Те са гиганти, те са големи мислители, в чиито интелектуални лабиринти се мъча да се ориентирам, препъвайки се в мащабните им (да не кажа гениални) трудове, за да се опитам да разбера себе си и как съм стигнала дотук. Натягам пределите на сивото си вещество върху книгите на Ерих Нойман, Ричард Тарнас и Карл Юнг; скачам от „Произход и история на съзнанието” на „Страстта на западния ум”, а после на „Еон”, „Отговор на Йов”…
Никога не съм притежавала афинитета да се ограждам в дефиниции за себе си и да се опирам на удобната яснота на етикети. Така и не можах да се причисля ни към християнство, ни към хиндуизъм, ни към кастанедианство, ни към каквото е минало-през неспокойните ми ум и сърце. Не че не съм си взела от много доктрини всичко, което ми е било нужно.
Не съм и атеист. Атеизмът според организацията „Американски атеисти” е липса на вяра в съществуването на бог и други свръхестествени същества или сили. Как бих могла категорично да отсъдя има ли го, няма ли го…
В тази безкрайна вселена сме прашинки и шансовете нещо да бъде възможно са също толкова големи, колкото и шансовете то да е невъзможно.
А всъщност според наивната ми логика на обикновен човек, който едва ли някога ще гравира в историята и своята интелектуална резка, си мисля, че, след като вселената е безкрайна, значи в нея има всичко, няма край на вариантите за проявление на съществуването. Каквото и да измислим с умовете си,
вселената винаги ще бъде с един ход по-напред
от обхвата им и в нея ще има повече от въображението ни. Тоест няма нищо невъзможно и несъществуващо. Но това само аз си го фантазирам сигурно…
И все пак човек не може да живее без конвенция за реалността, без очертания на идентичността си, без определение за личността си. Нали затова е дръзнал преди цяла вечност да надраства примитивното си битие, да еволюира, да се цивилизова, да се себеосъзнава и отграничава от колективния бульон на природния свят – за да изгради индивидуалност, да се назове като Аз и да се познае, а чрез себе си и чрез позицията си на опонент да разгадае и другите, света, Бог. Или познавайки света, да познае себе си.
Затова вероятно бих се определила като човек, застанал на ръба на бездната между него и света, който цял живот се опитва да опитоми тази бездна, задавайки въпроси и намирайки отговори, подлежащи утре на редакция. В днешно време нищо не е сигурно, нищо не е фиксирано в безопасността на формула за предсказуемост.
В зората на човечеството моите прародители просто са БИЛИ, те са били там и тогава (а на мен сега ми е трудно да съм тук и сега), в тотално единение с природния свят, в блажено неведение в могъщата психическа утроба на Великата Богиня, в мистично съучастие с битието, без никаква концепция за „аз” и отделна индивидуалност. Това е времето преди в началото да бе Словото.
После обаче нещо се случва и човекът бива изгонен от рая, и се среща с ада на другите. Небето се отделя от земята, а светлината от тъмнината. Човек започва да измисля имена на всички твари, да ги назовава и да разсъждава линейно, логично, рационално, рамково. Постепенно забравя езика на животните, които загубват статута си на човешки братя, и се отдалечава все повече в хода на историята си от първичните си корени, за да започне сам да твори съдбата си.
От позицията на своята идентичност и отделеност от цялото човек изпада в
съкрушително състояние на изолация и космическа самота
В опита си да го преодолее ще се опитва да се доближи до света и душата си, като ги обясни и предскаже чрез метафизика и религия, като вниква в тайните на материята чрез наука, като свързва точките на островчетата познание в картата на непознатата вселена и запълва океаните от бели петна с вероизповедания.
Дълго време човек знае, че Бог е създателят на всичко. Богът мени лицето, формата, произхода си. Понякога е цял пантеон от богове със сложни взаимоотношения, отговорности, летописи още от началото на времената. Но го/ги има. Бог е онова, което движи света с неговите несъвършенства и вселената със страховитата й необятност. Всъщност вселената все още не е нито страховита, нито необятна. Защото е населена с божията промисъл. Бог е причината да ни има и той е там, нищо, че понякога може да е зад ъгъла, а друг път да е безкрайно далече и по-добре да не го занимаваме с дребните си недъгави житейски съдби. Бил е и толкова близо, че всъщност е прониквал всичко живо и неодушевено – Бог е съществуването и съществуването е Бог.
С ерата на Просвещението се установява господство на разума, науката, рационализма. Човекът се освобождава от теологическа догма и анимистични суеверия. Естетическото, етическото, сетивното и въображаемото световъзприятие са „кастрирани“, но няма връщане назад въпреки носталгията по магическата реалност на космическата утроба. С Дарвин още повече се затвърждава схващането, че човек не е уникалното божие творение с божествена съдба, а един от многото животински видове, извадил късмета да еволюира. Съзнанието пък е резултат от случайна игра на зарове между бездушни природни закони.
Атеизмът е съвсем логично следствие от този развой на нещата. Няма Бог, няма никакви свръхестествени сили, които движат вселената и съдбините човешки. Всичко съществува по силата на описуеми физически закони и е въпрос на време да бъдат разгадани и картотекирани всичките до един.
Става нещо интересно обаче.
Колкото повече науката дълбае в материята,
навлизайки все по-навътре във вселената и нейните градивни субатомни частици, толкова повече микрокосмосът се оказва неподатлив на механистичните закони на макрокосмоса. Квантовата физика открива, че частицата и вълната са едно и също нещо, че атомите са „пълни“ почти единствено с пространство, че явленията се държат по различен начин, в зависимост от това дали човек ги наблюдава или не, че всичко е твърде относително, като се започне от времето…
Рационалният изследователски ум стремглаво лети към пределите на своята обяснена веществена вселена без Бог и колкото повече приближава, толкова очертанията й стават по-мъгляви и по-наситени с дух, с ирационалност и необходимост от Бог. Енантиодромия е процесът на превръщане на крайното проявление на нещо в своята противоположност – науката все по-често напоследък застива в страхопочитание пред божествения шепот отвъд материята.
Фройд „открива“ несъзнаваното, а Юнг ни дава да разберем, че съвсем не съзнанието определя битието ни, а сме жертва на комплексите си до степента, в която не ги осъзнаваме. Става ясно, че боговете са психически конструкт. Бог и религията са не просто начин да си обясним света и да се спасим от надвисналата угроза на неизвестността, а са телеологическа необходимост на психиката. Бог е вътрешен образ на цялостната личност, която в хода на живота органически се стреми към осъществяване.
Бог и боговете слизат от небесата, Олимп, Валхала… и си се прибират, където им е мястото – психиката на човека. И вселената отново опустява…
Очевидно представата за реалността е вечно движеща се река, в която не можеш да влезеш два пъти. Истината е плаващи пясъци. И аз стоя и наблюдавам как се разгръща – в мен, пред мен. И всяко преживяване, назоваване и умозрение за Бог е предпоследно.
Аз съм възпитана от аналитичната психология, която смята, че боговете са архетипи на колективното несъзнавано, най-висшето намерение на душата да се свърже, еманация на живия дух на вселената. Съвсем не съм убедена обаче, че Бог е единствено и само психическа конструкция. И се чудя дали онова, което се случва в човешката психика, не е фрактално отражение на нещо като вселенска психика…
Само се чудя…
0 Коментара