Чиста от вина

В тези дни празнувахме началото на еврейската нова година.Не можете да си представите колко много вина имаше доскоро в това изречение. Вина, че съм се родила еврейка (различна), че празнувам изобщо (на фона на световния глад, войни, жертви и страдание), че празнувам еврейски празник (което беше забранено през годините на социалистическата власт). И като допълнение – началото на годината обикновено е време за равносметки, поглед назад и удобен повод за самообвинение, че не съм направила достатъчно. Почувствах се пропита от вина. Плувах във вина. И тогава се попитах (съвсем професионално): “Защо ми е толкова важно да съм виновна?

Откога познавам вината? Кога за първи път съм се почувствала виновна?”

Бяхме деца, играехме на двора. В ъгъла имаше разрушен кокошарник. Гонехме се весело и тичахме по развалините. Аз паднах. Срязах си крака на една ламарина. Потече кръв. Приятелката ми се уплаши. Като по-голяма й бяха предали и тя бе поела отговорността за мен. „Не плачи, помоли ме тя, защото ще ми се карат на мен.” Тя се чувстваше виновна за случилото се. Аз също се почувствах много виновна и веднага спрях да плача. Не плаках, когато майка ми се върна от работа и видя раната, не плаках и когато ме заведоха на хирург и той ми проми раната, не плаках и когато ми каза, че ще ми остане белег за цял живот. Но заедно с белега остана и урокът –

да търпя и да не плача, когато ме боли,

защото някой друг може да пострада. Затова не плаках и когато умря баща ми, когато преминах коремна операция, когато емигрирах и се разделих с майка си на летището, когато раждах двете си деца, когато… До тази пролет. При поредното ми посещение при приятелката ми нещо ми напомни за детството ми и аз заплаках. Плаках почти две денонощия. Изплаках сълзите си, събирани с десетилетия. Но й простих. Простих й за това, че тя тогава ме научи да не плача, а да преглъщам вината и да мълча. Днес моите дъщери ми се смеят, че аз плача дори и на рисуваните филмчета по телевизията. Но на мен ми е леко и се смея през сълзи заедно с тях.

Преди две години участвах в една работна група, в която ни обучаваха как да изразяваме гнева си по здравословен начин, без да засегнем себе си или другите. В процеса на работата се изискваше от всеки един от нас да изрази гняв към някого. Тогава в средата на кръга застана висок, здрав, силен 52-годишен мъж, който, разказвайки, се разплака. Беше силно развълнуван и със сълзи сподели с нас, че е бил в предучилищна възраст, когато децата на улицата го набили. Върнал се с плач вкъщи и разказал на баща си. Тогава неговият строг баща му дал урок по мъжественост – ударил му един силен шамар и му казал: „В тази къща мъжете не плачат.” И този мъж престанал да плаче.

Когато се изпълвал с гняв, той го изразявал в агресия, удрял същите възпитателни шамари на сина си и се пълнел с вина, която водела до нова вълна от гняв.

На семинара беше дошъл заради внука си. Беше забелязал, че синът му продължава традицията с шамарите. Изправи се пред всички и каза, плачейки, че е простил на баща си, и мъжествено обеща да промени семейната традиция на уроци по мъжественост.

”Мъжете също плачат”, каза усмихнат накрая

Преди няколко дни, в един съботен следобед бях седнала в кварталната градинка. Децата играеха по катерушките, а майките им се бяха събрали на пейката под сянката на една дърво и оживено си бъбреха. Едно дете караше весело колелото си, а друго започна да тича след него с някакъв предмет в ръка. Първото дете се уплаши и изтича при майка си. Майката се изправи раздразнена, че й нарушават удоволствието от приказките, хвана детето си грубо за ръката и му се развика: „Какво си му направил, че той те гони?”, „Нищо – отвърна детето – карах си колелото.” „Без нищо, той няма да те гони. Със сигурност си му направил нещо. Извини му се.”

Останах много впечатлена от тази сцена. Дни наред мислех за нея. Абсурдът в нея не ме оставяше намира. Напомняше ми много отношението на майка ми към мен – доскоро тя вярваше, че ролята на майката е да съди децата си и да ги критикува.

Аз съм се родила виновна и живея, за да се оправдавам

(познато ли ви е от първородния грях, който ни е обрекъл на вечно откупване на вината чрез страдание). Просто си седях в защитна позиция. Нямаше значение кой, какво, кога, как – виновната бях аз. Никога не разпитваше за подробностите в случая. Тя ме съдеше по едно основно правило „Никой просто така няма да ти направи лошо, ти си го предизвикала с поведението си.” Може би съдеше по себе си, защото тя непрекъснато беше заета да прави добро на хората.

