаната розова стена. „Друго си е вносната силиконова боя, я как добре покрива“ – помисли си.
Комшията се оказа същият веселяк като жена си, нищо че след време стана доцент. Митко, две години по-голям от Вили, учеше в Германия, много добро момче, от малък все отличник. Гинка много го харесваше, но Вили хич не му обръщаше внимание. Май беше в шести клас, когато майка й я беше мернала да се целува с „някакъв дангалак“ в училищния двор и когато се прибра, Генади я подкара още от вратата:
„Да си се целувала с някое момче?“
„Не съм…“ – отвърна наперено Вили, ама замига често, често като плашок у гръсти.
„Я пак си помисли? – Петков демонстративно си погледна часовника. – Преди два часа и седемнайсет минути в училищния двор, на стълбите пред физкултурния салон?“
„Май да…“ – свали гарда дъщеря му.
„И кое е това момче?“
„Ами… на Митко от класа.“
„И той ли е отличник като Митко?“
„Май не…“ – гласчето на Вили притрепера.
„Е защо тогава се целуваме с него?“
Тя мълчи.
„Тебе питам! Защо се целуваме с някакъв дангалак, след като не е отличник?“
„От глупост“ – изплака Вили и още преди баща й да я плесне, ревна с глас. Ръката му увисна във въздуха, в края на краищата Генади беше баща, а не изверг.
Едната стена на спалнята е готова. Ей сега ще изтъркаля и другата.
Митко питал за Виолета и поздрави пращал от Германия, според доцент Петков, това преди няколко месеца. А Генади замълча гузно, защото тяхната се беше загаджила със Супер Марио, рокера от съседния вход. Според дъщеря му той учел социология, ама Гинка твърдеше, че по цял ден клечи в гаража отсреща и рисува „пламъци и изчадия адови“ по калници и резервоари. Тя по принцип беснееше за връзката на Вили с Марио, защото майка му държеше пункта за вторични суровини зад блока. „Ние какво, да не сме някакви вторични?“ – чудеше се Гинка и споделяше възмущението си с познати и непознати. „Все едно аз не съм бояджия, а тя – медицинска сестра“ – клатеше глава Генади, на когото цялата тази истерия бе започнала да писва ужасно.
Драмата със Супер Марио се разреши от само себе си. Една сутрин Генади, както си пушеше на терасата, видя дъщеря си да слиза от лъскав бял мерцедес и да целува смугъл мъж с брада – чист талибан. Понечи да се развика,
потресен до дъното на патриотичната си бащина душа,
но си помисли, че тия не си поплюват… Едва събра смелост да каже на жена си, докато Вили се къпеше в банята. Като излезе, и Гинка й се заомилква:
„Виленце, какво стана, маме, с онова доброто момче от съседния вход, Марио?“
Талибанът повече не го видяха, а Вили направи исторически компромис: слезе от мерцедеса, за да се качи отново на мотор.
Преди няколко дни звъни Петкова на вратата на Гендови – аман-заман, решили да освежат жилището, че Митко щял да си идва, да му удари Генади една боя, ако може, веднага. Какво да ги правиш – комшии. Генади предупреди по телефона баровеца, дето му бачкаше вилата в момента, че ще е болен точно една седмица и на сутринта се качи да подготвя апартамента на Петкови. Разместиха мебелите и той ги опакова. „Браво, комшу, удари Кристо в земята!“ – смее се домакинята, ама на Генади не му е до чужди шеги, работата чака. От каталога с боите Петкова избра „зелена платина“ за спалнята, „бакърени перли“ за хола (в тон с персийския килим), „шафранено жълто“ за кухнята и „бял крем“ за детската. „Таваните бели! – отсече Генади, – Класика! Красота! Ако не, търсете некой аматьор.“ Подготовката на стените включваше фина шпакловка и шкурене, от което лицата и на тримата заприличаха на гладки гипсови маски.
