Човекът в огледалото

Познавам много жени… Всъщност, не, по-вярно би било да кажа, че почти всички жени, които познавам, пребивават в кажи-речи постоянно състояние на само-критика, съмнения и стремеж да се впишат в някакъв формат, създаден за тях от други хора. Формат, в който се измъчват дали са достатъчно високи, красиви, слаби, младолики, умни, успешни, добри майки, добри служителки, добри съпруги, добри… нещо си.

Е, има разлики от общество до общество, това е факт, но все пак жените масово са в непрестанната въртележка да поставят себе си под въпрос – къде видимо, къде по-невидимо. Аз включително. Улавям се (защото се самонаблюдавам) как периодично започвам да се “мисля” през призмата на тоя формат, в който се предполага, че трябва да вляза. Е, аз пък не искам. Обаче форматът е агресивен – оказва натиск през почти всеки аспект на ежедневието ми, през всяка структура, с която взаимодействам, през близките и приятелите ми, през масовата култура и стереотипите и т.н. Но аз се съпротивлявам и

отказвам да участвам в тази игра.

И то съзнателно се съпротивлявам – ден след ден. Не защото съм много специална, а защото моята ценност е в мен, with all my curves and edges, and all my perfect imperfections, ако перифразирам една песен*.

Отне ми време да проумея, че този свят наистина е мъжки – конструиран е така, че да е удобен за мъжете, а жените в него са някакво допълнение, което видиш ли, трябва да доказва правата си и равнопоставеността си. Ами, не, не трябва. Да започнем от това. Не трябва. Всеки, който ви казва нещо различно, не е ваш приятел и не е прав.

Обаче от раждането до смъртта си на жените им се налага да живеят по правила, които по предзадание приемат, че те трябва да доказват нещо (все едно какво), за да получат право на (пак все едно какво). Трябва да слушкат и папкат, за да се впишат, ако не искат да бъдат остракирани.

Определени са им “подходящи” роли,

парченце от игрално поле, “разрешени” зони, “желателни” качества и правилно поведение. И всяка, която дръзне да излезе от калъпа… е, знаете – шамар и седни си на мястото (метафорично казано). А тук дори няма да подхващам темата за традиционните общества, религиозно фанатизираните такива и т.н. Защото това е отделна и много огромна тема. Ако не е станало ясно, не говоря за еманципация и феминизъм. За мен тези формулировки са странни, просто защото нямам от какво да се еманципирам. В моето съзнание аз съм съвършено равностойна на всеки друг човек, без значение мъж или жена. Не съм нито повече, нито по-малко от всеки друг човек и всеки друг човек не е нито повече, нито по-малко от мен. Нямам какво да изравнявам или доказвам. В този смисъл това е текст за хуманизъм. Или

за хуманизма на щастието.

Иначе трябваше да е текст за щастието на жените, за нещата, които правят жените щастливи. Вместо това изглежда ще бъде текст за щастието на хората – без значение жени или мъже. Защото основната и единствено съществена наша характеристика на този свят е че сме хора. Това е нашата differentia specifica.

Не се правя на интересна.

Просто не мисля, че имам представа какво прави точно жените щастливи. Имам някаква представа само какво прави хората щастливи. Потребностите от обич, приемане, разбиране, принадлежност, социализация, смисъл, сигурност и т.н. не са полово детерминирани, те са просто човешки. И щастието – това неуловимо, кратко, почти ефимерно състояние – струва ми се, идва тогава, когато човек е пълноценен, приет, осъзнат и обичан. Това за всеки може да значи различни неща. Някои искат да се забавляват и това ги прави щастливи. Други имат нужда от мисия. Трети искат простота и предвидимост. И така нататък.

Обаче не мисля, че познавам щастлив човек, чийто център е извън него. Иначе казано –

щастието започва отвътре,

от онази сърцевина, в която ти самият се обичаш и цениш. И се разширява навън – към хората, които избираш да допуснеш в живота си, към нещата, които избираш да те засягат, формират и докосват, към житейските опорните точки, около които се фокусираш, към мечтите, които те задвижват. Де да имаше формула. Тогава щеше да е лесно – смесваш съставките и хоп: щастие по поръчка. Но няма формула.

Само преди дни водих много дълъг разговор с приятелка в САЩ, която през последната една година просто изчезна –не отговаряше на мейли, съобщения и телефонни обаждания.

Но аз съм упорита.

Търсех я отново и отново, защото се тревожех. Питах общи познати и се оказа, че и те не знаят какво става. Накрая тя реагира. Говорихме. Оказа се, че последната й една година е минала в опит да се събере и преоткрие. Защото животът й, центриран извън нея, се разпаднал. В суматохата да се грижи за мъжа си, четирите си момчета и успеха на кариерата си, да бъде всичко за всички, да знае отговорите, да решава проблемите и т.н. загубила всякаква представа коя е. Докато станало ясно, че мъжът й я напуска и не просто я напуска, но и някак си очаква, че тя му дължи още грижа и материални благини, че децата й са крехки и трудно се справят без подкрепата на мама, че работата й е нелоялен приятел, на който не може да се разчита. И така грижливо изграденият от самата нея свят от значимости извън нея,

започнал да се чупи парче по парче.

До момента, в който тя вече не можела да функционира. До момента, в който не й се наложило да погледне фронтално човекът, в който се е превърнала и да признае, че нещо съвсем не е наред. След като загубила всичко извън себе си, което приемала за важно, след депресията, терапевтичните сесии и дългия път на преоткриването, сега тя започва почти отначало. Каза ми, че основното, което е трябвало да разбере било коя е тя и какво иска тя, а не какво другите й казват, че иска или трябва да бъде. Била толкова заета да се харесва на другите, че загубила идентичност.

Каза ми също, че най-трудната част от терапията й е била да започне да се обича и да поставя в началото на всеки свой важен ход въпроса “искам ли да направя това”? Въпрос, който не си е задавала преди. Има още път пред нея, но ми каза също, че за пръв път от много дълго време се чувства истински добре и някак

завършена, цялостна и свободна.

И преработва всичко през призмата на своето аз – едно много удовлетворяващо занимание. Каза ми, че това е повлияло положително на всеки аспект от живота й, на отношенията й, на способността й да изпитва щастие дори.

Ако си мислите, че това е изолиран случай, не е. Такива разговори съм водила с много хора през годините, хора всякакви, които са минавали през подобни житейски кризи. И мъже, и жени. И докато кризите им може да са имали различна база, то поуките са били почти идентични.

Та за щастието.

Където и да сте, каквото и да правите, каквото и да мислите, че притежавате, помислете пак. Струва ми се, че колекционирането на външни символи на престижа, на хора, които да затвърждават егото ви, трупането на “важност” и на харесване примамливо изглеждат като отговор на въпроса “какво ми трябва, за да бъда щастлив”. Но само изглеждат така.

Струва ми се, че трошливите, скъпоценни мъниста на щастието са лесно достъпни. Обаче трябва, когато погледнете човека в огледалото, да знаете отговора на един прост въпрос: кой е този човек.

Истината е, че не знам какво ви прави щастливи или как да бъдете щастливи. Но се обзалагам, че вие знаете. Човекът в огледалото знае. Затова ще трябва да се свържете, да го освободите и да бъдете добри със себе си. И после само трябва да слушате. Наистина да слушате. Въпрос на време е да чуете тихото потракване на мънистата…

*”All of me”, John Legend