„Петушки е мястото, където птичките не млъкват ни деня, ни нощя, където ни зиме, ни лете не престава да цъфти жасминът. Първородният грях – може пък и да е бил сторен – там никого не тормози.“
В. Ерофеев, „Москва-Петушки“
Петушки може и да е малко мърляво градче в Съветска Русия, но за Веничка Ерофеев това е мястото, където всяка седмица го очаква любимата жена. Там несретното му тяло, изтерзано от алкохол и крачещо през мизерията на собственото си съществувание, намира покой. Обетованата земя. „Земя, дето тече мед и мляко.“ Изход 3:17. Въжделената земя на всеки един от нас. Може само да си я въобразяваме, но какво от това.
И аз имам такова място. Завеща ми го едно хлапе преди много години. По негово време там наистина е бил раят, поне така твърдеше. Сега вече не е същото, но и на мен ми действа така, както някога на него – когато съм там, с мен са винаги и неговите спомени. Имам му доверие – това хлапе бях аз.
Дедо Кола беше с голям, подут морав нос и дишаше трудно. Имаше емфизем на белия дроб. Казваше, че е от тежките сенки, под които е лежал потен в почивките между косенето на тревата или пластенето на сеното. Баба Пена, жена му, беше енергична баба с топчесто набито тяло и кръгло усмихнато лице. Нейна беше и грижата по поддръжката на туристическата хижа.
Къщата им беше на седем-осем минути пеша на отсрещния баир,
та затова тя не се спираше по цял ден, че и стока имаха – две-три крави, прасе, кокошки. Дедо Кола и баба Пена бяха моите трети баба и дядо. Ето как се сдобих с тях.
Тръгнали сме нагоре. Не бързаме, но аз съм нетърпелив – родителите ми са ми обещали да ме заведат на най-красивото място в цяла България. И името такова хубаво – Лескова. Аз съм само на седем-осем години, но вече имам раница – истински турист като тях. Имам си и виетнамски гуменки със зелени подметки. Леле! Та те сами тичат, не ме оставят на мира. Нагоре, нагоре! Покрай реката, подскачаща побеляла през буковата гора, по зелени ливади и цветни поляни, с песента на птиците напред. Знаел ли съм тогава, че това място наистина ще се окаже толкова специално за мен? Че в следващите години често ще ходя там, а сетне ще го свързвам с най-милите си детски преживявания? Моите си баби и дядовци живееха в София, та като дете летата си прекарвах най-вече играейки по напечените асфалтови улици. Може би и затова
планината се оказа моята първа голяма любов
Хижата е малка бяла сграда с две стаи и кухня в приземието. Била е някога училище. Тук Стара планина е разлята, с меки форми, уютна планина. Високо горе, по баирите току под билото са разхвърляни десетина стари каменни къщи. Някои от тях още тогава изоставени и порутени, като къщата на Петко Модерния, в други все още живееха няколко старци – „моите“ дедо Кола и баба Пена, дядо Цветко и бабата му Камена – една превита одве бабичка, чието подсвиркване по овцете от беззъбата й уста можеше да бъде чуто от почти всички посоки едновременно – толкова пъргава беше, къщата на дядо Георги пък гледаше от най-високото към най-хубавата гледка. Всички те, някогашните деца, са търкали чиновете на училището още по царско време. Най-близкото село е на два-три часа път, та това училище някога е превръщало махалата в общност. Децата им, пораснали отдавна, заедно с внуците им живеят по градовете.
Ето ме и мен там. Билото е широко и дълго като гръб на огромно праисторическо животно. Като крача през тревата, скакалци се разлетяват във всички посоки. Топло е, но един ветрец, който никога не спира, те кара да дишаш леко.