„В нашата работа боята е най-лесното, майсторлъкът е преди нея.“
Докато майсторът пушеше на балкона, а домакините чистеха с прахосмукачка, от фирмата докараха боите, та по този повод Генади им разказа вица за претенциозната клиентка, дето викала „розово, ама не точно розово, ами около розово“, а после същото за другите цветове, включително лилаво, от което се присети за вица „тук-таме лила“, но домакините не реагираха както подобава. „Тия май нямат чувство за хумор, язък, че толкоз години ги мислех за свестни…“ – Генади беше адски разочарован.
По таваните някой аматьор си беше оставил ръцете и приличаха на дунавски вълни, но както бяха в цвят до момента не им личеше кой знае колко. Обаче още от първата ръка бяло всички дефекти „лъснаха“. Генади удари на бърза ръка и втора, но положението ни най-малко не се подобри. Петкови се върнаха от пазар, обиколиха стаите и със сигурност не изпаднаха във възторг.
„Така е – ядосваше се Генади, – като всеки си оставя ръцете и вика „боята ще го оправи“. Шпакловчици, мазачи, зидари – един дол дренки. Аматьори! Кой идиот ви е шпакловал таваните?“
Петкови нямаха идея кой идиот им е шпакловал таваните, но със сигурност знаеха кой идиот настояваше да са бели. „Досега май не се забелязваше толкова, а зайче?“ – мърмори доцентът. „Защото не бяха бели“ – Зоя изглеждаше разколебана в разумността на наложеното от майстора „класическо“ решение, но замълча, притеснена да не обидят майстора, защото току-виж ги зареже насред какофонията, а синът им си пристигаше след два дни. Генади бавно премести поглед от тавана към домакините:
„Окото свиква.“
След което се запъти към спалнята. Предпочиташе боядисването на стените да започне оттук, тъй като относно онова „платинено зелено“ питаеше определени съмнения, а опитът показваше, че най-добре е проблемите да не се оставят за финала. Винаги се беше дивил на клиентите с техните колебания относно цветовете. Ама то и фирмите заслужаваха бой – само в зелената гама предлагаха платинено, изумрудено, маслено, мъхесто, маслинено, елово, тревно, резедаво, тръстиково, тюркоазено, глогово, пастелно, хромово, транспортно, папратово, опалово, ментово, сигнално, перлено, чисто и луминисцентно. Кошмар!
Когато стените на спалнята бяха готови на първа ръка, майсторът ги огледа критично и остана доволен. От добавеното бяло „платиненото зелено“ стоеше леко млечно, точно по вкуса на Генади.
Петкови се появиха на вратата на спалнята с чаша кафе и кутия шоколадови бисквити. Като видяха цвета на стените, леко се стъписаха.
„Е, как е?“ – Генади беше убеден, че е успял да предотврати тоталната глупост да спиш сред наситен зелен цвят, сякаш си в джунгла.
„Бравос, нали зайче?“ – промърмори доцентът. Зайчето обаче присвиваше очи, клатеше глава и оглеждаше стените под различен ъгъл, след което се произнесе:
„Не, това не е моят цвят!“
„Една ръка е и прозира“ – хладнокръвно обясни Генади, като се опитваше да скрие раздразнението си.
Всеки път като чуеше „това не е моят цвят“, му идваше да удуши клиентката, защото в интерес на истината това си беше чисто женска реплика. Мъж може да каже „деба мама му, не става!“ или „баси грозотията!“, но никога няма да ти се лигави с „това не е моята чаша чай“ и всякакви подобни простотии. Генади задържа дъха си, преброи до десет и каза меко:
„Комшийке, виж боята в кофата.“
Петкова вдигна капака, премести кофата по към прозореца и решително отсече:
„И това не е моят цвят!“
А сега де! Генади и Петков се спогледаха, в очите на доцента се четеше паника, устните му, без да издават и звук, оформиха резонния въпрос: „К‘во прайм сега?“ Генади даже не трепна, прокашля се и тъкмо да даде достоен отпор на тоталната липса на вкус, Петкова се закиска:
„Абе то и онова в каталога не беше моят цвят“.
И като почнаха да се смеят тия ми ти хора… „Ха-ха-ха, то и в каталога не беше баш моят цвят, хи-хи-хи.“ Генади ги гледаше и се дивеше – уж умни хора, а на каква глупост се смеят. Тъкмо реши, че вече са се успокоили, когато двамата ревнаха едновременно и в завиден синхрон:
„Окото свиква!“ и пак се понесоха на вълните на смеха, този път заплашващи да се превърнат в цунами.
