Д-р Огнян Димов: Дано осъзнаем необходимостта от граници спрямо другия

Д-р Огнян Димов е психоаналитик и психотерапевт. Завършва СУ “Св. Климент Охридски” с отличие. През 1999 г. защитава докторат по философия и психология.

От 2000 до 2010 г. живее и работи във Франция. Прави втори докторат по психология, философия и теология в един от най-големите в света изследователски центрове с проф. Юта Шерер, световно име в сферата на хуманитаристиката. Всички тези дипломи му позволяват да защити специализирана степен по психоанализа в Университета по психоанализа в Париж. Работи в една от централните парижки клиники като клиничен психолог и психоаналитик. Член е на Европейската психоаналитична асоциация. В момента има частна психоаналитична практика в София и Париж.

Автор е на книгата „Агресията в семейството: пътища за преодоляване“.

Има различни заблуди, свързани с психотерапията, една от тях може да се опише с израза: „Аз да отида на психотерапевт? Да не съм луда?“. Бихте ли развенчали тази, а и ред други заблуди, свързани с психотерапията?

Предубежденията към психоанализата и психотерапията в едно общество, което не е свикнало да обръща внимание на душевното си здраве, не са от днес. Имайки предвид всичко, през което сме минали в исторически план, ще си отговорим сами на въпроса защо живеем с такова недоверие към психичното. Българинът не е свикнал да си признава, че има проблеми; няма рефлекса да си обяснява случващото се, тръгвайки от себе си, от своето участие в него. Този начин на мислене е присъщ за малките нации, които мислят, че като заобиколят проблема, ще се спасят от изчезване. Така мисли и малкият човек, изпълнен с несподелени страхове и  потиснати тревожности.

Гражданите на една империя имат широтата на мислене и свободата да разсъждават върху себе си и своите душевни проблеми, защото не се притесняват, че мисленето върху екзистенциалните проблеми разболява човека.

Светът, в който живеем, поставя пред всички ни предизвикателства, които ни позволяват да преодолеем регионалния начин на мислене, изискват от нас да обръщаме повече внимание на душевното си здраве, защото корените на нашето самочувствие и адекватност изобщо като хора се коренят там. Все повече българи разбират, че нормалният и здравият човек, който обаче преминава през неизбежни трудности в живота, се обръща към психотерапевт или психоаналитик. Грижата и работата върху себе си ни позволява да сме наясно с причините за това, от което страдаме, а психоанализата ни помага не да унищожим страховете, тревожностите и депресивните ни състояния, а да ги владеем и контролираме. Всички имаме своите душевни проблеми и е заблуда да мислим, че те ще изчезнат от само себе си. Целта е да сме по-силни от тях. Опознаването им ги прави наши съюзници, а не врагове.

Всъщност какво е психотерапията? Кога и при какъв проблем човек трябва да потърси професионална помощ?

Психотерапията и психоанализата са науки, които помагат на човека – чрез говорене и осъзнаване на миналото и детството – да си даде сметка за това откъде тръгват причините за неговите душевни несгоди. В моя кабинет пациентите ми не просто говорят за себе си и за всичко, което ги натъжава и обезсилва душевно в живота. Това е говорене, в което човек се чува чрез съпричастността на специалиста. Човек живее чрез думите, чрез тях се разболява, чрез тях се и лекува.

Родоначалникът на психоанализата д-р Зигмунд Фройд определя много точно кой следва да потърси психотерапевтична помощ – този, който не желае да работи и да обича.

Какво бихте казали на хората, които смятат, че да отидеш на психотерапевт, е все едно да признаеш, че си се провалил, че си слаб…

Само силният признава слабостта си и си дава ясна сметка, че срещата с проблема, а не заобикалянето му, ни прави не просто силни, а смислени като хора.

Умеем ли ние, българите, да искаме помощ?

Българинът все повече търси помощта на специалиста в областта на душевното здраве, защото ако за себе си намираше начин да се скрие и симулира „всеобщо благо“, състоянието и симптомите на децата му го накараха да се замисли за самия себе си по един реален начин. Децата живеят нашите проблеми като родители, навират ни ги по недвусмислен начин в лицето и ни карат да си дадем сметка, че техните страдания са нашите скрити невротични конфликти.

А кога трябва да го направим?

Струва си да си правим ежедневните равносметки, да си даваме сметка за страховете и безпокойствата, с които не можем да се справим, и да не стигаме до състоянието на хора, които се нуждаят от помощ, защото тогава може да е късно… Продължаващото безсъние, липсата на желание за живот, неизменната тъга в душите ни са знаци, че не можем сами да се справим с душевните си проблеми.

 

Какви са наблюденията ви като специалист  – как се справят различните хора с този съвършено нов набор от емоции, усещания, мисли, които ни поднесе ситуацията, свързана с коронавируса?

Особената ситуация, свързана с коронавируса, дистанцията и недоверието в другия, принудителната изолация, в която живяхме месеци наред, „помогна“ на всеки от нас да се срещне със себе си и своите потиснати емоции. Нищо особено не се случи в душевен аспект, просто бяхме принудени да спрем физически и точно тогава тръгна вътрешният диалог със себе си, за който обаче малко хора бяха подготвени.

Кой от всички дискомфорти, които чувства човек днес, е най-опасен за личното и колективно душевно здраве – страхът, гневът, мъката, безпокойството, безсилието, усещането за загуба на права и свободи…

Не мога да степенувам деструктивните емоционални състояния по степен на опасност, защото всички те разболяват, ако човек не положи усилия да ги овладее, осъзнае и отчасти преодолее. Всички носим някаква част от тези емоции в себе си и не е нужно да живеем в красивата презентация и маниакална заблуда, че другият е лош, а аз съм добър и неразбран. Другият винаги олицетворява някаква част от неприетата ни същност и затова често ни смущава, а още по-често ни гневи. Това е неосъзнатият гняв към нас самите, идващ от самота и липса на любов.

Ясно е, че скоро няма как без риск да правим нещата, които обичаме, да се прегръщаме без страх. Имаме нов начин на общуване, най-малкото заради ограниченията за физическия контакт между хората. Какви опасности за психиката крие това променено общуване?

Най-отрицателното е и най-положителното в случая. Ситуацията, в която всички ние се озовахме един ден неочаквано, ни накара да се замислим, че е нужна граница с другия, която да преминем, само ако сме готови да поемем нужната отговорност. Много се бяхме омешали в манипулации и злокачествени душевни игри, в които се наранявахме взаимно. Непрекъснато приемам в кабинета ми хора, които са се предоверили на непознатия друг, ангажирали са се с чужди проблеми, като че ли са техни, оказали са се „жертви“ на емоционална злоупотреба. Надявам се, че по здравословен начин ще осъзнаем необходимостта от граници спрямо другия, защото само така можем както да се съхраним като отделни личности, така и да поддържаме интерес към него.

Как се отрази по ваше виждане „домашният арест“, на който бяхме подложени близо 3 месеца на домашното насилие?

Домашният арест, както го наричате, направи „арестуваните“ или несвободните духом хора още по-затънали в своите емоционални несгоди, а стремящите се към свобода, още по-осъзнати и спокойни със себе си. Ситуацията постави ясен вододел в душите ни и ни накара да се замислим колко е нужно да се подредим в мислите и чувствата си, за да се подреди и животът ни. „Домашният арест“ ни помогна да осъзнаем, че душевното здраве и равновесие зависи от всеки от нас.