Всички знаем как е. Една сутрин човек се събужда и установява, че слънцето отново грее по онзи особен ярък начин, въздухът е прозрачен и ухае на липи и снощен дъждец, а улицата излъчва дъх на свежо и загряващ се върху асфалта прах.
Човекът стои пред отворения прозорец, разтърква очи и осъзнава, че тази сутрин, като излезе, за първи път няма да има нужда от жакетче. Защото лятото е дошло. И се започва едно вадене на шарени роклички и вече забравени чифтове сандалки, гледане на календара и пресмятане на „най-дългата възможна почивка при използване на най-малко дни отпуск”, качване и слизане от домашния кантар, съпроводено с приглушени попържни и „защо ми трябваше цяла зима да ги ям онези бисквити”. На работа прозорците се затварят към 11 на обед и забравеният спор за климатика започва на нов глас. Колежката е с нова блузка на цветя. Обедната почивка се проточва незабелязано, в обсъждане на планински маршрути, селски къщи и тайни хотелчета с басейн. По мрежата протичат
първите несмели снимки на ухилени хора по бански, някъде на юг.
„Тук е чудесно! Вечерите са хладни, но по обед си става направо жега.” Работният ден върви към приключване, а навън е още светло. Човекът решава да се поразходи, вместо да вземе метрото. А после звъни приятел с паролата „бири в парка”. Пейките са пълни с народ, тичащи деца се спъват в краката на хората, кучета гонят пръчки, клошарите по пейките обсъждат снощния мач и бъдещето на Вселената. Някой отива за още бири. Лятото е дошло.
Проливни дъждове през юни. Сутрин е топло, а следобед тропиците се пренасят в града. Понякога с градушки, друг път само със заплашителни съобщения за метеорологични кодове в най-различни цветове. Вечерите са влажни и неприятни. Общата мантра е: „Това никога не е било!”, „Егати лятото…” и „Глобално затопляне – дръжки!”. Всички пустосват активно и никой не си спомня, че миналата година беше същото, както и по-миналата, а и годината преди това. После по реда си идва юли, плочките изсъхват, колите по улицата се разреждат и човек среща все по-малко познати по пейките в парка – отишли са на море.
Градът мирише различно: на нагрят асфалт,
на разлагащи се във и около контейнерите боклуци, на одеколон и на онези невзрачни храсти по живите плетове, които цъфтят с нежни бели цветчета. Събота и неделя се оказват все по-недостатъчни за все по-амбициозните планински преходи. Обедните почивки се редуцират до студени праскови и полустопен сладолед, защото на никого не му се излиза в жегата, улиците парят.
В службата се водят ежегодните спорове за това кой кога и за колко дни може да излезе в отпуск. Разбира се, колегата Х. пак е най-облагодетелстван, всяка година го няма по сума ти време, и какво като е с дванадесет малки деца, аман. Но в крайна сметка графикът е изготвен, датите се фиксират, обидените получават по една студена кока-кола и обещание за дъъъълга, дълга почивка по Коледа. В задушния, нагрят до разтичане офис, понятието „Коледа” звучи сюрреалистично далеч. На дневен ред излизат кърпене на палатки, смяна на накладки, изчисляване на бюджети и последващо неколкократно редуциране на същите. Докато един ден настъпва Денят.
Човекът става от сън, разтърква очи и отваря прозореца. А после веднага го затваря, тъй като е десет сутринта и жегата вече се спуснала над задъхващата се от прах и юлски мързел квартална улица. Багажът се достяга в движение, колата започва да се препълва,
партньорът на човека пак е забравил да изключи бойлера,
напрежението расте. И само минути преди да се стигне до „Гледай си работата тогава, заминавай си сам/сама, а аз взимам влака и ще отида на другия край на полуострова, за да си почина един път като хората, включително и от теб!”, та минути преди това вратите на колата се затръшват, моторът изревава нервно и катунът потегля към морето. Лятото е дошло. Този път наистина.
Средно на около 70 км от външната граница на града нещата постепенно започват да идват по местата си. Топъл вятър нахлува през отворените прозорци, любимият този сезон диск дъни предизвикателно, телата се отпускат и физиономиите се променят. Колата смело пори огрения от слънце пейзаж, щурците се надвикват с мотора, а пътниците се хилят и пеят фалшиво и все по-невъздържано. Километрите към морето намаляват с всяко изминало парче. И ето че сега несмелият флирт с лятото, зародил се седмици по-рано, една майска сутрин на прозореца, се превръща в истинска любовна история. Всички знаем как е. Радостното очакване. Соленият вятър, който внезапно лъхва зад завоя, защото морето е там някъде, зад онзи хълм, синьо, безкрайно. Пясъкът, довят от плажа, който превръща улици, алеи и пътечки в естествено продължение на вездесъщото Море. Особената миризма на големи широколистни дърветата, прегарящи под обедната жега. Усещането, че времето тече по-бавно.
Скоро човекът е на самия бряг, с изключен телефон
и изритани надалеч обувки. Със сол по кожата и вятър в косата. Сутрините започват да се застъпват с вечерите, часовете се сливат, духът се успокоява, а тялото заживява свой живот. Понесено от вълните и галено от вятъра, тичащо по прибоя и ровещо с пети в пясъка, спорадично зареждано с фрапе, грозде и бирички, същото онова градскоофисно тяло с всеки изминал ден става все по-жилаво, все по-черно, все по-хубаво. Косите се сплъстяват, а лицата разцъфват. Разговорите се променят, мислите също. Съвсем внезапно колегата Х. губи всякакво значение. Както и сметките за телефон, голямата дупка пред кооперацията и онези гадове от НАП. На дневен ред се появяват кораби и сърфове, черни дупки и метеорити, както и готините поляци от съседното бунгало. Книгата, която в града вървеше тегаво, изведнъж се оказва пълна със скрити послания, а текущата страница се отбелязва с мидичка или изсъхнало листо. Нощите са тайнствени, а дните щастливи.
Мислите се реят из Всичкото, а тялото се рее по плажа.
Все същата стара, ежегодна, отдавна изгубена и винаги завръщаща се, солена и топла любов.
А после човекът се връща в града и още на шосето усеща, че не го свърта. Улиците му изглеждат чужди и съвършено нелепи. Както и необходимостта от обувки, ръчна чанта и грим. Следващите седмици се превръщат в безкраен низ от краткосрочни планове за бягство. Планински хижи се редуват със селски къщи, със сръчен финт по средата на септември се вмъкват още четири дни на морето, а после и още два. Обаче любовта бавно се изплъзва. Дните се скъсяват, листата на дърветата се свиват и започват тъжно да покриват тротоарите. Човекът с яд се хваща, че вече за втори път през този ден си е помислил за НАП. А после една сутрин се събужда и установява, че му е студено. И му се ядат бисквити. Отваря прозореца, разтърква очи и осъзнава, че лятото е безвъзвратно приключило. А една малка част от него, онази, дето е с вечно сплъстени коси и никога не носи обувки, за пореден път мрачно си задава въпроса, кога неговият човек най-после ще се сети да превърне краткия флирт с лятото в перманентен начин на живот, по дяволите.
0 Коментара