Да лайкнеш сърцето на жена

Бъдещето идва толкова бързо вече, че му ставаме съучастници. Дотам се докарахме, че светът е едно постоянно минало. Без настояще.

Настоящето е изобретение на миналото, което на свой ред продължава да ни удивлява как от търкането на две дървета – за да се получи огън, се стигна до интернет – за да се получи планета с големината на една шепа. Фейсбук навърши петнайсет години и днес милиарди хора ровичкат непрестанно из него. 34-годишният му изобретател Марк Зукърбърг едва ли е предполагал, че точно така ще се развие технологията му, монтирана в скромната мрежа на Харвард. Днес Зукърбърг е пети по богатство в света, което подсказва, че бъдещето е добра инвестиция.

Миналото обича да помни, но не съвсем. В десетки библиотеки по света се пазят биографиите на изобретения, които не са били осъзнавани от съвременниците си като открития. От раждането на четката за зъби до бикините, конструирани от швейцареца Луи Реар през 1946 г., е изтекло време, достатъчно за да се сдобие светът с радио, самолети и няколко световни войни.

И най-простото стъкло има по-богата история от мадам Помпадур.

Защото, както ни напомня британският изследовател Бил Брайсън, стъклото някога е било по-скъпо от златото. В своята история на стъкларството Елинор Годфри отбелязва как през 1590 година член на градската управа в Донкастър завещал къщата на жена си, но стъклата в нея – на сина си. Отдавна забравеният Джон Мичъл, ректор в Дарбишър, научил Уилям Хершъл как да направи от стъкло телескоп (после с него Хершъл открива планетата Уран). Мичъл открил още метод за измерване тежестта на Земята и така се прочул с провеждането на най-великия научен експеримент през целия XVIII век.

Роденият през 1701 г. Томас Бейс бил посредствен проповедник, но велик математик. Днес неговата знаменита теорема, станала част от Теорията на вероятностите (за настъпване на дадено събитие), се прилага в моделирането на климатичните промени, в интерпретацията на радиовъглеродните датировки, в астрофизиката, в анализите на фондовия пазар, в прогнозите за времето, при анти-спам филтрите за електронната ни поща и изобщо навсякъде, където има вероятности. Много по-сериозен принос от изобретяването на едни бикини, макар да не е съвсем сигурно кое от двете открития е по-велико.

Бил Брайсън надълго и нашироко проследява историята на стоманата, на черния пипер, на комина, дори на леглото… През XVI век в Англия, когато простолюдието спяло директно на пода върху сламени бали или натъпкани с парцали чували,

да си купиш легло било значимо събитие.

И Шекспир си купил легло. За да се вижда то от минувачите, пердетата на спалнята в дома му по цял ден били дръпнати. Англичаните, колкото и да не ви се вярва, имат изключителен принос в развитието на семейната спалня. Придобивката на ново, скъпо легло през доста дълъг период от време било повод стопаните да канят приятели, които да гледат с чаша в ръка как домакините правят секс върху му – като на сцена. При липса на по-височайша публика, заможните привиквали слугите да наблюдават изкъсо какви ги вършат господарите им. Когато драматургията доближавала апогея си, плебсът се включвал в постановката, с което удължавал живота на пиесата.

Припомням по-древни нрави, защото

бъдещето има още една закономерност – обича да забравя.

Затова и цели поколения си мислят, че светът започва от тях.

В казармата (в продължение на две години) бях радист. Съветската станция тежеше двайсет килограма. Мъкнеш я на гръб – заедно с калашника, шанцовите инструменти и цялата си войнишка орисия. При това трябва да стигнеш до ей оня връх, преди противникът да го е превзел. На втората година Варшавският договор ни осигури по-леки радиостанции. А в края й пристигнаха едни чудни „тесли” по пет килограма. Окрилен от тази тенденция, написах разказ. На финала твърдях, че след има-няма двайсет години всеки човек на Земята ще носи миниатюрна станция на ръката си с големината на часовник. Дадох го във вестник ”Литературен фронт”, издание на Съюза на българските писатели, а редакторът, като го прочете, ме потупа доволно по рамото: „Пускам го, момче, имаме нужда от научна фантастика”.