Генади посърна – тези хора май се смееха не на шегите му, а на самия него. За първи път в живота си се почувства жалък, погледът му помръкна, майсторската му осанка спихна. Виждайки всичко това, Зоя и Петко се спогледаха невярващо.
„Генади, голяма работа си. Слагаш в малкия си джоб и „Комиците“ и на Слави Трифонов шоуто. – Зоя го потупа по рамото. – Да ти кажа, ние затова искахме ти да боядисаш апартамента, щото наистина си майстор, да знаеш!“ Натика му чашата кафе в ръката, остави подноса на разкрачената стълба и му подаде захарницата. Майсторът Генади си сложи три лъжички захар, разбърка и отпи:
„Миналата година на тъщата й откриха тумор по женската част, голям колкото детска главичка. Приеха я по спешност в болница и докторите искаха да я отварят, иначе било въпрос на дни. Ама тя се заинати, няма смисъл да ме мъчите – вика – с операции, нека си ида от този свят по живо по здраво. Какво да я правим, няма да й трошим хатъра, викнахме нотариус та приписа гарсониерата си на Вили. И докато остана в отделението уж да мре, ние отпочнахме ремонт, че точно тогава ми се беше отворила дупка. Обаче като светнаха стените и всичко започна да изглежда адски вехто, та решихме да караме наред – сменихме шкафовете и бялата техника в кухнята, абсорбаторът инокс, теракота на пода испански, много лъскав, малко преоценен заради нещо си там в цветовете.“
Петкови го гледаха с интерес, все едно се беше качил заедно с тях в асансьора и току-що са слезли на площадката на петия.
„Обаче тъщата не мре и я изписаха, за какво да я държат в болницата, след като отказва хирургическа намеса, та я върнахме у дома й. И тя взе че живна, все едно никога не е ставало дума за умирачка, даже настоя сама да си се гледа. Малко се мръщеше на промените, пак добре, че не бяхме й пипали спалнята. След седмица ни покани на гости – тъкмо да й покажем с уредите кое как, че до момента носехме храна и ползваше единствено микровелето. Та се свират двете с жената в кухнята и по едно време тъщата изпуска тенджерата под налягане на пода и олюпва теракотата. Жена ми писва „Леко бе, мамо! Виж сега какво направи!“ Тъщата като се стресна, като се сви в ъгъла и взе да трепери – страхотен майтап! И няма да се сетите какво каза!“
Петкови го гледат втренчено. Застиналите им физиономии белеят по-бели от белия таван, минат с три ръце вносен бял латекс, а нали на бяло всички дефекти личат, та лицата им въобще не приличат на гладки гипсови маски. Но майсторът Генади не го забелязва, тъй като точно в момента се е съсредоточил в имитация на тъщата – гласът му излиза на пресекулки и звучи наистина пискливо:
„Уф, бе деца… Ше ме уморите от лукс!“
На другия ден вечерта вдигнаха найлоните от пода и докато Генади да ги прибере в мазето за следваща употреба, Петкови бяха успели да изчистят целия апартамент и дори бяха застлали килима в хола. Малко прибързано, както се оказа. Предстоеше коронния номер с отстраняване на нарочно оставен кусур, почти невидим за нетренираното око на клиента – демек майсторът е супер перфекционист. Та „вижда“ майсторът Генади някакви дефекти в отсичането на тавана в хола и се покачва на стълбата с четка и петлитрова пластмасова кутия, пълна до половината с бял латекс. И я изпуска, а тя по всички закони на физиката се захлупва върху персийския килим. И той си вика: край, сега ме утрепаха на място.
„Знаеш ли го лафа за метеното?“ – пита го доцентът.
„Н-н-не, к-к-кой лаф?“
„По-лесно е да се изкъкаш на метенето, отколкото да пометеш накъканото!“
И двамата с жена му – за кой ли път – цвилят от смях. Луди хора…
0 Коментара