Сега като треньор работя и с жени, които са преживeли насилие от всякакъв характер – словестно, физическо, сексуално. И на голяма част от тях родителите им, съпрузите, близките им са им повтаряли същото: „Ти си виновна за това, че някой проявява насилие към теб.

Ти си го предизвикала.”

Тези жени са напоени с вина. Всяка тяхна телесна клетка е поела тонове вина. Виновни за това, че някой е нарушил елементарните им човешки права.

Как да се изчистим от вината? Точно като от петната – с прошка, с разбиране, с любов, с приемане, с изслушване, със споделяне, с взаимопомощ, с изчистване, с пране, докато не побелее отново болното ни място, със словесно пране, измито със сълзи. С думи, разговори, споделяне, заздравяване, лечение, приятели, подкрепа, смях, радост, болка, отваряне, откриване, чист въздух, слънце и здрава храна. Много помага пилешка супа или топъл чай, сготвени с много разбиране и изслушване, подправени с много любов от мама или от самите нас.

Просто си отворете прозорците и говорете, шептете, крещете, пейте, чистете, смейте се, плачете, благославяйте, каквото искате правете, но открийте най-после тези незаздравели рани на вина. Изчистете я навън от своето пространство. Точно така, както постъпвате и с останалата мръсотия и прахта по мебелите. И когато сте положили толкова труд да си изчистите личното пространство от вина, то тогава аз вярвам, че ще направите всичко възможно да не го замърсявате отново, и ще поддържате съзнанието си чисто от нея. Защото вината е там, съществува, поднасят ви я и ви предлагат да я поемете, но вие сте тези, които решавате дали да я поемете или не. Много хора могат да ви обвинят, но никой не може да ви накара насила да приемете вината в свои ръце и да се почувствате виновни. ВИНА НЕ СЕ ДАВА, А СЕ ПОЕМА! И ако вие решите и изберете да се откажете да се чувствате виновни и да си запазите съзнанието чисто от вина, тогава никой, ама никой не може да ви накара да се чувствате виновни, каквито и манипулации да правят срещу вас. Тогава ще престанете да приемате всичко лично и

да си въобразявате, че светът се върти само заради вас.

И още нещо много съществено и важно: човек с чисто от вина съзнание НЕ ОБВИНЯВА другите! Защото, ако във вашето лично пространство има вина, тя действа двупосочно към вас и към другите – ние обвиняваме и се самообвиняваме.

И не е случайно, че веднага след празнуването на началото на новата година, започват 10 дни на Слихот (прошки) до деня на Съда. Когато Господ определя каква ще бъде съдбата ни през следващата година и се подписва върху едногодишния ни договор. През тези дни хората си пожелават „Добър подпис”, надяват се, че ходейки на синагога в ранните утринни часове и молейки за прошка, ще си осигурят още една добра година. Аз вярвам в Господ (отново казах нещо, за което години се чувствах страшно виновна и го криех), разчитам на него и неговата помощ, но съм и от онези, които си вършат най-добре работата сами. Затова през тези 10 дни аз съм заета да си прощавам на себе си. Защото, ако ти не си простиш, няма кой да ти прости. Заета съм да простя на близките си, на родителите, учителите, приятелите, децата си и така чиста да вляза в деня на Съда – Йом Кипур. Тогава вярващите евреи не се хранят, не пият вода, не пътуват, не работят (в Израел в този ден е спряно движението по пътищата, няма радио, телевизия, вестници, всякава работа). Те прекарват около 25 часа в молитви по синагогите, облечени в празнични бели дрехи, символ на чистота и безгрешност.

Религиозните и не толкова религиозните, но вярващи евреи, спазват стриктно традициите на този ден и се надяват на добър

подпис върху договора им за следващата година

Но и в този договор, като във всеки друг, участват поне две страни. Да приемем, че Бог се подпише и с това ми обещае добра, успешна, здрава, плодоносна година, но с какво се задължавам аз? И на кого и защо обещавам – от страх пред него или от любов към себе си?

Аз със сигурност съм направила много грешки не само през досегашния си живот, през последната година, но и през последното денонощие, а и в часа, който току-що е изтекал. Но също знам, че това е пътят на учението, че чрез тези грешки съм научила много неща за себе си и за света, че от тях съм излязла много по-мъдра и силна. И затова си прощавам. Цялостно. За целия си живот. И се чувством толкова чиста. Кристално чиста… От вина.