Модерните технологии са в постоянна експанзия – това е тяхната природа. На тазгодишното изложение на иновационните технически постижения в Лас Вегас китайска фирма представи телевизор, който се навива на руло, за да не ти се пречка вкъщи. Можеш да го прибереш в ъгъла, в гардероба или дори да го метнеш в багажника. Тук шотландецът Джон Беърд, изобретил през 1926 г. телевизията (като пренос на изображение от едно място на друго), вероятно ще се обърне в гроба, защото току-що беше обявено, че след петдесет години, а дори и по-рано, телевизорът няма да има нужда от екран. За прожектирането на образа ще се използва направо въздухът. Ще го разнасяме с едно докосване където си искаме. Включително и в кварталната градинка. Щях да кажа кварталната кръчма, ала

след петдесет години едва ли ще има кръчми.

Подозирам, че и квартали няма да има. А в мегаполисите ще се живее на паралелни нива и етажи.

Впрочем и ние, българите, имаме принос към телевизора, който нашите родители гледаха у комшиите на втория етаж като на събор или колективно кино: всеки идва със стола си, с мезето и чашата, всички зяпат „По света и у нас” и руския филм в петък вечер, коментират – докато ТВ програмата завършваше, общо-взето, с масово съседско напиване. Та родният ни принос е разработен от инж. Светозар Пренеров, който отказва на примамливо предложение от страна на „Филипс” и цели две години преди холандците – през 1927 г. – произвежда в Бургас радиоапарата „Тулан”. Създава и лабораторен модел на телевизионен приемник и предавател, но след 1944 г. моделът е иззет от новата власт и изпратен… Къде мислите? В Москва.

Фабриката му „Тулан” е била толкова модерна, че ако не бяха я закрили, в технологично отношение

щяхме да сме по-мощни днес от „Телефункен”.

Ама оная власт не е могла да мисли с петдесет години напред. Тя е мислела най-много с петилетка напред. И за предстоящия конгрес на партията.

Футуристичните разработки, плейстейшъните, приложенията, спътниковите връзки, изобщо хайтекът от всякакъв материал и вид се развиват с такива темпове, че и самите им създатели едва ли могат да го осъзнаят. Дарт Вейдър е роден на пустинната планета Татуин. Извървя много път оттам, за да влезе през екраните в домовете ни – с все по-модерни средства за масово поразяване. А представете си какво се случва в секретните военни лаборатории, където хич не им е до филми. Там работят стотици Дарт Вейдъри. Вече декласираните формули се изхвърлят оттам, за да влязат в нашия бит. Ние консумираме бракуваната продукция на Дарт Вейдър – онова, което вече не върши работа на военните и на НАСА. Затова е безсмислено да се тършува във високите технологии. Най-интересните неща са вече измислени и засекретени. Те нищо не обещават. Тяхното бъдеще може да бъде разгадано само от нещастни оракули или щастливи глупци. Все пак

Джордж Лукас създаваше приказки, не учебници.

И жалко, че си продаде авторските права. Тия, които го наследиха, не разполагат с неговото въображение, за да надмогнат самоцелните технологични игри и да прозрат, че в приказките главният изпълнител е добротата.

Та какъв ще бъде светът след петдесет години? Със сигурност може да се твърди, че и след петдесет години ще е жива любовта. Изкуственият интелект не предлага емоции, нито разполага с обезоръжаващата човешка уязвимост. Тези машини с причудливи форми, колкото и да се развиват, ще продължат да бъдат наши слуги, да изпълняват волята ни, да осигуряват това, за което сме ги програмирали. Но няма да влагат сърцето си. Ще могат да разказват приказки, но няма как да ги изживеят, нито пък ще са способни да ги сътворяват.

Затова

магическата душа на човека пак ще продължи

да бъде най-щедрата фонотека за музиката на Вселената. Бъдещето ще има минало. Поезията ще премине в други стихотворни стъпки, но пак ще плаче. И ще ни разплаква.

И след половин век мъжът и жената ще се докосват. Може да го правят и по други начини, може да си чатят по сто различни технологии, в сто различни – виртуални или не – реалности, но „лайкът“ като форма на любов, и любовта – като форма на „лайкване“, ще остане. А какво по-хубаво от това, да лайкнеш сърцето на жената!