Чувам цвъртенето на чучулигите, ала не мога да ги видя –
като миниатюрни точици в небето са. Само пеперудите безшумно рисуват шарени траектории около мен. Толкова е просторно, че ти иде да хвръкнеш. Чак главата ми се замайва от радост. Нощно време спим с родителите ми в хижата, но вечер често сме в къщата на дедо Кола и баба Пена. От многото ни гостувания там вече сме станали като роднини. На ниската кръгла софра има съвсем прясно сирене, още меко, качамак и неща, които ние сме донесли от града. Седим на трикраки столчета, а ниската стая с дървен таван се осветява само от една газена лампа – ток няма нито по къщите, нито в хижата. Подът е пръстен, старата печка в ъгъла гори дори и през лятото, нали на нея се готви. На стената виси огледало с окачалка за пешкир отпред, в чиято дървена рамка са закачени пожълтели снимки. Голям старовремски часовник с две камбанки отгоре тиктака спокойно, а от близкия обор се чува сподавено промучаване.
На гости сме на последните мохикани на един изчезващ живот.
Късно вечер се отправяме надолу към хижата, по пътечка, която се вие в мрака всред исполински буки с разкривени и покрити с мъх тела.
Да, точно като в приказките
По-скоро ги усещаш, отколкото виждаш.
Лятно време идваха и внуците им. Тогава наставаше игра. Покрай нея помагахме и в работата – с големите дървени вили обръщахме ивиците окосена трева, за да изсъхне и от другата страна, а после, когато сеното вече се озоваваше в плевника, намятвахме се върху пружиниращата камара високо горе, чак под покрива, вдишвахме тръпчивия му аромат и гледахме в тишината как слънцето се промъква през процепите между дъските и осветява дебелите посивели греди с тънки паяжини по тях. Лято.
Така едно градско момче се научи да пие още топлото, току-що издоено мляко – толкова сладко, че няма нужда от захар, научи се да пали огън, да лежи тихо край него по гръб и да съзерцава небето с толкова много звезди, колкото в небето над никой град няма, научи се да слуша нощните шумове на гората, надвесила поклащащи се ръце над главата му.
На Лескова бяха моите първи уроци по романтика.
Там някъде, в края на седемдесетте, получих като подарък и първия си фотоапарат „Смена 8“ и, разбира се, първия си филм изснимах на Лескова. На снимките трябваше да го има и кучето Балкан (че как иначе да се казва!), но за съжаление по някаква ирония на съдбата точно този толкова важен за мене филм изчезна. После изчезна и баба Пена, а след нея и дедо Кола. След тях имаше и други хижари, пак добри хора, но вече нищо не беше същото. Или просто аз бях пораснал.
Лека-полека светлинките в малкото населени къщи изгасваха
Известно време каменните им силуети още стърчаха напук на смъртта, но постепенно гредите им, проядени от дървояди, поддаваха под смазващата тежест на каменните покриви и първо копривата, а после и джанките започнаха да се заселват в руините. Някъде по това време дойдоха и резачките и старите буки също отлетяха в небитието. Тесните пътечки, застлани с миналогодишна букова шума, станаха широки черни пътища. Години по-късно някой направи от мястото ловно стопанство и построи на поляната пред хижата огромен навес с пещ в единия край, където двайсет мъже да могат да пият и ядат. Сега километри дълга корда на електрически пастир опасва околността – някакво стопанство е, стотици крави пасат по ливадите, но уви, между тях не мога да видя кравата на дедо Кола и него, полегнал на хълбок на тревата, облечен с неизменното кожено елече дори и през лятото, да подвиква, когато спре да чува приспивната мелодия на звънеца й.
Тази история стана малко тъжна, но то е само защото, докато я пиша, навън е мрачно и дъждовно. Ако в този момент времето беше слънчево, сигурно повече светлина щеше да има и в горните редове, както много светлина и радост имаше в душата на онова някога малко момче. Чудно ли е тогава, че когато то порасна,
първото място, на което заведе бъдещата си съпруга, беше точно там –
как би могла тя да го разбере и познава, без да й е показал своето детско съкровище?
Веднъж, преди петнайсетина-двайсет години, пак бях отишъл на Лескова. Влязох в още крепящата се наполовина къща на дедо Кола и баба Пена и там, сред запустението, намерих нещо, забравено или непожелано от техните наследници – черно-бяла снимка на двама старци – единият с голям подпухнал нос, другият с кръгло засмяно лице. Нямаше какво да правят вече там. Убедих ги да дойдат с мен вкъщи. Настаних ги в семейния албум.
0 Коментара